The problem of the ‘Asian’ Huns has attracted the attention of the Turcologists, not only because of the uncertainties about their language and origin, given rise to debates in the scientific literature, but also with a view to their connection to the ‘European’ Huns. They created the first known steppe Empire whose organization served as a model for later States of the Eurasian riding peoples, including the ancient Turks. That’s why the Huns are constantly present in the works on the field of the Historical Turkology. And as far as with the changing geopolitical realities the Turkology as a complex discipline will acquire an increasing significance, it would be useful if some its aspects beyond the traditional philological fields become available to a wider audience. In this context, the text below may be seen as an attempt to outline the "Chronicle" of the Xiung-nu till the beginning of our era.
Keywords: Xiung-nu, Huns, Central Asia.
Проблемът за „източните“ или „азиатски“ хуни (хун-ну, хюн-ну, сюн-ну – H[s]iung-nu) отдавна привлича вниманието на тюрколози и алтаисти, не само поради неяснотите около техния език и произход, породили ожесточени дискусии в научната книжнина (Стоянов 2004), но също с оглед и на оспорваната им връзка с „европейските“ хуни на Атила. Те създават първата известна в света степна империя, чиято организация векове наред служи като образец за по-късните държави на евразийските конни (ездитни) народи (Стоянов 2001). Включително на древните тюрки, откъдето хуните („азиатски“ и „европейски“) постоянно присъстват в обобщаващите трудове в областта на историческата тюркология.[1]
Китайските извори отнасят най-древния спомен за хуните към III хил. пр. Хр. Още на полулегендарната династия Ся или Хя (Hsia), границите на чиито владения съвпадали с границите на неолитните култури на черната керамика (Латимър 1940: 300), се е налагало да воюва с племената жун (или джон) на запад и с родствените им ди (или ти) на север, за да опази земите си в областите Хенан и Шанси от натиска на „рижекосите дяволи“. С времето те били отблъснати в гористите планински райони,[2] отвъд които в северните степи се споменават т. нар. ху или хун-ю – предците на бъдещите хуни. През XVIII в. пр. Хр. в Китай властта поела първата историческа династия Шан (или Шан-Ин), при която с въвеждането на йероглифното писмо и с развитието на стопанския живот били положени основите на древната китайска цивилизация. Последният владетел на Ся умрял в изгнание, а неговият син Шун-ю (Шун-вей) се спасил, като избягал със семейството си и част от своите поданици на север при племената ху. Тъкмо той – съгласно китайската традиция – станал родоначалник на хуните (някога Клапрот 1823: 210 се е опитвал да извлече от името му и хунската владетелска титла шан-ю). Това може да се интерпретира в смисъл, че „първият прахунски етнически субстрат“ е възникнал от смесването на китайски емигранти с алтайските (?) племена хун-ю (H[s]iün-yuh) и хян-юн (H[s]ien-yün), предполагаеми потомци на старите обитатели на Северен Китай, изтикани през III хил. пр. Хр. в степта от предците на китайския народ (Гумилев 1960: 15). Предполага се, че в хода на раздвижването на праалтайските народи хунските предци може да са мигрирали в района между пустинята Гоби и севернокитайските провинции Кансу и Шанси от долината на р. Тарим.
Бъдещите хуни се споменават само спорадично в последвалия период, свързан с династията Чжоу. Китайските извори отнасят и нейния произход към времето на древните Ся, когато в 1798 г. пр. Хр. велможата Гун-лю забягнал с хората си на запад при племената жун, откъсвайки се напълно от властта на китайската държава. За три столетия тези емигранти прераснали в самостоятелно племе, което възприело от съседните народи редица културни елементи, включително отглеждането на просо и представата за владетеля като висш посредник между Небето (T’ien) и народа (Коперс 1941: 492-493). През 1327 г. техните потомци се завърнали в Китай и се заселили в северната част на Шанси по течението на р. Вей (Уей), където основали княжеството Чжоу. Отначало то играело ролята на буфер между Шан-Ин и периферните племена. По-късно Чжоу се наложили над Шан-Ин, овладели цялата територия между Хуан-хо и Ян-цзе и разпределили земите на Китай сред родствениците си, изграждайки множество полунезависими княжества, признаващи само номинално върховната власт. Изглежда в смутните времена на XII в. степните ху се били изтеглили на север от китайската граница. Започналото към края на II-то хилядолетие овлажняване на климата им позволило да преминат пустинята Гоби и да се смесят на запад с палеоевропеидните андроновски племена. Това породило карасукската култура, при която в Южен Сибир проникнали „животинският стил“ и елементи на китайското изкуство, характерно за епохата Шан-Ин. На изток в района на Байкал пришълците се наложили над разположените в палеоазийско обкръжение пратунгузки племена. От смесването с туземното население възникнал новият прахунски етнос, който се появява в изворите едва към края на IX в. Вероятно тази промяна, свързана с преодоляването на пустинята Гоби и овладяването на Централна Монголия със степите около Байкал, наред с ранните споменавания на хун-ю и хян-юн, е мотивирала Дегин 1756: І, 216, а след него и други учени, да отнесат създаването на хунската държава още към 1200 г. пр. Хр.
