1. В научната литература отдавна се спори по въпроса, дали степните номадски държави въобще могат да бъдат разглеждани като такива (в съпоставка разбира се с традиционната представа за държавно устройство на уседналите вече народи), каква е тяхната характеристика и какви са главните причини, породили появата на тази по-висша форма на обществена организация. Икономически обоснованата подвижност на ездитните номади създава усещането за „нестабилност“ в очертанията на усвоената от тях територия, за размиване или въобще за липса на определени граници които са характрен белег на всяко държавно формирование.
На практика обаче придвижванията са се извършвали в рамките на владяната от степните номади земя, при спазване на вътрешното разпределяне на пасищните зони между отделните родове, племена или племенни съюзи. Тези зони (и цялата номадска територия спрямо съседните седентарни държави) били отделени една от друга с по-големи или по-малки ивици „ничия земя“, представляващи същински гранични полоси. И ако поради неблагоприятни климатични условия, военен сблъсък или в резултат на екстензивното животновъдство, отделни групи овладявали земите на своите степни съседи, като избивали, подчинявали или прогонвали местното население, пораждайки поредната миграционна вълна, или нахлували на територията на уседналите „културни народи“, предизвиквайки нови етнически размествания и взаимопрониквания, това всъщност едва ли е много по-различно от експанзивната политика на разширяващите се седентарни държави, чиито граници никога не са оставали едни и същи. В такъв случай белезите за „държавност“ би трябвало да се търсят в други, вътрешни показатели – в структурно-йерархичното организиране на властта в рамките на обществената пирамида, в стратификацията и териториалното разпределяне на населението, в неговото военно-политическо и икономическо обвързване спрямо центъра посредством подчинението му на местните управленчески структури, в изграждането на съответни институции, поддържащи взаимоотношенията между хората по вертикал и хоризонтал, и пр. Тук възможностите за вариативност са големи, а и формите на организация на социума невинаги съвпадат в детайли. Ето защо би било неправилно да се изхожда от модела на уседналите аграрни общества при определяне „държавността“ на степните номади, независимо че за нейното моделиране наред с местната традиция голяма роля играят и влиянията на съседните „културни народи“.
Това обстоятелство е свързано с предпоставките, обуславящи появата на номадската държава. Обикновено тя е дело на отделна силна личност, предвождаща могъщ род или племе, което успява да наложи волята си над околните народи, създавайки на разширената обща територия конфедеративен съюз от племена, чиито „князе“ са в различна степен лично предани на владетеля и зависими от него, лично назначавани (респ. утвърждавани) на своя пост, а на един по-късен етап – и нерядко подбирани измежду членовете на върховния владетелски дом. Независимо от това, дали създателят на такава държава се е налагал над своите потенциални съперници благодарение на силата и богатството на оглавявания от него род, извършвайки „узурпация на властта“, или при определено стечение на обстоятелствата е бил избиран за общ върховен повелител сред равните нему номадски лидери, в повечето случаи изградената в степта държавна организация е била ефимерна и е изчезвала със смъртта на своя основател.[1] Това се дължало не на последно място и на личната обвързаност на племенните вождове към владетеля. Те можели да потвърдят васалитета си пред неговия приемник, или обратното – да не приемат новия сюзерен и оспорвайки правата му да се опитат: (а) да издигнат свой избраник на „престола“, (б) да основат собствена номадска държава, паралелно съществуваща или бореща се за надмощие с предишната, и (в) да мигрират с целия си народ по-далеч от някогашните си господари. Тези центробежни тенденции са в основата на разпада и на големите степни империи. Но харизматичността на техните основатели е карала и по-късните претенденти за върховна власт да извличат потеклото си от бившия владетелски род, който в условията на патриархалното общество още дълго е запазвал своята сакралност.
Това обяснява също някои въпроси от ранната българска история, например поставянето на Авитохол и Ирник в началото на списъка с българските от „Именника“, независимо от различното интерпретиране на двете имена, изричното споменаване в извора, че Кормисош е „сменил“ древния род Дѹло (нещо, което не би влязло в оскъдния текст, ако не се е смятало за изключително важно), претенцията на „дуловци“ към властта в Аварския и в Хазарския каганат, предварително обречена на неуспех, защото и в двете империи царственият род е имал съвсем различен произход (в случая с хазарите това са т. нар. ну-ши-пи, тясно свързани с древните тюрки, въпреки че основната маса на народа е била родствена на българите). Не на последно място това хвърля светлина и върху липсата сред българите на върховната титла qagan така характерна иначе за авари, тюрк[ют]и и хазари, което ще рече, че по силата на степните традиции Кубрат и Аспарух, бивайки от различен, макар и по-древен владетелски род, не са се осмелявали да се самоопределят като „императори“ (така най-често се превежда появилата се сред жуан-жуаните около IV в. н. е. титла qaγan), а са се задоволявали само с по-първичната (въведена може би от хсиен-пи или сян-би през I в. пр. Хр., но имаща своите предшественици още в предхунския ирано-тохарски и дравидски период на Средна Азия) титла qan (χan), която с времето, както обикновено става, е придобила значението на по-низш ранг.
Наред с необходимостта от „силна личност“ възникването на степните държави е обусловено и от наличието на определени класови отношения сред номадското общество. Отделни изследователи дори приемат, че тъкмо разрушаването на неговата племенна организация, заместена от нова, основана на класовите отношения между масата преки производители и тънкия слой на номадската аристокрация, лежи в основата на държавнотворческия процес.[2] Едва тогава с променения социално-икономически ред се създават предпоставки за преминаването към по-висока степен на политическа организираност, която се осъществява благодарение на инициативността, авторитета и не на последно място успехите на някой виден представител на управляващата върхушка. За разлика от уседналите общества обаче, където с възникването на държавата процесът на разрушаване на племенната база на социума протича с по-голяма интензивност, особено след разделянето на населението по териториален принцип и формирането на административни области, които не съвпадат с по-ранните родово-племенни единици, в степната номадска държава племенната организация запазвала за сравнително по-дълго време своята виталност. Навярно това, а не толкова ограничената ресурсна база, е една от главните причини за нестабилността на номадските империи. В обвързаното с кръвно-родствени връзки племе или клан при определени условия можели да надделеят сепаратистките тенденции. Тогава то или въставало срещу върховната династия, подкрепяйки отхвърлен кандидат за „престола“, респ. издигайки собствен претендент, който да създаде нов „управляващ дом“, или възвръщало независимостта си, като се оттегляло надалеч, изправено пред възможностите: (а) да основе своя собствена „степна държава“, (б) да потърси закрила в земите на съседните седентарни държави и (в) да се включи в друго номадско формирование било изцяло, било с отделни свои части. Това до голяма степен обяснява и широката дисперсия на едни и същи етноними в различни райони на Евразия.
Но предпоставките за появата на държава сред евразийските номадски общества трябва да се търсят не само в протичащите при тях вътрешни динамични процеси. Мобилността на пастирското население в условията на патриархалния бит предполага по-скоро запазване на племенната организация, отколкото преминаването към нови форми. Това можело да продължи докато контактът или сблъсъкът с организираните в държава съседни уседнали общества не накара номадите да развият по-висши йерархични политически институции, позволяващи им да действат активно при отношенията със своите съседи, изграждайки собствена специфична форма на държавна организация. С други думи тъкмо външният фактор се оказва онзи катализатор и мобилизиращ елемент, който наред с вътрешноплеменния социално-икономически и политически развой води до пораждането на номадската държава.[3] Нейната бъдеща съдба е предопределена от по-нататъшното взаимодействие с този фактор и от промените, настъпващи в самото номадското общество като последствие от борбата между традиционния начин на живот и привнесената отвън култура, в резултат на което номадите могат да уседнат, възприемайки в бита елементи на съседната седентарна цивилизация, или да съхранят и реанимират унаследените социални структури с риск да бъдат подложени на вторична „варваризация“. И в двата случая изградената от тях държава се оказва нетрайна. Тя или престава да бъде „номадска“ по своя характер, или въобще изчезва в резултат на дезинтеграционните процеси и под ударите на могъщи съседи, независимо от това, дали нейната територия бива разпокъсана между обединените някога племена, или включена в състава на експанзираща съседна държава, било то седентарна или отново номадска, но с друга, по-различна по произход владетелска династия. Ако се търси някакъв модел на равновесие, то появилото се при сблъсъка със седентарната държава [А] номадско държавно образувание [Б] в резултат на усъвършенстване и реорганизация на традиционните структури на предходните по-свободни недържавни или „преддържавни“ номадски племенни формирования [В] би могло да изпълнява функцията си на двупосочен посредник между „цивилизацията“ и „варварството“ само докато съществува баланс на силите, поддържащи сред него влиянията на „А” и „В”. Всяко надмощие на „А” или на „В” предизвиква съответните промени в номадската държава [Б]. Или тя ще бъде унищожена от уседналия си съсед, т. е. ще бъде инкорпорирана в „А”, или ще се разпадне на съставните си племенни територии, т. е. ще деградира до „В”, или в крайна сметка ще се запази като номадска държава, респ. ще се трансформира в нова такава, но с по-различен династичен род, обикновено свързан с водещо племе от групата „В”, т. е. ще се породи нова държавна организация [Б1], различна от предишната.[4]
2. Всичко това може да се проследи в историята на основаната около 200 г. пр. Хр. от шан-ю Мао-тун империя на хсиунг-ну край северните граници на Китай. Наистина, в нейната структура проличват следите на старата военно-племенна система при запазване на сравнителната автономност на местно равнище в управлението на отделните племена, а и шан-ю е изглеждал повече като върховен военен главнокомандващ и едва в този смисъл като владетел на конфедерираните родово-племени единици, но не и като суверен на една силно централизирана империя от познатия седентарен тип. Това обстоятелство, както и по-скоро федералните, отколкото автократично изградените взаимоотношения между племената и върховната власт, подтиква отделни изследователи дори да смятат, че хсиунг-ну, които дълго време са били запазили първоначалните си племенни връзки, не са могли да достигнат до такава степен на политическа организация, която да позволи тя да бъде определяна като „държава“.[5] Някои виждат в тях конфедерация на 24 основни рода или племена, изградили само по-сложна военна йерархична система, други са склонни да ги разглеждат евентуално като „преддържавно“ политическо формирование. На противоположния край са мненията, търсещи в империята на хсиунг-ну не само модел за всички по-късни номадски държави, но и основен създател на културни ценности, проникнали сред съседните уседнали народи. Въпросът си остава спорен и решаването му зависи в крайна сметка от смисъла, влаган при характеризиране на понятието „държава“, а то, както и представата за същността на „нацията“, може да се интерпретира различно.
