Паназиатизмът (хан-Аджиа-шуги - 汎アシア主義) като идеология играе значителна роля в японската външна политика още от края на ХІХ в. Докато в началото тези идеи се развиват най-вече като интелектуално течение, без да имат съществено отражение върху политиката на страната, с течение на времето те придобиват все по-голямо значение за формулирането на японската външнополитическа стратегия. В японската историография се употребяват още термините азиатизъм[2] (аджиа-шуги アジア主義) и Велик азиатизъм (дай-аджиа-шуги - 大アジア主義). Въпреки че някои ги използват като синоними, между тях има съществена разлика. Докато термините паназиатизъм и азиатизъм се използват широко до края на 20-те години на ХХ в. и отразяват по-скоро идеята за регионална еманципация на азиатските народи, то терминът Велик азиатизъм добива популярност през 30-те години и отразява тенденцията за експанзия на Япония към съседните азиатски държави и тяхното колонизиране. Впоследствие този термин се свързва тясно с външнополитическата концепция на Японската империя за изграждане на т.нар. Велика източноазиатска сфера на съвместен просперитет (дай-то:а кьо:еикен - 大東亜共栄圏), реализирана в годините на Втората световна война.
Докато в началото паназиатизмът се развива като идеалистичен културен регионализъм, основаващ се на представата за общи културни черти, след това Япония използва тези идеи в изграждането на своята национална идеология, а още по-късно, от 30-те години, те се превръщат в основен инструмент за легитимиране на националната (колониална) експанзия и се превръщат в официална външнополитическа доктрина, чийто апогей е създаването на „Великата източноазиатска сфера на взаимен просперитет“. От този момент нататък паназиатизмът тясно се свързва с концепцията за японска хегемония в Източна Азия. Тази концепция е латентна от късния период Едо (1603–1868) – (Едо джидай 江戸時代), когато японските автори говорят, че Япония ще измести Китай като център на азиатското пространство и ще се превърне в регионален лидер в новото „Средно царство“. Японските управляващи обосновават своето морално превъзходство над Китай, използвайки като аргумент факта, че Китай деградира заради постоянните вътрешнополитически сътресения и проблеми, резултат от честите династически промени.
За разлика от Китай, Япония и нейните управляващи черпят своето самочувствие от концепцията за божествения произход на японския император и непрекъснатата династическа линия, водеща началото си от Аматерасу, върховната богиня в шинтоисткия пантеон. Ето защо японските императори се възприемат като божества с човешки образ. Идеята за императора с абсолютна власт и божествена същност придобива широко разпространение през 30-те години на ХХ в. и достига апогея си в документ наречен „Основни принципи на нацията“ (Кокутай но Хонги - 国体の本義), публикуван от Министерството на образованието през март 1937 г. В този текст ударението пада върху божествения произход на императора и върху тезата колко е важно човек да бъде готов да се жертва в изпълнение на неговата воля. От документа следва, че лоялната служба на императора и на родината е не само дълг, но и смисъл на човешкото съществуване. Наред с това в документа се говори, че за разлика от западните народи, чиито жители са „конгломерати от отделни личности“ без „здрави основи, които да свързват владетеля с неговите поданици“, японският император и подчинените му „произлизат от общо начало“[3].
Своеобразен апогей на хармонията между императора и поданиците му представлява саможертвата в името на императора[4]. Божествената мисия на Япония спрямо останалите народи се аргументира с необходимостта да се отхвърли „упадъкът на духа и замъгляването на съзнанието, което се предизвиква от... заблудата относно значението на личността“[5]. Това трябва да стане не само за благото на Япония или дори на Азия, но и в името на целия свят. Особено показателно е заключението, че „това трябва да се извърши не само за благото на нашата нация, но и за спасението на целокупната човешка раса, която се бори да се измъкне от задънената улица, в която е попаднал индивидуализмът“[6]. Хармонията, за която се говори в документа, се нарича с японския термин мусуби (結び), което е многосъставно понятие, съчетаващо идеите за „свързване“ и „хармония“. Японската експанзия на азиатския континент се обяснява именно с желанието да се възстанови духа на мусуби в деградиралия Китай в полза на самите китайци и на Азия като цяло[7].