От ІХ в. насам племена, причислявани към хуните, се споменават често сред „варварите“, нахлуващи в Китай или привличани в междуособните борби на отделни князе срещу своя сюзерен. Около 770 г. пр. Хр. гуан-жун или хян-юн (H[s]ien-yün) проникнали до долината на Вей-хо (Вей-шу) в провинция Шенси и новият владетел Пин-ван (Pin-wan 770-719) се принудил да пренесе столицата си на изток в Лоян[г], провинция Хонан. С това се поставя начало на царуването на Източните Чжоу (периода „Пролети и есени“), но започва и разпадането на единната някога държава, като Китай се превърнал в желана цел за набезите на варварските племена. Едва от края на VII в. пр. Хр. страната започнала да се съвзема. Част от племената жун и ди преминали на китайска страна, останалите били изтикани на запад към езерото Куку-нор и планините Нан-шан, или на изток към веригата Хинган, където се смесили с „източните ху“ (дун-ху). Не е ясно дали при техните набези са участвали и прахунски елементи, но не бива да се забравя, че с жун и ди (ти) китайската традиция е обозначавала най-общо северните и западните варвари, без оглед на етническата принадлежност (Габен 1950-1955: 18; Прицак 1959: 28). Хуните се споменават конкретно в изворите към края на IV в. пр. Хр., след като отново се появили по южната страна на Гоби – в 317 и 304 г. те били въвлечени в борбите на китайските княжества срещу нарастващата мощ на Цин.
Традицията определя Цин като наследник на старите земи на Чжоу, когато през VIII в. пр. Хр. династията се преместила на изток. Всъщност Цин било едно от многото васални княжества, чието разположение на северозапад му отредило ролята на преден пост на китайската цивилизация. Това довело от една страна до варваризиране на граничната държава, погълнала редица чужди елементи. От друга страна постоянното напрежение, свързано с отбиване на външните варвари и с борбата за надмощие през периода на „Воюващите царства“ допринесло за превръщане на княжеството във важен политически фактор. В 256 г. пр. Хр. неговата династия свалила от власт Ин-ван – последният владетел на Чжоу, а двадесет години по-късно Цинският княз Ин-Чжен (246-210) се наложил и над източните страни. Като обединил наново Китай, той възприел през 221 г. титлата ши(н) хуан-ти (‘император на Цин’), с което име (Шин-хуан, Ше-хуан-ти, Ши-хуан-ди) остава в историята. При него били заздравени връзките с живеещите на запад юе-чжи (= тохарите), чрез които името на Китай под формите Син, Чин и Ма-Чин (Великите Цин) проникнало в Иран и Индия. Тогава са били усмирени и съседните варварски племена. На север срещу конните народи е била изградена Великата стена (214), отделяща Китай от степта. Тя се разпростирала на хиляди километри разстояние, достигайки до морския бряг, като разполагала с редица предни постове, свързани със столицата Хиенян (или Сянян, Шанан) чрез система от сигнални огньове. Ши-хуанди наредил да се изгорят всички исторически книги, за да се сложи край на съперничеството между бившите княжества и да започне китайската история „наново“. Величието му било така голямо, че когато починал, тялото му било положено в специална подземна гробница заедно с всичко необходимо за отвъдния свят, включително военна свита от глинените фигури на 6000 войници и 2000 коня в естествен ръст.