Всъщност външното предизвикателство, което стимулирало създаването на по-висша военно-политическа организация сред хсиунг-ну, трябва да се търси в изграждането на могъщата и силно централизирана Цинска империя по времето на Ши-хуанди. Тъкмо нейното разширяване и в северна посока е прогонило „източните хуни” от собствените им земи, изтиквайки ги както на изток в сферата на влияние на тунг-ху, така и на запад в близост до юе-чжи, които поддържали добри контакти с Китай. Притиснати от своите съседи (потенциалният наследник на престола Мао-тун е бил даден като заложник на юе-чжи), хсиунг-ну трябвало да се реорганизират. Още тогава техният владетел Ту-ман носел титлата шан-ю (тан-ху), но същинските реформи били дело на неговия син Мао-тун, който, възползвайки се от кризата в Китай, настъпила между смъртта на Ши-хуанди (210 г. пр. Хр.) и утвърждаването на новата династия Хан (202 г. пр. Хр.), съумял в хода на успешните си военни кампании да съгради първата в Евразия номадска степна империя. Това, че тя с векове надживяла своя основател, а хсиунг-ну останали политическа сила по границите на Китай за над половин хилядолетие, се дължи както на ролята на тяхната държава като посредник между Китай и степните племена, така и на въведената от Мао-тун военно-политическа и административна организация.
Начело на империята стоял върховният владетел, чиято титла китайските извори предават като шан-ю или шан-юй (shan-yü, šan-yü, съчетание от šan ‘велик, голям, огромен’ и yü ‘обширен, необятен’), респективно като тан-ю, тан-ху (ако се отчете старият китайски изговор *tân-g’wo, *tân-gjwo, реконструиран от Бернард Карлгрен).[6] В нея е заложена идеята за универсалност, защото комбинацията между „огромността“ по вертикал и „обширността“ по хоризонтал отразява представата за целия свят. Шан-ю е не само „велик“ или „величайш“, както предава значението на думата Л. Гумильов;[7] той е нещо повече от „голям и широк“; той е неизмерим, всеобхватен и в този смисъл вселенски. Величието му е като на необятното високо небе и затова шан-ю е също „небеподобен“. Тази идея се среща и в титлите на по-късни върховни владетели, например при тюркските кагани, наричани tängri-täg ‘небеподобни’ (срв. täŋri-täg täŋridä [qut] bulmïš türk bilgä qaγan ‘небеподобен, намерил [величието си] в небето тюркски мъдър каган’). Доколкото може да се прокара семантичен и дори фонетичен паралел между алтайските названия за ‘небе, бог’ (taŋra, täŋri, təŋri, taŋara, təŋər, təŋir, teŋeri) и обозначенията за също така необятното ‘море, океан’ (тюрк. teŋiz, унг. teŋer), което говори за възможния общ произход на двете изходни лексеми, то идеята за универсалност вероятно е залегнала също в името на Атиловия син Δεγγιζίχ (от deŋiz, teŋiz < *teŋir, teŋer ‘море’ + диминутивния суфикс -čix или -ik), в името на Чингиз хан (Čingiz-xan) кат палатализирана форма от Tengiz-xan (čiŋiz < tiŋiz < teŋiz ‘море, океан; всеобхватен’), в титлуването на първите монголски ханове с dalay-in qa’an, където dalay съответства на teŋiz и се превежда чрез ‘море, океан; океански; всеобхватен’,[8] навярно също при обозначението на обожествявания в Тибет dalay-lama и пр. Засвидетелстван е и един разширен вариант на хунската владетелска титла: шан-ю ченг-ли ку-ту (šan-yü č’äŋ-li ku-t’u), която в зависимост от интерпретацията на своите елементи може да се превежда като „Шан-ю, син на Небето“, „Велик син на Небето“, „Шан-ю, Божият син“, „Вселенски син на Бога“, „Шан-ю, Небесното величество“, „Всеобхватното Небесно величество“[9] и др.
Лагерът на шан-ю и въобще територията, непосредствено подчинена на него и на неговия клан или племе, са заемали средищно положение. Тя била сърцевината на номадската държава (Омелян Прицак въвежда за нея термина „Kerngebiet“),[10] където владетелският род и брачно свързаните с него племена, образуващи заедно етническото ядро на номадската конфедерация („Kernstämme“ съгласно О. Прицак), имали своите пасища и населени места, използвани не само като убежища през зимата (срв. по аналогия по-късно регистрираните форми kïš-tura ‘зимен дом, зимна къща, къщура’ и taš-tura ‘каменен дом’, интерпретирани чрез тюркските думи kïš ‘зима’, taš ‘камък’ и глагола tur- ‘оставам, спирам’), но също за складова база и опорни военни пунктове. Освен това в състава на империята влизали някои родствени в етнолингвистично отношение племена, чуждоетнични покорени племена, които заемали по-ниско място в йерархията на степната държава („Sklavenstämme“), както и различни, подчинени в хода на експанзията, културни народи. Цялата нейна територия с обитаващото я население била разделена на две половини – лява и дясна. В разположената на север от Китай държава на хсиунг-ну, чиято военно-политическа активност е била обърната с лице на юг към Поднебесната империя, лявата страна била източна, а дясната – западна. Намиращите се отляво (т. е. на изток) племена и техните предводители били смятани за по-висши и по-благородни в рангово отношение, отколкото съответните племена и „князе“ отдясно (т. е. на запад), може би и поради практикувания сред хсиунг-ну култ към изгряващото от изток слънце. Тази традиция се запазила и сред по-късните номадски империи, в които, съгласно алтайската цветова символика, източната част била смятана за „синя“, а западната – за „бяла“ (срв. самообозначението на древните тюрк[ют]и от времето на Втория тюркски каганат, възникнал в източната част на старата тюркска империя, като kök türk ‘сини, небесни тюрки’).
Двуделното разделяне на държавата, а и на всяко отделно племе, независимо от това дали то е живеело в източната или в западната половина, е израз на военното структуриране на племената. По време на поход те се групирали в две крила – ляво и дясно, като старшият „княз“ обикновено командвал лявото крило (подобно на владетелят, който най-често резидирал в лявата имперска половина, предоставяйки дясната под властта на своя съуправник), или пък се подреждали в хоризонтал по тристепенния модел: ляво крило – център (начело с върховния предводител) – и дясно крило. Тази двоична организация обхващала всички йерархични нива в политическата структура на хунското общество и може би в нея трябва да се търси произходът на двуцарствието при номадските империи защото наред с великия владетел е имало и съвладетел, следвани от четири наместника (по двама за всяка имперска половина) и множество подчинени висши сановници, при които отново всеки пост е бил застъпен двукратно. Това създава сложен, четиристепенен модел на административно организиране на държавата, съобразно основните посоки на света – веднъж по оста изток–запад и после в рамките на тази подялба отново по оста север–юг, подобно на равнораменния кръст като един от най-древните символи на света. Моделът става всъщност петстепенен, ако в него бъде включен и центърът, където обитавал владетелят. Така се стига до едно петорно подреждане, присъщо не само на китайската философска мисъл (5 първични елемента, 5 небесни посоки, 5 основни цвята, 5 тона и пр.), но характерно и за редица други древни народи. И ако двукрилното групиране като по-първично може да се проследи в организацията на средновековните тюркски номади (печенези, кумани и пр.), които по една или друга причина не успели да изградят своя държавна организация, а така също и в ранното поделяне на османската империя на две основни бейлербейства (Румелия и Анадола), то петстепенният модел става присъщ за онези „конни народи“, създали собствена държава. Той хвърля светлина върху отделни неясни моменти от историята на различни етноси, например на тохарите (юе-чжи), които преди да изградят Кушанското царство, представлявали конфедерация от пет основни племена, а също и на българите от времето на разпадането на Кубратовата държава.
Въпреки че няма сведения кан Кубрат да е бил смятан за „каган“, освен ако не интерпретираме названието „Велика България“ като косвена податка в тази посока, напълно е възможно неговата държава също да е била оформена по принципа на степните империи. Това би дало отговор на въпроса, защо тъкмо пет синове на владетеля се споменават в изворите? Реалният брой на Кубратовите деца спокойно би могъл да бъде по-голям или по-малък, освен това не е задължително „братята“ да са били от една и съща майка, нито пък предвожданите от тях групи население да са имали абсолютно еднакъв етнически състав.