Така се изгражда ореолът на Япония като „страна на Боговете“, която има специална мисия, състояща се в това да освободи Азия от подтисничеството на Запада и да се превърне в естествен лидер и център на Азиатския континент. Япония трябва да изпълни древния принцип „Осемте краища на света обединени под един покрив“ (хакко: ичиу - 八紘一宇), който е свързан с японската митология и се приписва като лозунг на първия японски император Джинму (Джинму тенно: - 神武天皇). Идеята символизира централизирането на властта около императора под покрива на Япония. Тази политическа концепция става особено популярна по време на Втората японо-китайска война (1937–1945), както и на Втората световна война. Тя е популяризирана в реч на японския министър-председател Фумимаро Коное през януари 1940 г., заемаща ключова част от пропагандата свързана с развитието на политическата концепция за създаването на Велика източноазиатска сфера на съвместен просперитет[8].
Една от причините темата за паназиатизма дълго след края на Втората световна война да бъде игнорирана не само от политиците и дипломатите, но и от изследователите, е свързването на термина с японския империализъм и с ролята, която изиграва като идеология, легитимираща изграждането на Японската империя през първата половина на ХХ в. Всъщност, Япония никога официално не е провеждала паназиатска външна политика нито преди, нито по време на Азиатско-тихоокеанската война (1931–1945). В този период японското правителство по-скоро използва паназиатската реторика, за да подпомогне своите цели за японско лидерство в Източна Азия и колониалното управление на някои части на континента[9].
До края на Първата световна война японското правителство умишлено избягва паназиатската реторика, опасявайки се от обтягане на отношенията със западните държави. От подписването на Англо-японския съюз през 1902 г. до обезсилването му от Вашингтонската система от договори през 1921–1922 г., този съюз стои в центъра на японската външна политика. Едва от началото на 30-те години на ХХ в., по-конкретно след т.нар. Мукденски инцидент през 1931 г.[10], японското правителство започва по-открито да използва паназиатските идеи в своята външнополитическа стратегия и пропаганда. Това е свързано с разрушаването на връзките на Япония със САЩ и Великобритания след излизането є от Обществото на народите (ОН) през 1933 г. и с желанието є да разруши политическото статукво в Азия и да установи „нов световен ред“ и хегемония над държавите от региона. Въпреки че официално в нито едно заявление на правителството не присъства терминът азиатизъм или паназиатизъм, японските управляващи демонстрират силна ангажираност към паназиатската кауза, като създават Агенция за развитие на Азия с ранг на министерство и основна задача да координира политическата, икономическата и културната дейност на Япония в Китай.
Проследяването на развитието и реализацията на политиката за изграждане на „Великата източноазиатска сфера на съвместен просперитет“ показва, че паназиатската идея, изразяваща се основно в прокламирането на обединена и освободена от колониалната зависимост Азия, е прикритие и идеологическа легитимация на японските колониални и имперски амбиции. Това съвсем ясно личи в приетия от японското правителство на Хирота Коки (廣田 弘毅) на 7 август 1936 г. политически документ наречен „Основни принципи на националната политика“[11]. Именно той поставя фундамента, върху който в последствие се реализират както концепцията за „Нов ред в Източна Азия“ от 1938 г., така и плана за изграждане на „Велика източно-азиатска сфера на съвместен просперитет“ обявен през 1940 г.
Този ключов документ за първи път обосновава необходимостта от създаване на съюз между Япония, Манджу-го и Китай като основа на съвместна политика, насочена срещу заплахата от една страна на Съветския съюз, а от друга на Великобритания и САЩ[12]. Едновременно с това, в този документ за първи път се обявява, че цел на Япония ще бъде разширяване на нейното национално влияние върху т.нар. южни морета, т.е. региона на Югоизточна Азия.
Изцяло в духа на този документ и в съответствие с империалистическата политика на японското правителство е и подписаният малко по-късно през същата година, на 23 октомври 1936 г., Антикоминтерновски пакт между Германия и Япония, както и началото на Втората японо-китайска война през 1937 г. вследствие на т. нар. китайски инцидент при моста Марко Поло в близост до Пекин.
В резултат от широкомащабните военни действия на територията на Китай, през ноември 1938 г. японското правителство начело с новия министър председател Коное Фумимаро приема т.нар. Декларация за Нов ред в Източна Азия (То:а шин чицуджо 東亜新秩序), която е официално обявена от принц Коное през декември с.г. В документа се подчертава, че прокламираният „Нов ред“ преследва две основни цели. От една страна това е ограничаването на влиянието на комунизма, а от друга – осигуряването на ресурси, необходими на Япония за войната с Китай[13]. Не по-малко важна задача за Япония е свалянето на антияпонското правителство на Гоминдана и установяване на „Нов ред” в Източна Азия съвместно с тези китайци, които споделят японските идеали и цели“[14]. Прокламираната концепция за „Нов ред“ на този етап визира изграждането на общност, водена от Япония, в която влизат Корея, Манджу-го и Китай.