По време на неговото царуване хуните, обозначавани с името хиунг-ну, хюн-ну или сюн-ну (т. е. хсиунг-ну, H[s]iung-nu), са били организирана военно-политическа сила, чийто владетел носел титлата тан-ху или шан-ю (shan-yü „велик, огромен, необятен, вселенски“) и бил възвеличаван също като шан-ю ченг-ли ку-ту (shan-yü ch’äng-li ku-t’u – „Велик син на Небето“, „Шан-ю, Божият син“ или „Великото Небесно величество“).[3] Военните успехи на Цин до известна степен отслабили тяхната мощ – на изток те попаднали под влиянието на тунг-ху, а на запад били притиснати от юе-чжи, които още през IV и III в. проникнали до Нан-шан и Ала-шан. Разрастването и стабилизирането на империята при Ши-хуанди принудило шан-ю Ту-ман (Тю-мен, Тхо-бан, Дор-бан, Дор-бар) да мигрира далеч от китайската граница към Халха близо до юе-чжи. За да се подсигури от страна на този могъщ народ, а може би и за да бъде оставен да пребивава в негово съседство, Ту-ман дал като заложник на юе-чжи старшия си син Мао-тун. Едва след смъртта на великия китайски император, когато страната изпаднала в политическа криза, довела до сваляне на династията, хсиунг-ну отвоювали Ордос и северната част на Кансу. Техният стремителен възход е свързан с името на Мао-тун или Мо-де (Мао-дун, Мо-тун, Мо-ту, Мор-тур, Бор-тур, Баг-дур, Бък-тун; 209-174), същинският основател на хунската империя.
Съгласно китайските хроники Мао-тун станал заложник при юе-чжи по внушение на любимата младша жена на Ту-ман, която искала да направи своя син законен наследник на шан-ю. Със същата цел е било организирано и внезапно нападение над юе-чжи, за да бъде убит заложника. Мао-тун обаче успял да избяга и да се върне при своите. Впечатлен от неговата ловкост, Ту-ман му дал да командва десет хиляден отряд (туман). Принцът въвел сред конниците си желязна дисциплина, като ги научил да стрелят по сигнал в посоката накъдето полети особената му свистяща стрела. След като изпробвал подчинението им първо върху собствения си кон, а после и на жена си (колебаещите се били екзекутирани), Мао-тун стрелял по време на лов в своя баща и моментално старият шан-ю бил обсипан със стрели. С този акт бил осъществен не само успешен държавен преврат. Той може да се тълкува и като ритуално жертвоприношение, съгласно обичая на някои източни народи да призовават духа на войната чрез проливане на човешка кръв, като принасяли на духовете на предците изкупителна жертва, умъртвявайки я с „хиляди стрели“. В суматохата Мао-тун избил много родственици и приближени на Ту-ман, които се възпротивили на узурпирането на властта, след което в 209 г. се обявил за шан-ю.
Още в началото на своето царуване той разгромил съседните тунг-ху, завладявайки цялата им територия в манджурската степ. Само малка част от „източните ху“, които оцелели от погрома и не били инкорпорирани в разширяващото се хунско царство, успели да мигрират към границата на Китай и да се заселят близо до Пекин. Подсигурявайки по такъв начин тила си, Мао-тун хвърлил всичките си сили срещу юе-чжи и ги прогонил на запад. Между 205-202 г. увеличил владенията си и на север, покорявайки родствените на хуните хун-ю и племената кюе-ше (предци на кипчаките), техните източни съседи тинг-линг или дин-лин (разположени между горен Енисей и Байкал), гей-гун (древните киргизи в Западна Монголия) и др. Сега вече, разполагайки с достатъчно мощ, шан-ю насочил вниманието си на юг. В 202 г., когато Лю Бан (Лю Пън) се провъзгласил за император под името Као-дзъ (Као-тсу, Гао-цзу) и наложил в Китай властта на новата династия Хан, от север нахлули конниците на Мао-тун. Те успели да проникнат навътре в Шанси, преди през зимата на 200 г. Као-дзъ да потегли на поход срещу тях. Студът намалил боеспособността на китайската армия и притъпил нейната предпазливост. С мнимо бягство хсиунг-ну подмамили императора в засада и цяла седмица го държали обсаден, изтощавайки войската му с непрекъснати нападения. Едва след договарянето на изгодно за тях примирие Као-дзъ бил пуснат да се завърне. Договорът включвал взаимно признаване на двете страни и изплащането от китайския двор на ежегоден трибут под формата на дарове (коприна, злато, вино, ориз), както и предоставянето на една принцеса за жена на Мао-тун. И след смъртта на Као-дзъ (195) отношенията останали сравнително добри, което помогнало на шан-ю да стабилизира вътрешното си положение и да пренесе своята активност далеч от Китай.
През 176 г. пр. Хр. хсиунг-ну предприели голяма експедиция на запад, породила значителни етнически размествания. Главният удар е бил насочен срещу юе-чжи, които били принудени да напуснат Кансу в посока на Тиен-Шан, временно задържайки се в басейна на река Тарим. Преследвайки ги, хуните завладели 26 държавици около Лоб-нор и склоновете на Тиен-Шан, после преминали на север през Джунгария в басейна на река Или, където покорили усуните и други народи. Това още повече увеличило мощта им – според китайските хронисти, хсиунг-ну „обединили в едно семейство всички племена, които опъват лъкове“. Ето защо новият император Уен (или Уен-ди, Вен-ти, Уи-ди) се видял принуден да поднови мирния договор. Той признал хунската държава за равнопоставена на Китай и обозначил Мао-тун като свой „брат“, изпращайки му богати дарове. Когато в 174 г. великият шан-ю умрял, той оставил на приемниците си огромна империя със строго регламентирано териториално-политическо устройство, базирано на петстепенен модел на света, който се проследява частично дори при ранните българи.