Ако приложим обаче и тук петстепенния организационен модел, тогава много неща си идват на мястото. Единствено на старшия престолонаследник Баян е дадено прозвището bat’ (Бат-Баян) в смисъл на обръщение към по-голям брат и въобще към по-възрастен или по-високопоставен човек (срв. бълг. бате и рус. батюшка [цар]; също бълг. бай), което би могло да стои в далечна връзка и с афг. bāčā ( ﺒﺎﭽﺎ ) ‘цар’, на свой ред съпоставимо като обръщение с бълг. бачо – вариант на батьо и бате. Тъкмо той е останал в центъра на държавата, а другите братя управлявали четирите основни зони – по двама във всяко „крило“. Тяхното подреждане в разказа за края на „старата“ (παλαιὰ) или „велика България“ (μεγάλη Βουλγαρία) говори за възможната им рангова организация. Поименно са споменати само първите трима – (1) [Бат]Баян, (2) Котраг и (3) Аспарух. Това едва ли е случайно, а по-скоро отговаря на позицията им в рамките на държавата. От тях Баян унаследява бащините си земи в центъра, докато другите двама братя са били разположени в източната (т. е. лявата) половина и съгласно степната традиция са били смятани за по-висши. Имената на четвъртия и на петия брат са премълчани от Теофан и патриарх Никифор, респ. от първоизвора на Теофан, не защото са били непознати на неговия автор – съвременник на описваните събития, а понеже, обитавайки западната (т. е. дясната) половина, са имали по-нисък подвладетелски ранг. Любопитен е и редът на тяхното изброяване: (1) престолонаследникът Баян, останал в центъра; (2) Котраг, владеещ северната част на лявото крило, т. е. разположен вляво в рамките на източната половина (при поглед, обърнат на изток), който се изтеглил в североизточна посока по течението на Волга; (3) „четвъртият“ брат, който явно е заемал северната част на дясното крило, откъдето по-лесно проникнал в аварска Панония; (4) „петият“ брат, командващ южната част на дясното или западно крило и оттук логично насочил се на юг към Равена; (5) „третият“ брат Аспарух, който потеглил на запад от южната част на лявото, източно крило, тъй като пътят му на изток или на юг бил преграден от хазарите и от водите на Черно, респективно Азовско море. Това, че Аспарух, владеещ югоизточната държавна територия, изрично е обозначен и като „трети“ пореден брат, подсказва също неговата йерархична позиция – непосредствено след Котраг в правото си на престолонаследие. Всичко това отразява следите на една система, установена столетия преди драмата, разиграла се в Черноморския регион. Нейните основни принципи се коренят в управленческата структура и в традициите на първата номадска империя, изградена някога край Китай от великия Мао-тун.
3. В ръцете на шан-ю са били съсредоточени най-важните военни, дипломатически и култови функции. Той е действал като върховен главнокомандващ и единствен посредник между правителството на Хан и племената от хунската империя. В неговия лагер се намирал и сакралният център на държавата – свещените земи и мястото за ежегодни жертвоприношения, като лично владетелят извършвал два пъти дневно официално поклонение на Слънцето и Луната. В началото властта му е била изборна и ограничавана от местните племенни вождове (дори след основаването на хунската държава има случаи на избор на владетеля – през 102, 85 и 60 г. пр. Хр.), но с времето редът на престолонаследие бил регламентиран в полза на най-старшия родственик, впоследствие – син на шан-ю, а съветът на старейшините се превърнал в своеобразен Държавен съвет. В него участвали водещите членове на владетелското племе,[11] както и представителите на онези видни племена,[12] които имали правото на брачни връзки с владетелския род.[13]
В китайските хроники за членовете на Върховния съвет били използвани обозначенията Ta-ch'ên или Chang ‘великите, големите’, Kuei-jên ‘благородните’, Kuo-jên ‘държавните мъже’ или Wan-chՙi '[командващите] десетхилядна конница’.[14] Броят им е бил фиксиран на 24 висши сановници, всеки от които разполагал със собствени подчинени служители – ‘хилядници’, ‘стотници’, ‘десетници’ и пр. Тези данни говорят за една децимална военна организация, която по-късно се проследява и при други „конни номади” и повлияните или произлезли от тях уседнали народи, вкл. османците и унаследилите ги турци, където on-başı ‘ефрейтор’ като командир на отделение означава ‘десетник’ (буквално „глава [началник] на десет [души]“), yüz-başı е ‘капитан’, т. е. ‘стотник’, bin-başı е ‘майор’ или ‘хилядник’, а командващият дивизия (тур. tümen < перс. tuman [ﺘﻮﻤﺎﻥ] ‘дивизия, голямо количество’ ~ тюрк. tümen < тохар. tumane ‘десет хиляди’, срв. ст.бълг. тьмь ‘десет хиляди’, рус. тьмьникъ, темникъ ‘[воено]началник на десет души’) е обозначаван в наши дни като tüm-general ‘дивизионен генерал, генерал-лейтенант’.
Разбира се, още при хсиунг-ну числеността на отделните бойни единици не се покривала изцяло с техните обозначения. От всички включени в „Държавния съвет“ Wan-ch'i само най-старшите по ранг сановници, заемащи първите пет висши (Ta) поста, заповядвали над „повече от 10 000 конници“. На останалите по-низши (Hsiao) членове на Съвета били подчинени по няколко хиляди души. Би могло да се допусне, че на практика всеки ‘хилядник’ (Ch'ien-chang) е командвал хиляда до няколко хиляди конници; всеки ‘стотник’ (Po-chang) е ръководел от сто до няколко стотин бойци; всеки ‘десетник’ (Shih-chang) е имал в подчинение десетина до няколко десетки воини, което отговаря на бойната сила на група племена (племен съюз), на единично племе или на отделен род в него. Естествено, точната цифра на числения състав не може да е била кръгла и затова посочените военни обозначения са само ориентировъчни. Това проличава и в разпространената сред по-късните алтайски „конни народи” практика военнополитическите племенни единици на номадския съюз да бъдат определяни като „стрели“. Но докато при тюрките и някои техни предшественици думата oq ‘стрела’ се използвала и в смисъл на ‘племе’ (срв. името ogur ~ oγuz, тълкувано като „стрелите“ от думата oq ‘стрела, племе’ и множествения суфикс -°r ~ -°z; също on-oq ‘народа на 10-те стрели’; on-ogur ‘10-те огури, 10-те огурски племена’, toquz oγuz ‘9-те огузи’, за които китайските извори използват термина kiu sing ‘9-те племена’ и пр.), то при монголите sumun ‘стрела’ означавала „група от 100–200 бойци“, а при манджурите с nira ‘стрела’ се назовавало „отделение от 10 души“.[15]
Любопитен е броят на висшите имперски дейци. Според някои автори той може би отразявал числото на конфедерираните 24 рода на хсиунг-ну, които се консолидирали в 209 г. пр. Хр., преминавайки от съюз в държава, като Мао-тун усъвършенствал и реформирал съществуващия вече строй.[16] Турската историческа традиция също говори за 24 отделни племена, които образували огузкия племенен съюз. Във връзка с някои романтични опити за етимологизиране на термина „тугра“ (название на сложно преплетения владетелски „подпис“, играещ ролята на удостоверителен знак в началото на султанските документи), свързван от османските лексикографи с митичната птица „тугри“ или с думата „тогрул“ (вид сокол), в края на XIX и началото на ХХ в. била издигната хипотезата, че „тугри“ (или „тогрул“) представлявала емблема-тотем на огузките ханове, чието имитиране с помощта на букви породило туграта. С оглед на това било подчертавано, че всеки шест от 24-те огузки племена били предвождани от отделен хан със своя собствена тамга, а над всичко стояла емблемата на великия хакан, символизираща общия тотем на племената – свещената птица „тугри“. Тук отново се натъкваме на фиксираното още при хсиунг-ну четириделно структуриране на овладяното пространство, като четирите племенни групи с по един хан начело навярно отразявали разполагането на огузката войска в основните посоки на света. В този смисъл цифрата 24 при огузите може да е далечен спомен от някогашната военнополитическа организация на хсиунг-ну. Не е изключено обаче в тези легендарни сведения да са закодирани също и някои по-древни космогонични представи.[17]
Обикновено Върховният съвет се събирал три пъти годишно (в първия, петия и деветия месец) в лагера на шан-ю (в „столицата“ Lun[g] на река Онгин),[18] но в случай на необходимост можел да бъде свикван и извънредно. Той изпълнявал функцията на съвещателен орган, с който владетелят обсъждал по-важните въпроси, преди да вземе решение; на негово заседание 24-те „велики“ утвърждавали също поредния нов шан-ю. Тези сановници имали най-различни обозначения съобразно своя ранг и местоположение (на изток или запад) в империята. За най-висши след шан-ю били смятани левият и десен Hsien wan, следвани от левия и десен Ku-li [или Lu-li] wan. Те носели титлата ‘цар’ (wan, wang < waŋ), били сред най-близките родственици на владетеля (често негови по-младши братя и синове) и били определяни като Szü-chio ‘четирите ъгъла (върха, рога) [на империята]’, така както и в ранните османски времена четиримата най-висши държавни мъже (везир, кадъ-аскер, тевкии и дефтердар), съставящи имперския съвет (диван-и хюмаюн), се наричали erkân-i devlet (ﺍﺮﻛﺎﻦ ﺪﻮﻠﺖ ‘стълбове на държавата’).