Кулминацията на този процес е декларацията за създаване на „Велика източноазиатска сфера на съвместен просперитет“ (Дай-то:а кьо:еикен – 大東亞共榮圏), обявена на 1 август 1940 г. от външния министър Матсуока Йосуке. В това регионално обединение се планира да влязат Япония, Манджу Го, Китай, Югоизточна Азия, Източен Сибир и в последствие други територии като Австралия, Индия и тихоокеанските острови.
На практика концепцията за „Велика източноазиатска сфера на съвместен просперитет“ представлява завършващата фаза в стремежа на Япония да изгради изцяло доминирана от нея геополитическа и геоикономическа общност и институционална организация, обхващаща по-голямата част от страните в Източна, Южна и Югоизточна Азия. Тази политика на Япония е прокламирана като стремеж към интегриране на азиатските народи, слагане край на продължителното западно колониално подтисничество в тази част на света и създаване на условия за съвместен социално-икономически и политически просперитет. Ето защо един от ключовите лозунги на японската пропаганда за реализацията на тази концепция, който изцяло е базиран на идеите на пан-азиатизма, е „Азия за азиатците“[15].
Новата политика за разгръщане на японския експанзионизъм става възможна след капитулацията на Франция и Холандия пред Германия през късната пролет на 1940 г. и отвоюването от Япония на техните колонии в региона на Югоизточна Азия. През септември 1940 г. Япония участва в подписването на Тристранния пакт заедно с Германия и Италия[16]. През 1942 г. се създава и Министерство на Велика Източна Азия, което от този момент нататък управлява японските политически и дипломатически отношения с новообявената „Велика източноазиатска сфера на съвместен просперитет“[17]. Връхна точка в употребата на паназиатската идеология в полза на японската външнополитическа стратегия за колониално господство е организираната на 5–6 ноември 1943 г. в Япония „Велика източноазиатска конференция” (Дай то:а кайги - 大東亜会議 ), известна също като Токийска конференция, в която участват представители на Манджу Го, Китай, Бирма, Индия, Филипините и Тайланд. В духа на паназиатските идеи основната цел на конференцията е да демонстрира, че основната цел на Япония във войната срещу злите „бели дяволи“[18] е освобождаването на Азия от колониалните империалистически сили, които потискат азиатските народи. Страните участнички приемат Съвместна декларация, в която обявяват желанието си за политическо, икономическо и културно сътрудничество, уважение, подкрепа и регионална солидарност.
Японската окупация на голяма част от Китай, на обширни територии в Югоизточна Азия, както и икономическата експлоатация на страните и народите от региона с основание поставят под съмнение искреността на паназиатската реторика на японското правителство. Употребата или по-скоро злоупотребата с паназиатските идеи и превръщането им в идеология, легитимираща войната и японското колониално управление, дискредитира паназиатизма като общоазиатско движение[19]. В резултат на това идеите остават асоциирани с японското колониално господство, което според пропагандата е много по-великодушно и човеколюбиво от колониалното управление на Запада. Днес повечето изследватели са единодушни, че японската власт над колонизираните територии е не по-малко жестока и потискаща, а в някои случаи и по-тежка, тъй като Япония наред с всичко останало провежда и политика на асимилация. Тоталното разминаване между официално прокламираните цели на войната от страна на японското правителство, акцентиращо върху паназиатските идеи, и реалностите, свързани с начина, по който държавите и народите в региона изпитват върху себе си политиката на Япония, води до коренно различни формулировки, свързани с начина, по който войната е наричана и остава в съзнанието и историческата памет на тези народи. За Япония това е „Великата източноазиатска война“ (Дай то:а сенсо: - 大東亜戦争), водена срещу Великобритания и САЩ в името на всички азиатци, за освобожде нието на Азия от западния империализъм. За Китай обаче военните действия са „Война на съпротива срещу японската агресия“.
Какво показва анализът на същността на паназиатската идеология, нейното зараждане и развитие в японското политическо и обществено пространство, както и еволюцията ѝ до чисто практическа концепция, известна като „Великата източноазиатска сфера на взаимен просперитет“, и опитите на японската държава да реализира концепцията за „Велика Източна Азия“ през Втората световна война? Как от едно идеалистично движение, насочено към създаване на благоприятни условия за солидарност и подкрепа между азиатските народи в защита на интересите им срещу империалистическата колониална политика на западните Велики сили, паназиатизмът като концепция се проваля и Япония е дискредитирана. Това оставя трайни следи в историческата памет на азиатските народи след Втората световна война и има силно негативни последици както за добрите взаимоотношения между страните от региона, така и за опитите да се постигне успешна формула за регионална интеграция. След натрупания във Втората световна война крайно отрицателен опит Япония в продължение на дълги години не може да спечели доверието на страните от Азия и да поеме ролята на регионален лидер.