Неговият син Ки-ок (Ки-юк, Ги-юй, Chi-yü), известен с китайското си име или титла Лао-шан (Lao-shan[g], 174-160 г. пр. Хр.) също получил за жена китайска принцеса с подобаващите дарове – практика, която се налага за десетилетия в отношенията между династията Хан и всеки пореден шан-ю. Той продължил на запад войната с юе-чжи, изтиквайки ги отвъд Тиен-Шан. Приблизително по това време (ако не и при военния удар от 176 г.) тохарите били разцепени на две групи. Едната от тях, „малките юе-чжи“ (Hsiao Yüeh-chih), се задържала незадълго в планината Нан-Шан и по източните склонове на Кун-лун, преди да проникне на юг в Тибет, смесвайки се с тамошното население. Другите, „големите юе-чжи“ (Ta Yüeh-chih), след десетилетие ожесточена съпротива се принудили да напуснат територията си северно от Тиен-Шан. През 166/5 г. пр. Хр. техният владетел Ки-до-лу загинал в борбата с хсиунг-ну. Главата му била доставена на шан-ю и в знак на голямата победа Лао-шан наредил да бъде превърнат черепа на убития враг в сакрална чаша за пиене. Столетия по-късно обичаят е регистриран и в Европа. Около век след смъртта на Атила лангобардският регент Албоин постъпил така с главата на гепидския крал Кунимунд; през 811 г. българският кан Крум превърнал в чаша черепа на убития византийски император Никифор, а когато в 972 г. печенежкият хан Куря разбил завръщащия се от Балканите киевски княз Святослав, той наредил да се направи от черепа му обкована в злато чаша и с жена си пили от нея, за да им се роди син, могъщ като поваления враг.
Разгромът на юе-чжи имал огромни последици за историята на Средна Азия. В него трябва да се търси и началото на онова раздвижване на народи, което в крайна сметка довело до появата на аланите в Европа. Оттегляйки се на запад от Тиен-Шан, юе-чжи абсорбирали някои сакски племена, карайки други саки (шака) да се преселят през Памир и Кашмир към Северна Индия. По-късно те прекосили Сър-Даря и съвместно с аси[ани]те от Канг сложили край на гръцкото господство в Източна Бактрия (Балха, Ta-hsia), която по тях получила името Тохара или Тохаристан. Там се разположила конфедерацията на петте им владетелски дома, преди един от тях (куи-шуанг, гуй-шуан) да основе царството Кушана (I-IV в. от н. е.), изиграло важна посредническа роля за проникването на будизма в Китай.
На свой ред хсиунг-ну укрепили държавата си. Още при шан-ю Лао-шан е бил предприет първия опит сред тях за поголовно облагане на населението, добитъка и имуществото; по-късно се издействало и разкриване на гранични тържища с Китай. С времето обаче влиянието на китайската култура върху „варварския“ елит породило разложение в хунското общество и обусловило неговия разпад. Разцеплението станало факт в средата на І в. пр. Хр., когато част от хуните, начело със своя шан-ю, признали върховенството на Китай и били настанени край границата, за да го пазят от набезите на сънародниците си. Те пък се изтеглили към Средна Азия, достигайки долината на Зарафшан и степта между Балхаш и Аралско море, като подчинили също страната Ho-su (Hui-sun) с друго име An-ts’ai (или Yen-ts’ai) – родината на т. нар. арси (аорси) и на ранните алани, тъй като впоследствие тя е била обозначавана и като A-lan-na. Тук някъде се предполага да е станала онази ферментация, която по-късно води до поява и на „европейските хуни“.
Библиография
Габен 1950-1955: Gabain, A. Hunnisch-türkische Beziehungen. – In: 60. doğum yılı münasebetiyle Zeki Velidi Toğan’a armağan. Symbolae in honorem Z. V. Togan. Istanbul, 1950-1955, 14-29.
Голден 1992: Golden, P. B. An Introduction to the History of the Turkic Peoples. Ethnogenesis and State-Formation in Medieval and Early Modern Eurasia and the Middle East. Otto Harrassovitz, Wiesbaden, 1992, 483 pp. (= Turkologica, Bd. 9. Hrsg. von Lars Johanson).