За разлика от османците обаче при хсиунг-ну обозначението „четири ъгъла“ се е схващало в смисъл на „четирите небесни посоки“, доколкото като „вселенски владетел“ шан-ю е претендирал да господства над четирите посоки на света. Тази идея откриваме още в III хил. пр. Хр. при титлата на обединителя на Шумер и Акад, Саргон „Стари“ (Šarukin, Šarrum-ken, Šar-ken ‘легитимен цар’, 2316-2261 или 2637-2582 г. пр. Хр.), който, след като разширил границите на своята държава, се самопровъзгласил за „цар на четирите посоки на света“. Понятието „четири ъгъла“ се среща и в по-късните номадски държави. При древните тюрки то се съдържа в израза tört buluŋ, където buluŋ (или plūń в изписаните с брахми текстове) означавало ‘ъгъл’ или ‘област между всяка от двете основни небесни посоки’.[19] Дали бълг. Onglos (ὄγγλος, ὄγκλος, ὄγλος) в старата интерпретация като „ъгъл“ (ong[o]l, срв. ѫголъ, ѫглъ) и не „аул“ (aγïl), а също намиращото се в логична връзка с него тюрк. Buğak „ъгъл“ като обозначение на конкретна територия на североизток от Дунава, не са притежавали някога сходна семантична натовареност, изисква допълнително проучване. Във всеки случай тъкмо през Бесарабия и делтата на Дунав векове наред идващите от изток „конни народи“ са свивали на югозапад към Балканите, т. е. съгласно степната традиция това е била онази област между севера и юга, която най-добре подхождала за „ъгъл“.
Четиримата царе (wan) били назначавани директно от шан-ю. На тях била подчинена войската в цялата империя и те всички се смятали за потенциални престолонаследници. Най-висш сред тях е бил левият Hsien wan ‘мъдър цар’. Според изворите, на китайската форма hsien в езика на хсиунг-ну отговаряла думата t'u-ch'i (*d'o-g'jer) ‘знаещ, мъдър’ [тук е изкусително да бъде прокаран паралел към едно от българските племенни имена – Duči-Bulgar], поради което „наследникът на шан-ю обикновено бил наричан ‘ляв T’u-ch’i цар’“. Прозвището „мъдър, знаещ“ е било дадено за пръв път на шан-ю Мао-тун, когато всички „велики“ (Ta-ch'ên) и „благородни“ (Kuei-jên) сановници на хсиунг-ну възвеличали победите му. Идеята, че главно качество на владетеля [трябва да] е знанието и мъдростта се среща и при по-късните тюркски народи – не само в др.тюрк. Bilgä qaγan ‘мъдър каган’, на което обръща внимание О. Прицак,[20] но също в „прякора“ Belgün ‘знаещ’ на българския цар Иван І Асен (1186-1196), в чиито вени е течала куманска кръв. Титлите „ляв мъдър цар“ и „десен мъдър цар“ се появяват около 200 г. пр. Хр., т. е. може да се допусне, че те са резултат от реформите на Мао-тун при изграждане на степната държава. Вече при неговия внук, шан-ю Кун-син (Чун-чен или Гюн-чен, 160-126 пр. Хр.), е засвидетелстван и един „десен Ku-li цар“, на име I-t'i-hsien (‘мъдрият И-ти’). По всяка вероятност думата ku-li (*kuk-liei), транскрибирана от китайците също като lu-li (*luk-liei), е произлизала от езика на хсиунг-ну, но няма сведения за нейното значение. Подобна форма срещаме и в древнотюркските орхонски „рунически“ надписи, макар да липсват податки тя да е била генетично свързана с титлата ku-li.
През 1912 г. В. Л. Котвич открива в местността Ихе-Хюшоту в средна Монголия, недалеч от столицата Улан Батор, една издигната върху каменен постамент стела, изписана от три страни с т. нар. тюркско „руническо“ писмо. Разчитането на текста показва, че този паметник е бил поставен в чест на някой си Кюли Чур през първата половина на VIII в. Той е бил висш сановник, управляващ хората, народа (buduŋ) [на] Tarduš, както е била обозначавана западната половина на Втората тюркска империя, за разлика от източното крило, наричано Töliš.[21] Живял е по времето на нейния основател, Gu-du-lu, Ku-tuo-lu [< тюрк. Qutluγ ‘благословен, щастлив’], или Eltäriš qaγan (✟ 691/2) и на съветника му T’un-yü-ku (Tonyukuk) – тъст на принц Mo-chi-lian (Mogilân), който до 716 г. е бил šad на западните племена, преди с помощта на младшия си брат Kül tegin (685–732) да стане третият поред върховен владетел под името Bilgä qaγan (✟ 734). Кюли Чур, чиято дейност може би е съвпадала с царуването на Елтеришовия брат Mo-ch’uo или Kapaγan, също е бил определен като bilgä ‘мъдър’ на няколко места в своя надпис, най-често в съчетание с думата Išbara, биваща навярно не титла, а същинското му иранско име.[22] Думата čur (čor) е звание, за което, подобно на šad, се търси ирански или тохарски произход. То е било носено от най-висшите сановници в източната тюрк[ют]ска империя, предхождани единствено от синовете на кагана, които в низходящ ред получавали ранговете на tegin, yabγu и šad. Името Kü-li čur се среща в паметника на Kül tegin под формата kül čur в контекст, предполагащ множествен прочит (сред неперсонифицирани висши сановници, изброени във връзка с възцаряването на Bilgä qaγan). Това навежда на мисълта, че и първата част на съчетанието Kü-li, Kül [čur] е по-скоро някаква титла или прозвище, подобно на Ku-li [waŋ] при хсиунг-ну, която с времето е започнала да се използва от древните тюрки и като собствено име.[23]
Изворите споменават, че левият „мъдър (Hsien, Tu-chi) цар“ е бил същинският престолонаследник на шан-ю. След възцаряването му овакантеното място отляво се заемало от следващия по ранг по-млад брат или син на владетеля. Възможно е първоначално редът да е вървял от източния към западния „мъдър цар“, оглавяващи лявото и дясно крило на хсиунг-ну. С изграждане на четириделната система обаче право на „трона“ получили първо двамата източни князе – левите Hsien wan и Ku-li wan, едва тогава следвани от двамата западни или десни Hsien wan и Ku-li wan.[24]
Тази ротация е била вероятно присъща и на останалите висши сановници в рамките на 24-те „велики“ – членове на владетелския клан и сродените с него племена. Най-видните сред тях образували категорията на т. нар. Liu-chio ‘шест ъгъла (рога)’, поделена и тя на леви и десни: Ta-chiang (‘велик Chiang’, също Jih-chu или Yi-chih-tzü), Ta-tu-wei (‘велик Tu-wei’, също Jih-chu Chü-ch'ü или Wên-yü-t'i) и Ta-tang-hu (‘велик Tang-hu’, също Chan-chiang).[25] Съгласно О. Прицак, заемащите тези постове били отговорни за външните дела на империята – политика, търговия и културни връзки, както и за управлението на завоюваните културни области.[26] Освен старшите групи на четирите и шестте „ъгъла“ е имало и по-низши рангове (Hsiao), от които изворите споменават имената само на левия и десен Ku-tu-hou (респективно на левия и десен Shih-chu Ku-tu-hou).[27] Тези Ku-tu „лордове“[28] или „маркизи“[29] са подпомагали шан-ю във вътрешното управление (отбрана, правосъдие и пр.).[30] Членовете на Върховния съвет (висши и низши) са образували второто ниво в политико-административната имперска йерархия. Възможността да се „придвижват“ по вертикал и хоризонтал (от дясно наляво и към по-висок служебен пост) позволявала на дадено лице да притежава приживе различни рангове. На трето административно равнище е била прослойката на местните племенни лидери. Тя била поставена официално под командването на 24-те „велики“, но черпела сили от собствените си племенни групи, които разполагали с отделни свои територии. Те също притежавали различни титли. В „Ши-чи“ на Су-ма Чиен (респективно в „Хан-шу“ на Пан Ку)[31] след изброяване на децималните рангове на служителите, назначавани при всеки от 24-те „велики“ (т. е. ‘хилядници’, ‘стотници’, ‘десетници’) са посочени също и някои политико-административни титли: ‘подчинени царе’ (P'i-hsiao-wang),[32] ‘заместник управители, наместници, регенти’ (Hsiang),[33] ‘върховни коменданти’ (Tu-wei),[34] ‘икономи, интенданти’ (Tang-hu), [35] ‘служители’ (Chü-ch’ü)[36] и др.
Двете рангови системи са имали всъщност различни функции: децималната се използвала по време на война, когато „голямо количество войски от различните части на степта са били събирани под единна командна структура“, докато другата система служела в „политическото администриране на племена и територия в империята“.[37] Тази двойно преплетена военно-административна организация, която е послужила като образец на по-късните номадски държави и има своите аналози в управленческата структура на древните българи, на тюрк[ют]ите и дори на османските турци, е подсигурявала задълго надмощието на хсиунг-ну над уседналите „културни народи“ в североизточния край на Евразийската степ.
4. Но не само изграденият държавен модел, а и практикуваната от хсиунг-ну политика спрямо съседен Китай са били впоследствие възприети и постоянно възпроизвеждани при взаимоотношенията на „конните народи“ с граничните седентарни държави. Нейното начало отново трябва да се търси във времето на Мао-тун. След поражението на император Као-дзъ (206-195) през 200 г. пр. Хр. китайците са били принудени да встъпят в договорни отношения с шан-ю. Те признали държавата на хсиунг-ну за равнопоставена на своята и се съгласили официалната граница между тях да бъде Великата стена. Освен това трябвало да предоставят една принцеса от династията Хан за жена на шан-ю и се задължили да изплащат ежегодно определени количества коприна, вино, зърно и други продукти. От гледна точка на степта това е било форма на трибут, срещу който шан-ю само обещал да се въздържа от нападения (във взаимоотношенията на Атиловите хуни с Рим, а също на аварите и на Аспаруховите българи с Константинопол могат да се открият доста аналогични примери).