[1] Авторът е доц. д-р, преподавател по история на Източна Азия в Центъра за източни езици и култури към Факултета за класически и нови филологии на СУ „Св. Климент Охридски“.
[2] Думата азиатизъм (аджиа-шуги アジア主義) се появява за първи път през февруари 1852 г. в списание „Азия“ под редакцията на Сейкьо:ша, списвано на китайски език. За терминологичните дискусии виж подробно: Pan Asianism: A Documentary History, Volume 1, 1850–1920. Ed. by Saaler, Sven and Christopher W. A. Szpilman. Rowman & Littlefield Publishers, Inc. PA, USA, 2011; Saaler, Sven Koschmann, J. Victor. Pan-Asianism. – In: Modern Japanese History: Colonialism, Regionalism and Borders. Routledge, 2007. Hotta, Eri. Pan-Asianism and Japan’s war 1931–1945. Palgrave Macmillan, New York, 2007.
[3] Klaus, A. Kokutai - Political Shintô from Early-Modern to Contemporary Japan. Eberhard Karls University Tuebingen, Tobias-lib, 2016, pp. 257–266.
[4] Хеншал, К. История на Япония. С., 2007, с. 157.
[5] Пак там.
[6] Пак там.
[7] Пак там, с. 158.
[8] Fabrice Jonckheere. Hakko ichiu theory (八 纮 一 宇). Pacific War: the initial expansion (December 1941 - May 1942). – History of the last war, December 2011, №°15.
[9] Saaler, S., Szpilman, Christopher W. A. Pan-Asianism as an Ideal of Asian Identity and Solidarity, 1850–Present アジアの主体性・団結の理想としての汎アジア主義−−１８５０年 から今日まで. – The Asia-Pacific Journal, Japan Focus, Vol. 9, Issue 17, № 1, Apr 2011. – http://apjjf.org/2011/9/17/Christopher-W.-A.-Szpilman/3519/article.html#sthash.pme9IJ7D.dpuf, p. 7.
[10] Известен също като „Манджурски инцидент“. На 18 септември 1931 г. лейтенант Кавамото от Квантунската японска армия взривява незначителен участък от жп линията близо до Мукден (днешният град Шънян). Квантунската армия обвинява китайците за терористичния акт и без да съгласува действията си с Токио, навлиза в китайска територия, като превзема град Мукден, а през февруари 1932 г. – и град Харбин. На практика Япония завладява територията на Манджурия и създава марионетна държава, наречена Манджу-го, начело на която застава последният император на Китай Пу И. Манджоу-го и Япония подписват съвместен протокол – акт, равносилен на дипломатическо признаване на марионетната държава, която се намира под пълен контрол на японската армия. – Иванов, Б. История на Япония. С., 2016, с. 273.
[11] http://www.ibiblio.org/pha/timeline/144app01.html.
[12] Пак там.
[13] Pan Asianism: A Documentary History, Vol. 2, 1920-–Present. Ed.by Saaler, Sven and Christopher W. A. Szpilman. Rowman & Littlefield Publishers, Inc. PA, USA, 2011, p. 169.
[14] Пак там.
[15] Kazuo Yagami. Konoe And Hull: The Greater East Asia Co-Prosperity Sphere - An Act Of Benevolence Or Imperialism? - http://www.virginiareviewofasianstudies.com/wp-content/ uploads/2012/06/yagami_konoe_and_hull_article.doc.
[16] Mimura, Janis. Japan’s New Order and Greater East Asia Co-Prosperity Sphere: Planning for Empire 日本の新秩序と大東亜共栄圏−−帝国建設への構想. – The Asia-Pacific Journal, Japan Focus. Vol. 9, Issue 49, № 3, December 2011.
[17] Пак там.
[18] Dower, John. War Without Mercy: Race & Power in the Pacific War. New York, Pantheon, 1993, p. 6.
[19] Aydin, Cemil. Japan‘s Pan-Asianism and the Legitimacy of Imperial World Order, 1931-1945. – The Asia-Pacific Journal, Japan Focus. Vol. 6 , Issue 3, № 0, March, 2008.