Гумилев 1959: Гумилев, Л. Н. Динлинская проблема (Пересмотр гипотезы Г. Е. Грумм-Гржимайло в свете новых исторических и археологических материалов). – В: Известия Всесоюзного географского общества, т. 91, № 1, 17-26.
Гумилев 1960: Гумилев, Л. Н. Хунну. Срединная Азия в древние времена. М., 1960 (II издание: М., 1993).
Дегин 1756: Deguignes, J. Histoire générale des Huns, des Turcs, des Mongols et des autres Tartares occidentaux et avant et depuis Jesus-Christ jusqu’a présent, ouvrage tiré des livres chinois et des manuscrits orientaux de la Bibliothèque du Roy, I-V. Paris, 1756-1758.
Коперс 1941: Koppers, W. Urtürkentum und Urindogermanentum im Lichte der völkerkundlichen Universalgeschichte, 1. – In: Belleten, 5, 1941, 481-525.
Клапрот 1823: Klaproth, J. Asia poliglotta. Paris, 1823.
Латимър 1940: Lattimore, O. Inner Asian Frontier of China. New York, 1940.
Прицак 1959: Pritsak, O. Xun, der Volksname der Hsiung-nu. - CAJ, 5, 1959, 27-34.
Стоянов 2001: Стоянов, В. Към въпроса за характера на степната номадска държава и модела на хсиунг-ну. – В: Studia balkanica, 23 (Изследвания в чест на чл.кор. професор Страшимир Димитров), т. І. София, 2001, с. 47-66 (същото при: Стоянов 2011: 421-457).
Стоянов 2004: Стоянов, В. Бележки относно корелацията между хуни и х[с]иунг-ну (Към историографията на въпроса). – В: 50 години специалност Тюркология в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Юбилеен сборник. София, 2004, с. 269-287 (същото при: Стоянов 2011: 459-482).
Стоянов 2011: Стоянов, В. Valeristica Polyhistorica. Избрани приноси към гранични области на историята. Т. 1. София, 2011.
History 2000: History of the Turkic Peoples in Pre-Islamic Period. Edited by Hans Robert Roemer. Berlin: Klaus Schwarz Verlag, 2000, 455 pp. (= Philologiae et Historiae Turcicae Fundamenta. Tomus Primus /Philologiae Turcicae Fundamenta, Tomus Tertius/).
The Turks 2002: The Turks, t. 1 Early Ages, Part 4 Huns (Xiongnu). Ankara, 2002.
[1] Срв. при Golden 1992 и по-специално в гл. ІІ (с. 57-68) и ІV (с. 88-92). Вж. също в History 2000 приносите на E. G. Pulleyblank (гл. ІІ, с. 52-75) и H. W. Haussig (гл. ІV, с. 256-279). Подобаващо място на хуни и х[с]иунг-ну е отделено и в тематичната енциклопедия The Turks 2002.
[2] Гумилев 1960: 37-38 определя местоположението на т. нар. жуни на северозапад в оазиса Хами, където те граничели с индоевропейското население на Турфан, на югозапад по бреговете на Лоб-нор и Черчен-даря в посока на Хотан и планината Алън-таг, където живеели тибетци, също в платото Цайдам, докато племената ди са били разположени в северен Сечуан. Едно от жунските племена (леу-фан) е било навярно идентично с Птоломеевите сери, които живеели в съседство на народа сини (китайците). Авторът смята, че и племената ди могат да се отъждествяват „физически и териториално“ със серите, чиято област Серики се простирала от Кашгар до Северен Китай и които са били описани от цейлонски посланици като високи рижекоси и синеоки хора, разположени отвъд „Емод“, т. е. зад Хималаите (Гумилев 1960: 21-22). Ученият приема ди за европеиден народ – сходен, но не идентичен със сибирските динлини. Останки от динлините може да са се запазили сред далекоизточните айни (Гумилев 1960: 25-27), докато ди са имали по-различен расов тип, свързан с този на т. нар. жуни, от които - според автора - са произлезли и по-късните усуни (Гумилев 1960: 70; също Гумилев 1959).
[3] Според тълкуването на съставните елементи: šan-yü като владетелска титла или взета в превод; č’ang-li, č’äng-li, t’eng-li [< *tängri] като „Бог, Небе“ [но също „божествен, небесен“] и ku-t’u като съответствие на тунг. guto „син“ или на тюрк. qut „величество, достойнство, щастие“, откъдето Габен 1950-1955: 21-23 дава превода „Himmlische Majestät“.