За Китай обаче споразумението става първа стъпка в изграждането на политиката ho-ch'in (hê-ch'in), която е практикувана и по-късно спрямо хсиунг-ну и други конни номади, макар и облечена в по-различни термини, изразяващи китайското идеологическо върховенство. В същността си тя представлявала опит, чрез омъжването на китайски принцеси за номадските князе, придружавано от доста голям трибут и подаръци (материална субсидия), да се сключва мир със степните народи и те да бъдат спечелвани, като се държат далеч от границите, предотвратяват се нападенията им и същевременно се отслабва тяхната военна мощ чрез тяхното асимилиране в китайската цивилизация.[38] Тази система на умиротворяване се допълвала от политиката i-i chih-i, при която чрез променящо се предпочитание в трибутарните отношения и с предоставяне на материално обезпечени китайски титли, се правел опит за подклаждане или използване на враждите между степните политически групировки,[39] за да бъдат те разединени и се отслаби натискът им към Китай, като се реализира идеята за „преборването на варвари чрез варвари“, вкл. с помощта на интегрирани в граничната защита или присъединени към китайската войска номадски отреди. Столетия по-късно същият тип политика е била прилагана и от Византия спрямо кутигури и утигури, по отношение на българите още от времето на Кубрат насам, при разгромяването на печенезите с подкрепата на кумани и пр. Нейни елементи личат и при взаимоотношенията на князете от Киевска Рус с половците. Явно сходните условия на живот пораждали сходни поведенчески модели и са благоприятствали преоткриването или възприемането на образци, възникнали на други места и през други епохи.
След смъртта на Као-дзъ граничните китайски райони отново били застрашени от набезите на хсиунг-ну. Този път шан-ю успял да издейства още по-благоприятен мирен договор. Със сключеното при император Вен-ди (Уен-ди, 179-157 г. пр. Хр.) споразумение не само бил определен по-голям и по-разнообразен „трибут“, но били разкрити и обменни пунктове по границата между двете държави. Граничната търговия дала възможност на хсиунг-ну да разменят излишъците на своята скотовъдна продукция срещу земеделски стоки и занаятчийски изделия, нямащи военно предназначение, но пазарите бързо станали бази на контрабандисти, които снабдявали номадите и с желязо. Така била усъвършенствана икономиката на степната държава, в която местното пастирско производство било допълвано със стоки, набавяни отвън: (а) чрез набези и директно присвояване, (б) чрез китайските субсидии във вид на дарове или трибут и (в) чрез граничния търговски обмен. Аристокрацията на хсиунг-ну поддържала трибутарни или търговски отношения също със земеделското и градското население на запад в Средна Азия и иранския свят. Но основният политически натиск е бил насочен към Китай и това в немалка степен е било обусловено от чисто икономически подбуди. Държавната организация на номадите се появила в отговор на предизвикателството, поставено пред тях от Поднебесната империя. При това шан-ю не само изградил такива военни структури, които били в състояние да притесняват Китай, но развил и една „дистанционна“ форма на експлоатиране на своя в числено, културно и икономическо отношение далеч по-могъщ съсед, откъдето чрез трибут, търговия или като плячка постъпвали нужните на степната върхушка луксозни стоки. Главно място сред тях заемала коприната, чиято субсидия, достигаща до 10 000 p’i (или 92 400 метра), позволила на хсиунг-ну да добият големи количества от този ценен продукт. Той бивал преразпределян сред номадската аристокрация или се разменял на запад за други стоки, така както впоследствие тюрк[ют]и и уйгури векове наред извличали печалба от посредничеството си в търговията с коприна.
В политиката на хсиунг-ну спрямо Китай се откриват няколко характерни момента, които в една или друга степен могат да бъдат проследени и при отношенията на по-късните „конни народи“ със съседните седентарни държави. Преди всичко прави впечатление редуването на периоди на спокойствие с опустошителни гранични набези, последвани от нови молби за мир, водещи до по-големи китайски отстъпки. В китайския двор това било смятано за проява на „варварската алчност“, така както бил тълкуван и във Византия стремежът на варварите да „издействат“ все по-богати подаръци, за да не безпокоят имперските провинции, или например непрестанно нарастващите искания за злато, които аварският каган отправял към Константинопол. Тук обаче личат следите на една прилагана още от шан-ю стратегия за извличане на максимална печалба. Номадите били способни да нахлуят дълбоко в земите на уседналия си съсед и бързо да се завърнат с плячката, преди противниковите сили да реагират. Тяхното преимущество се криело в изненадващия удар, в мобилността на конните им отреди и в обширните простори на родната степ, където лесно се изплъзвали от преследване. Това разбрал още Дарий І през VI в. пр. Хр. при неуспешната си военна кампания срещу черноморските скити. Този урок трябвало да бъде преповтарян от китайците по отношение на хсиунг-ну, ромеите спрямо нахлуващите от север варвари, князете на Киевска Рус при взаимодействията си с половците. И тъй като организирането на военна експедиция срещу номадите било доста скъпо и бавно начинание, особено във връзка с нуждата от огромен обоз, който да снабдява с провизии намиращите се в поход войски, за имперските правителства често пъти е било далеч по-изгодно да задоволяват исканията на варварите, отколкото да се опитват да ги унищожат на тяхната собствена територия. Хсиунг-ну долавяли ситуацията и затова използвали бурния набег или дори само заплахата от него като средство за оказване на натиск в преговорите с Ханския двор. По подобен начин са действали също половците. И макар руските летописци да отбелязват стандартно, че те били идвали „да просят мир“ от поредния киевски княз, създавайки впечатлението за слабост на степните жители, тук всъщност се крият податки не толкова за военни примирия, колкото за издействане от страна на степта на договорни отношения с Рус или за подновяване на наложилата се вече рамка на взаимните отношения.
Специфичен момент в „китайската политика“ на шан-ю е била преднамерената разрушителност на набезите. С това той е целял постигането на по-голям ефект върху Ханския двор, използвайки граничния терор като оръжие, за да извлече максимална изгода.[40] В очите на аграрното и градско население от „цивилизования свят“ нахлуванията на „конните народи“ (независимо дали те били скити, хуни или българи, авари или хазари, печенези или кумани, татари или монголи) можели да бъдат съпоставени само с онези природни бедствия, предвещаващи свършека на света. Но всяващите ужас насилия и опустошения не трябва да се възприемат едностранчиво като белег за „вкоренената варварска жестокост“. С тях се е оказвало преди всичко психологическо въздействие над противника с цел той да бъде деморализиран още преди да е встъпил в боя – една изпробвана във времето тактика, чиито корени се проследяват до асирийската експанзия през II–I хил. пр. Хр., когато паниката от придвижването на завоевателите е парализирала всякакъв опит за съпротива.[41]
Друга особеност в натиска на хсиунг-ну е, че те не се опитвали никога да завладяват китайските земеделски земи. На тях не им е било нужно да окупират принадлежащи на империята територии, които после би трябвало да защитават. Дори след най-големите си победи те не претендирали да получат земя, а се задоволявали само с добитата плячка и договорените дарове или трибут. Това създава един модел на поведение, следван и от други номадски общества при отношенията им със седентарните държави. В средновековна Европа например куманите също избягвали да завземат територии на уседналите си съседи. Едва тласъкът на монголската експанзия ги запратил сред аграрното население, обитаващо земите на Русия, Молдо-Влахия и Унгария, както и на юг в балканските предели.
Изводът, който може да се направи, сякаш подкрепя тезата на Тойнби за неизменчивостта и застиналостта на „номадския тип цивилизация“. Ездитните народи са населявали районите на степта, които са били изконно номадски още от времето на ираноезичните скити и саки, сармати и алани, преди в тях да започне да доминира алтайският тюрко-монголски елемент. Вътрешната динамика на развитие и процесите на взаимопроникване са породили различни етнокултурни и лингвистични смесвания, дали началото на не един „конен народ“. Това обяснява и някои прилики в религиозния култ, например почитането на Небето от иранските и алтайските номади (срв. Тангра), привнесено отрано и в Китай, където T’ien ‘небе’ е бил небесният бог, характерен за скотовъдно-номадската култура.[42] За хсиунг-ну е известно, че всяка година са принасяли пролетна жертва „на своите предци, небето, земята и духовете“, който обичай може да се проследи и при други пастирски народи (като елементите на шаманизъм, а също човешките жертвоприношения, вероятно са били плод на старо китайско и тибетско културно влияние). Но техният шан-ю е извършвал и ежедневно (сутрин и вечер) поклонение на изгряващите Слънце и Луна, а своите начинания те предприемали, „гледайки по положението на звездите и луната“, така както са правели това и българите (sic!). Може да се допусне, че култът към Небосвода или въобще към извечния Космос, олицетворяван при древните народи от божества, спадащи към „по-старото поколение“ (Ан при шумерите, изместен впоследствие от бога на бурята Енлил; въстаналия срещу същия Ану хуритски и хетски „баща на боговете“ Кумарби, който продължил да живее в образа на пеласгийския, а оттам и елински бог Кронос; познатият и при хуритските митанийци арийски древен бог Варуна, съответстващ на римския Уран, бащата на Сатурн и пр.), е бил някога заимстван, привнесен или преоткрит от контакта на номадските предци с ранните неолитни общества, процъфтявали в Мала, Предна и Средна Азия. В този смисъл наред с етнокултурните взаимопрониквания сред отделни „конни народи“ от далеч по-решаващо значение са били и постоянно протичащите интерференции по периферията на степта.
Тъкмо там, на границата с уседналите цивилизации, най-често се е стигало до сблъсъци: (а) за пасищни територии в седентарните гранични райони или (б) за извличане на облаги от набези, трибут и търговия. Но проблемите и взаимоотношенията между номади и седентарно население си оставали почти едни и същи от древността до средните векове (а в някои случаи и до новото време), когато „конните народи“ започнали постепенно да усядат, т. е. сменяли се само актьорите на една и съща пиеса. Това е било осъзнато още от византийските автори, които дълго продължавали да обозначават нахлуващите от север варвари най-общо и като „скити“. Разбира се, този тип взаимоотношения са били характерни предимно за чисто номадските общества (независимо дали те имали или не собствена държавна организация), които са запазвали старата си територия и унаследен начин на живот. При полуномади, в случаи на експанзия или при принудителни миграции, „конните народи“ се настанявали във вече населените земеделски райони, а това само ускорявало в крайна сметка и тяхното собствено усядане.
[1] Срв. разсъжденията по въпроса на W. W. Radloff. Aus Sibirien. 2 Bde. Leipzig, Bd. 1, 1893, S. 513-517 и W. Barthold. Zwölf Vorlesungen über die Geschichte der Türken Mittelasiens. Berlin, 1935, S. 11-13.
[2] J Harmatta. The Dissolution of the Hun Empire, I. Hun Society in the Age of Attila. – Acta Archaeologica Acad. Sci. Hung., 2, 1952, 277-304 (рез. 304-305); L. Krader. The Origin of the State Among Nomads. – In: Pastoral Production and Society. New York: Cambridge University Press, 1979, pp. 221-234. Всъщност това не се отличава от традиционната представа за прерастването на военната демокрация като по-стегната организирана форма на управление на „първобитните общества“ в държава, където вождът на племенния съюз се превръща във владетел, неговите роднини и приближени стават съветници или наместници, а дружината му – войска. На един по-късен етап традиционното право бива канонизирано, за да се фиксира съвкупността от задължителни норми на поведение, появява се съдът като особен орган на властта, настъпват промени и в религиозния култ, който също бива подложен на класова трансформация. Според марксистката историография, с въвеждането на териториалния принцип на разделяне на населението завършва преходът от кръвно-родствените към съседските общинни връзки, а от взаимодействието, смесването и асимилацията на племената, съставлявали някогашния племенен съюз, се образува по-висшата форма на етническа общност – народността. Тя се отличава от единичното племе по липсата на родствени връзки, но запазва останалите негови признаци – единство на територията, езика и културата, които получават по-нататъшно развитие. Един подобен модел е приложим и за степните номадски държави, но с отчитане на обстоятелството, че при тях териториалното разпределяне на населението не разрушава бързо кръвнородствените му връзки, подхранвани и от традиционната подвижна „пастирска икономика“, изискваща много по-голяма степен на сплотеност и взаимодействие между членовете на отделния клан или племе, отколкото това е необходимо при уседналите аграрни народи.
[3] Вж. някои подробности при Thomas J. Barfield. The Hsiung-nu Imperial Confederacy: Organization and Foreign Policy. – The Journal of Asian Studies (New York), 41, 1, 1981, 45-61. Позовавайки се на наблюденията на Philip Burnham. Spatial Mobility and Political Centralization in Pastoral Societies. (In: Pastoral Production and Society, New York, 1979, pp. 349-360) и на William Irons. Political Stratification Among Pastoral Nomads (пак там, с. 362), авторът обръща внимание на факта, че неслучайно номадите, организирани най-слабо във формално отношение, се намирали в Африка, където имало малко държавни общества, докато напротив най-силно организираните във формално отношение номадски държави се появили тъкмо край Китай – „най-голямата и най-комплексна традиционно уседнала държава в света“. Според него именно връзката между Китай и степта била онзи фактор, поддържащ държавната йерархия сред вътрешно-азиатските номади, защото номадската държава се е самоутвърдила чрез експлоатиране на китайската икономика, а не на продукцията на разпръснатите пастирски родове и племена (с. 46).
[4] Равновесният модел може да се изрази семантично като А ↔ Б ↔ В. Обикновено надмощието на номадската държава [Б] върху по-слабо организираните племена и народи [В] определя нейното културно въздействие над тях (срв. влиянията на хуни и българи върху угърските народи и особено върху маджарите; на българите върху т. нар. южни славяни; на българите и хазарите в Киевска Рус; на монголо-татарите над половците, Волжка България и върху Московското княжество), а когато успее да се наложи и над своя „цивилизован“ съсед [А] тя излъчва новия управляващ елит, който с времето възприема елементи от културата на покореното население (срв. потомците на Чингиз хан в Китай). Малко по-особен е случаят, ако изградилите своя държавност номади [Б] се озоват между две седентарни държави [А ↔ Б ↔ А1]. Тогава на тях рано или късно се налага да променят същността си, изправени пред избора да уседнат и съхранят своята държавна традиция, която с времето придобива доста по-различен облик, или да изчезнат като исторически субект, погълнати от околните етнически елементи. И ако скицираният по-горе модел [А ↔ Б ↔ В] илюстрира схематично съдбата на номадската държава [Б], останала в контакт с породилата я уседнала цивилизация [А], например с Китай, то експанзията и миграцията на ездитните народи в по-отдалечени региони, с последвалото прекъсване на първоначалните връзки и с влизане във взаимоотношения с други по-различни седентарни държави (например с Иран или Рим) поражда нови фактори на въздействие. Тогава номадската държава или се разпада след смъртта на своя основател (Атила, Чингиз хан), или е принудена да трансформира своите институции, адаптирайки се към културно-религиозните и административни традиции на по-могъщите си съседи, както това става и с България при княз Борис І.
[5] Срв. например при Nobuo Yamada. Formation of the Hsiung-nu Nomadic State. – AO Hung., 36, 1982, 575-582.
[6] Вж. Bernhard Karlgren. Grammata Serica. Stockholm, 1940: 147a, 97a.
[7] Л. Н. Гумилев. Хунну. Срединная Азия в древние времена. М., 1960, с. 74.
[8] Срв. Omeljan Pritsak. Der Titel Attila. – In: Festschrift für Max Vasmer. Berlin, 1956, S. 404-419, който се опитва по аналогичен начин да тълкува и името Ἀττήλα като „океански > всеобхватен > универсален [владетел]“. В него авторът вижда съчетание между думите *as, *äs ‘голям, велик, виден’ (срв. Ἐσκάμ < *äs-qam ‘велик жрец’ и др.) + *tïl [т. е. *tăl] – хунски вариант на тюрк. tal, ‘река’ ~ тюрк. talai, монг. dalay ‘водна маса, море, голяма река (оттук и алтайското име на река Волга, което като комбинация на ας и τιλ ~ τηλ ~ τελ > Atil, Ätil, Etil, Itil, Etel, Idil означава просто ‘велика река’) + суфикса -a. За името на Атиловия син Денгизих вж. също при L. Ligeti. Sur deux mots comans. – Acta Antiqua Hung., 10, 1962, 167-174.
[9] В зависимост от интерпретацията на съставните елементи: šan-yü като владетелска титла или взета в превод; č’ang-li, č’äng-li, t’eng-li (< *tängri) като „Бог, Небе“ (също „божествен, небесен“) и ku-t’u като съответствие на тунг. guto „син“ или тюрк. qut „величество, достойнство, щастие“, откъдето Анемари фон Габен предлага превода „Himmlische Majestät“. Срв. A. von Gabain. Hunnisch-türkische Beziehungen. – In: Zeki Velidi Togan’a Armağan. İstanbul, 1950-1955, 14-29 (вж. на с. 21-23). Авторката тълкува израза ch’êng-li ku-t’u < t’ang-lji kuo-d’uo като тюрк. tängri qut ‘небесно величество’.
[10] Срв. O. Pritsak. Kultur und Sprache der Hunnen. – In: Festschrift für Dmytro Čyževśky zum 60. Geburtstag am 23. März 1954. Berlin, 1954, S. 238-249 (вж. на с. 240).
[11] Племето люан-ти (Lüan-t’i, Lüen-t’i или Ch’ü-lien-t’i). Около 200 г. от н. е. владетелите се излъчвали вече от племето ту-ко (T'u-ko < *d'uo-klâk ~ *d'uo-klo). Срв. Mustafa Köymen. Der Hsiung-nu-Stamm der Tu-ku (T’u-ko). – Ankara Üniversitesi Dil ve Tarih-Coğrafya Fakültesi Dergisi, 3, 1, 1944, 60-68. N. Yamada. Formation of the Hsiung-nu Nomadic State, 580, допуска, че Lüan-ti, Hu-yen, Lan, и Hsü-pu били всъщност кланове на владетелското племе T’u-k’o.
[12] Л. Н. Гумилев. Хунну, с. 75 ги определя като „знатни родове“, а Омелян Прицак използва за тях термина „Schwagerstämme“ – членове на степната конфедерация, притежаващи привилегията да сключват брак с владетелското племе („Herrscherstamm“). Заедно с него те номадизирали в основната територия („Kerngebiret“) на степната държава и образували господстващата класа, нейната аристокрация, като вождовете им получавали по наследство висши държавни постове. Срв. O. Pritsak. Kultur und Sprache der Hunnen, 240; Idem. Stammesnamen und Titulaturen der Altaischen Völker. – UAJ, 24, 1, 1952, 49-104 (с. 52-53); Idem. Die 24 Ta-ch’ên. Studie zur Geschichte des Verwaltungsaufbaus der Hsiung-nu-Reiche. – Oriens extremus, 1, 1954, 178-202 (с. 179 сл.).
[13] Първоначално, по времето на Мао-тун, за такива се смятали племето ху-ян (Hu-yen < *xo-gjan), разположено вляво на владетелския дом като по-високопоставено от останалите родове и племена, за чийто предводител китайците използвали титлата wan ‘цар’, а не gun ‘княз’ (Л. Н. Гумилев. Хунну, с. 75, съпоставя названието хуянь с тюркската дума quyan, qoyan ‘заек’, откъдето заключава, че това е стар „хунски“ род, потомък на древните ху); и племето сю-пи или сю-пу (Hsü-pu, Hsü-pi < *sju-pik, или Tsi-pi < *tsĕk-bՙuk, съкратено Pu), намиращо се вдясно от центъра (Гумильов смята „сюй-бу“ също за древен хунски род, който винаги разполагал по наследство с поста на „държавния съдия“). То засенчило племето лан (Lan), чието име съвпада с китайската дума за ‘орхидея’ – „националният символ на древните китайци“ (така Гумильов), откъдето е изказано предположение, че лан са били потомци на избягалия през II хил. пр. Хр. при номадите Шу[н]-вей или Шун-ю, син на последния владетел от династията Ся или Хя (Hsia), който според китайската традиция е станал прадед и пръв шан-ю на хуните. Освен тези брачно свързани с люан-ти племена изворите споменават също и четвърти знатен род или племе – Ch'iu-lin (< *k'jug-gljǝm) или Ch'iao (< *g'jog). Срв. O. Pritsak. Die 24 Ta-ch’ên, 179; N. Yamada. Formation of the Hsiung-nu Nomadic State, 580.
[14] O. Pritsak. Die 24 Ta-ch’ên, 179-180.
[15] Срв. В. Стоянов. Bulgaro-turcica 1: Етнонимът „българи“. За българо-тюркските смешения. София, 1997, с. 50-51 (вж. бел. 70 с посочената там литература).
[16] Така Л. Н. Гумилев. Хунну, 73-74, който смята, че хуните са били „единно племе, разделено на родове“ и това ги отличавало от племенните съюзи, а наличието при тях на вътрешна родова организация не позволява да бъдат смятани за „орда“.
[17] Срв. В. Стоянов. Дипломатика на средновековните извори. Владетелски документи. С., 1991, с. 239-240 и бел. 414, където е обърнато внимание на обстоятелството, че общият брой на огузките племена (24) „напомня за броя на часовете в едно денонощие, групирани в четири отрязъка от по шест часа, в началото (т. е. ‘начело’) на които биха могли да стоят определени означения за ‘изгрев слънце’, ‘полуден’, ‘залез слънце’ и ‘полунощ’. Денонощието като цяло обединява 24-те часа така, както птицата ‘тугри’ своите племена“. С други думи, този четири (до пет) степенен модел на света може еднакво да бъде отнесен към пространството и времето.
[18] Така O. Pritsak. Die 24 Ta-ch’ên, 180. Съгласно N. Yamada. Formation, 579, съответният пасаж в „Ши-чи“ и в „Хан-шу“, от който е почерпана тази информация, описва всъщност религиозните събирания на вождове от управляващите кланове на хсиунг-ну. Това според него е било част от унаследената племенна традиция и е нямало нищо общо с държавно-административните функции, подобни на по-късния монголски курултай ‘общо събрание, съвет’. Авторът смята, че в съобщението става въпрос само за две годишни събирания, защото преди абзаца за „първия месец“ стои като текст „в есента, сезонът, когато конете напълняват“. Тогава вождовете провеждали малко събрание „на място, близо до главната квартира на шан-ю“. Това, че то протичало през есента, го кара да определи първия месец като септември. „После през май те провеждат голямо събрание на lung-ch‘êng, за да извършат религиозна служба на предците, небето и земята“. Непосредствено след това текстът продължава с: „Те отново правят голямо събрание и кръг около дърветата в горите. [Това е времето] за преброяване на населението и добитъка“. Авторът свързва и това сведение със сбирката през май, предполагайки навярно, че „отново“ се отнася до религиозната церемония. Той допуска след N. Egami, че под термина lung-ch‘êng са били подразбирани горски дървета или забити в земята дървени пръчки, около които шаманистите са обикаляли в кръг, а май и септември се оказвали според него тъкмо месеците, съответстващи на „най-важните периоди в годишния цикъл на производствената дейност“ на азиатските степни номади.
[19] Вж. Annemarie von Gabain. Alttürkische Grammatik. 3. Auflage. Wiesbaden: Otto Harrassowitz, 1974, S. 332 (= Porta Linguarum Orientalium, Neue Serie, XV).
[20] Срв. O. Pritsak. Die 24 Ta-ch’ên, 186-187, където дава като пример също името Qutadγu Bilig; O. Pritsak. Der Titel Attila, 416, където привежда и посочената при М. Кашгари титла на уйгурските кагани: köl bilgä xan.
[21] A. von Gabain. Alttürkische Grammatik, 367, 373. Някои турски автори смятат Tarduš за отделно племе или народ (kavim, millet) в западните територии на т. нар. източни Гьок (или Кьок [сини, небесни]) тюрки. С думата bodun или budun обаче били обозначавани хората като съвкупност, масата население, целокупния народ (най-често в смисъл на „обикновения народ“ за разлика от аристокрацията). Едва в по-ново време във връзка с реформите в турския език думата budun е била въведена като неологизъм в значение на „племе“ (т. е. народ като етнос) на мястото на арабското kavim (‘племе, народ’).
[22] Срв. др.тюрк. Īšbara с бълг. Исперихъ, Аспарухъ и с названието Īśparaka като обозначение на подчинените сакски племена в северозападна Индия. Династичният род на тюркските кагани навярно също е имал иранско по произход име (A-shih-na).
[23] Например: Kül, Kül Bilgä, Kül Čigši, Kül Čur (~ Küli Čur), Kül Tegin, Kül Tudun; също Külüg, Külüg Apa, Külüg Čur, Külüg Saŋun, Külüg Tutuq, Külüg Uruŋu. Вж. при Hüseyin Namık Orkun. Eski Türk Yazıtları, I-III. Ankara, 1987.
[24] Този модел, нарушаван от случаи, когато Ku-li wan е могъл да стане шан-ю, без дотогава да е притежавал ранга на ляв Hsien wan, е засвидетелстван малко преди разделянето на хсиунг-ну на „северни“ и „южни“. След смъртта на шан-ю Ху-хан-йе, който с китайска подкрепа се справил на запад с ривализиращия си брат Чжи-чжи, но попаднал под сюзеренитета на династията Хан, на „престола“ се изредили един след друг четирима от петимата му синове. При възшествието на най-старшия, Фу-чу-лей (Fu-chu-lei [jo-t'i], 31-20 г. пр. Хр.), другите братя заели съответните позиции като Szü-chio. Пръв го последвал левият „мъдър цар“ (Tsü-mi-hsü), който станал шан-ю под името Су-сие (Sou-hsieh [jo-t'i], 20-12 г. пр. Хр.), отстъпвайки поста ляв Hsien wan на дотогавашния ляв Ku-li wan (Tsü-mo-chü), чиято служба на свой ред била оглавена от предишния десен Hsien wan (Naŋ-chih-ya-szü). Когато Цю-мо-чю сам станал велик владетел, Гю-я или Чю-я (Chü-ya [jo-t'i], 12-8 г. пр. Хр.), за ляв „мъдър цар“ бил издигнат Нан-чи, който по-късно наследил своя брат като шан-ю У-чу-лю (Wu-chu-liu [jo-t'i], 8 г. пр. Хр. – 13 г. от н. е.).
[25] O. Pritsak. Die 24 Ta-ch’ên, 182-184, 188-196. Л. Н. Гумилев. Хунну, 76, ги определя като „велик предводител“, „велик дуюй“ и „велик данху“, докато в цитирания от Th. J. Barfield. The Hsiung-nu Imperial Confederacy, 48, откъс на „Ши-чи“ титлите са преведени съответно като [велики] леви и десни „generals“, „commandants“ и „household administrators“.
[26] O. Pritsak. Die 24 Ta-ch’ên, 199.
[27] O. Pritsak. Die 24 Ta-ch’ên, 182, предполага, че те са били общо 7 двойни (леви и десни) ранга, които, заедно с 5-те леви и десни по-висши (Ta ‘велик’) поста образували 12 (общо 24) Ta-ch’ên. По-различна интерпретация предлага Нобуо Ямада (вж. по-долу).
[28] Така според превода на китайската дума hou при N. Yamada. Formation, 575.
[29] Така съгласно Th. J. Barfield. The Hsiung-nu Imperial Confederacy, 48.
[30] O. Pritsak. Die 24 Ta-ch’ên, 196-199. N. Yamada. Formation, 577, компенсира липсата на названия за шестте по-низши двойни (леви и десни) ранга чрез реконструирането на един по-различен структурен модел. Той приема, че всичките велики Chiang, велики Tu-Wei и велики Tang-hu били „военни вождове, поставени под командването на всеки един от шестте царе и лордове“, т. е. под върховенството на двамата Hsien [wan], двамата Ku-li [wan] и двамата Ku-tu [hou]. Така се откроява тристепенен организационен модел, при който в лявото и в дясното крило (източния и западния регион) царете T'u-ch'i и Ku-li разполагали всеки сам за себе си с по един Ta-Chiang, Ta-Tu-wei и Ta-Tang-hu (заедно „наместниците“ на шан-ю във всяко крило се получават два пъти по четири висши сановници отляво [общо 8] и още толкова [общо 8] отдясно). В централния регион, където резидирал шан-ю, всеки от изпълняващите функцията на негови помощници ляв и десен Ku-tu разполагал също с по един велик Chiang, велик Tu-wei и велик Tang-hu (т. е. броят на висшите служители в центъра е бил два пъти по четири [общо 8]). Сумарното количество на „вождовете“ в трите региона (3 x 8) дава точно броя на т. нар. 24 Ta-ch’ên ‘велики сановници’.
[31] Срв. при Н. Я. Бичурин. Собрание сведений о народах обитавших в Средней Азии в древние времена, 2 изд., т. I-III. М.-Л., 1950-1953; J. J. M. de Groot. Chinesische Urkunden zur Geschichte Asiens. I. Die Hunnen der vorchristlichen Zeit. Berlin und Leipzig, 1921; Homer H. Dubs. The History of the Former Han Dynasty by Pan Ku. Translation, vol. II. Baltimore 1944; Burton Watson. Records of the Grand Historians of China, vols. 1-2. New York: Columbia University Press, 1961. В посветената на хсиунг-ну гл. 110 от „Shih-chi“ на Ssu-ma Ch'ein (135-84 [?] г. пр. Хр.) административната организация на империята е дадена приблизително по следния начин: „Под shan-yü се намират ляв и десен hsien wan, ляв и десен ku-li wan, ляв и десен ta-chiang, ляв и десен ta-tu-wei, ляв и десен ta-tang-hu и ляв и десен ku-tu hou. Думата на хсиунг-ну за hsien [мъдър] е t'u-ch'i и наследникът на шан-ю бил винаги слаган като ляв t'u-ch'i wan. Сред тях, започвайки от левия и десен hsien wan чак до ta-tang-hu, всеки командвал по 10 000 [и повече] конници, а по-малките – по няколко хиляди, обаче всички [тези] 24 ta-ch'ên били наричани wan-chi (10 хиляди конници). Постовете им били наследствени и се попълвали от членове на фамилиите Hu-yen и Lan, а в по-нови времена Hsü-pi, които били трите благородни hsing (клана). Левите царе и [други] сановници обитават източния регион от Shan-ku на изток до народите Hui-mo и Ch'ao-hsien, десните царе и сановници живеят в западния регион от [провинция] Shang на запад до земите на Yüeh-chi и Ch’iang, а лагерът на шан-ю е разположен [в центъра] в региона на T’ai и Yün-chung. Всяка група има своя собствена територия, там скита в търсенето на вода и пасища. Левите и десни hsien wan и ku-li wan са най-могъщи, а ku-tu hou асистират на шан-ю в администрирането. Всеки от 24-те ta-ch'ên си назначавал свои собствени ch'ein-chang, po-chang, shih-chang, както и p'i-hsiao-wan, hsiang, tu-wei, tang-hu, chü-ch'ü...“.
[32] O. Pritsak. Die 24 Ta-ch’ên, 180, превежда термина като „Unterkönige“.
[33] При O. Pritsak (пак там) е предадено чрез „Reichsverweser“, докато Th. J. Barfield. The Hsiung-nu Imperial Confederacy, 48, който ползва превода на съдържащата сведения за хсиунг-ну гл. 110 от „Ши-чи“ така, както той е даден при B. Watson, Records, vol. II, pp. 155-192 (и по-специално на с. 163-164), определя значението на ранга като „prime ministers“.
[34] „Generalkommandanten“ при O. Pritsak (пак там); „chief commandants“ при Th. Barfield (пак там).
[35] O. Pritsak (пак там) не дава значението на тази титла; Th. Barfield (пак там), респективно Б. Уотсън, я превежда като „household administrators“.
[36] O. Pritsak оставя ранга непреведен; Th. Barfield (пак там) го предава като „chü-ch’ü officials“.
[37] Th. Barfield. The Hsiung-nu Imperial Confederacy, 49.
[38] Във връзка с това Ying-shin Yü. Trade and Expansion in Han China. Berkeley: University of California Press, 1967, p. 37, пише за използваната спрямо хсиунг-ну стратегия, наречена „петте примамки“: (1) да им дадат изработени дрехи и коли, за да покварят очите им; (2) да им дадат фина храна, за да покварят устата им; (3) да им дадат музика, за да покварят ушите им; (4) да им дадат високи сгради, хамбари и роби, за да покварят стомасите им; и (5) да им предложат подаръци и да обсипят с благосклонност онези, които се предавали. Цит. по Th. J. Barfield. The Hsiung-nu Imperial Confederacy, 56. За опасността от тази петорна „стръв“ или „изкушение“ шан-ю е бил предупреден от потърсил при него убежище китайски беглец, според когото силата на хсиунг-ну била във факта, че „тяхната храна и облекло са различни от китайските и затова те в нищо не зависят от Хан“. Ако привързаният към китайските неща шан-ю промени обичаите на народа си, накрая Хан ще е успял да надделее над него. „Опитайте се да яздите конете си през храсти и къпини, облечени в коприна. Много бързо вашите одежди и гамаши ще бъдат раздрани на парцали и всеки ще разбере, че коприните не са по-полезни от плъстените и кожените дрехи“. (Пак там, с. 56-57).
[39] Вж. при Klaus Hesse. Der Austausch als stabilisierender Faktor der politischen Herrschaft in der Geschichte der Mongolei. Das Beispiel der Hsiung-nu. – UAJ, N.F. 4, 1984, 150-170 (на с. 160-161).
[40] Вж. Th. J. Barfield. The Hsiung-nu Imperial Confederacy, 54-55.
[41] Още по времето на Тиглат-Паласар I (1116/5-1078/7 г. пр. Хр.) походите на неговата армия са били съпътствани от грабежи, пожарища и разрушения, от масови депортации на население, от жестоки мъчения и кланета. През новоасирийския период (Х–VII в. пр. Хр.) тази политика се перфекционизирала. В хода на разширяването на империята вражеските страни били тотално опустошавани, градовете – сривани до основи, а пред опожарените руини се издигали пирамиди от отсечени глави. Преобладаващата част от населението била изтребвана чрез набиване на кол или по друг особено мъчителен начин. На пленените мъже се отсичали ръцете, отрязвали ушите или избождали очите, след което, навързани на купчини, те били оставяни да умрат под палещите лъчи на слънцето. Обикновено жените и децата били изгаряни на място, а вражите предводители се отвеждали в Асирия, където на живо им била одирана кожата, преди да бъде опъната на крепостните стени. Жестоките масови екзекуции, в сравнение с които робството и депортацията представлявали умерена форма на насилие, вероятно са дали първообраза за онези апокалиптични ужаси, с които Библията описва „Страшния съд“. Но владетелите на тази първа в историята „световна империя“ съвсем не са били „диваци и варвари“. Благодарение на инициативите на един от последните велики асирийски царе, Ашурбанапал (669/8 – около 630 г. пр. Хр.), който събрал в своя дворец в Ниневия огромна за времето си библиотека с над 20 000 клинописни таблички, като сам издирвал за нея стари текстове и преписи, пишел стихотворни молитви, а може би участвал също в редактирането на аналите и в съставянето на компилации, до голяма степен дължим познанията си за културата на древна Месопотамия. Чрез запазените по този начин древни предания до съвременността са достигнали такива богатства на шумеро-акадската литература като епоса за Гилгамеш, разказа за световния Потоп и др. Но културните интереси на този „шар кишатим“ (‘цар на вселената’, както са се самоопределяли великите владетели от предходния средноасирийски период, използвайки засвидетелстваната още в III-то хил. пр. Хр. в името на Саргон може би акадска дума шар ‘цар’ [sic]), не му пречели да прибягва до традиционната жестокост, за да победи и унижи своите противници. При неговото царуване труповете на жители от отцепили се градове били провесвани на колове около завладяното пак селище, въстаналите арабски вождове са били оковавани в кучешки колибки пред дворцовите порти чрез прокарано през пробитите им челюсти въже, а след един поход в Елам пленените местни князе са били впрегнати в царската колесница с отрязани устни, за да съпроводят триумфалното шествие в Ашур. Въобще жестокостта е не само варварски „патент“; тя се проявява дори сред т. нар. „културни“ общества. Една от най-изтънчените цивилизации, за каквато се смята китайската, е създала и най-префинените методи на мъчение; византийският император Василий II ще си остане за историята „Българоубиец“; в Испания като главна опора на католицизма дълго процъфтява инквизицията; културна Франция даде на човечеството не само идеята за „равенство, братство и свобода“, но също и кървавия революционен терор; потомците на Гьоте и Шилер унищожиха хиляди „непълноценни люде” в газовите камери, а пътят към демокрацията в съвременния свят бе трасиран от ядрения кошмар на Хирошима и Нагазаки.
[42] Срв. например Wilhelm Koppers. Urtürkentum und Urindogermanentum im Lichte der völkerkundlichen Universalgeschichte (1). – Belleten, 5, 1941, 481-525 (вж. на с. 492-494).