Вече не си спомням кога този текст бе в основни линии завършен. Ще да е било в края на 90-те години на миналия век – може би към 1997 г. или по-вероятно през 1998 г. Една година той отлежа в бюрото ми, докато набелязвах евентуалното му продължение. То трябваше да очертае в общи щрихи „голямата алтайска миграция на запад”, засягайки основни моменти от историческото битие на хуни, авари, хазари и другите по-важни конни народи, с които се преплита ранната българска история и които проправят пътя на тюрките към Европа. Изглежда съм бил твърде ентусиазиран, за да си въобразя, че такова начинание е осъществимо без външна подкрепа, при това не само финансова, а и „морална”. Защото ученият, като всеки творец, може да изпитва удовлетворение от реализиране на собствените идеи, но е подвластен на императивите на времето, от които не може да избяга. Това го прави конформист (знаем ли колко филолози, партийни историци, философи и други по-тесни специалисти се трансформираха през 90-те години в политолози, антрополози и социолози?) или го кара да „плува срещу течението”, за да съгради нещо, от което се интересуват малцина. Опитвах се да бъда и двете, но изглежда по-често съм проправял собствена пътека, която идващите след мен да разширят...
В началото на новото хилядолетие разбрах, че – както изглежда – уводът няма да влезе в употреба. Това го превръщаше в самостоятелен творчески продукт. Не ми беше лесно да го предложа на вниманието на по-широката публика. Една фондация отказа да приеме текста, защото в заглавието му се третираше проблема за тюрките, а не за българите. Една редколегия се колебаеше доста дълго преди да реши, дали материалът е подходящ за нея. След някои обструкции и въпроси за това, що е Евразия и какво всъщност съм искал да кажа, той беше обнародван с продължение в сп. Историческо бъдеще. Тъкмо тази публикация с малко корекции бе изискана от Издателска къща „Огледало”. Това ме зарадва (така отделни идеи щяха да стигнат до повече хора), но ме накара и да съжалявам, че не съм имал време да прецизирам някои детайли. Продължих обаче да поддържам изказаните основни хипотези (напр. за глотогоничния разпад и синтез, за ирано-алтайското взаимопроникване и пр.) и ми се щеше да се надявам, те да инспирират конкретни проучвания, които да разбулят малко повече и т. нар. българска енигма.
В крайна сметка до самостоятелно издание не се стигна – бях го предсказал на Пламен Анакиев. Сега тук предлагам леко разширения вариант, не много различен от публикацията в Историческо бъдеще.
0. Както често става, това изследване възникна някак случайно. Разбира се, „случайности” в живота няма – така обикновено обозначаваме онези прояви в закономерния ход на нещата, чиято причинно-следствена връзка ни е непозната. Не ми е работа да дискутирам дали това е зле или добре, но ако бяхме в състояние да анализираме по-обхватно каузалната верига, щяхме да можем да „проникваме” по-добре както в миналото, така също и в бъдещето.
Трудът е „случаен”, защото стои встрани от основните интересуващи ме проблеми. Но той е и „закономерен”, тъй като е предизвикан от редица въпроси, които изучаването на ранната тюркска история, а и на българския етногенезис, поставя пред нас. „Случайна” е и причината за неговото написване – той бе наченат като един от двата предвидени увода към изследване, отнасящо се до част от средновековните тюрки. Не възнамерявах да го правя толкова обширен, но изглежда сторих грешка в подреждането (за препоръчване е уводите да се пишат накрая) и така дадох живот на нещо, което продължи да се развива по логиката на собствените си закони, излизайки от рамките на заплануваната тематика и обем.
В изследването е предприет опит за хронологично очертаване на основните етапи в историята на голяма Евразия. Естествено е то да съдържа на места информация, добре позната на един или друг вид специалисти. Нейното излагане обаче е необходимо с оглед на по-широк кръг читатели. Освен това тя създава необходимата база за съпоставки, които иначе са невъзможни в рамките на отделни дисциплини, образуващи сложния комплекс на историческото и лингвистичното познание. Подобно начинание неминуемо крие своите рискове. Един от тях е да се стигне до недостатъчно аргументирани изводи или до повърхностни заключения, противоречащи на тезите, установени чрез традиционните методи на конкретните науки. Това е рискът на интердисциплинарността. При все по-задълбочаващата се научна диференциация днес никой не може да обхване и осмисли напълно огромния информационен масив, свързан с отделни страни, езици и народи, а какво остава за региони и надрегионални пространства в диахронен план. Екипните проучвания на групи от специалисти с различно професионално амплоа също са насочени към частните аспекти на единични по-общи проблеми. Техните резултати обаче разкриват отправните точки за бъдещи комбинирани търсения и позволяват изграждането на модели, чиито контури се изплъзват от вниманието на учения, боравещ с материята само на собствената си изследователска област.
Всичко това се отнася и до съдържанието на този труд. В него общоизвестната фактология се съчетава с хипотези и предпазливо подхвърлени догадки, нуждаещи се от допълнителна аргументация и проверка, преди да бъдат потвърдени или отречени с методите на традиционните науки. Но те заслужават да бъдат изречени, защото подсказват една възможно по-сложна форма на взаимодействие между ранните човешки общества. При езиковите съпоставки е използвана латинизирана фонетична транскрипция, която варира според изворовия материал (при предаването на ъ чрез ï, ı, ə, ă; на широкото е чрез ä, æ; на ш чрез š, ś, ş; на ч чрез č, ć, ç и пр.). В китайските примери звуците ш (sh) и ч (ch) са изразени понякога чрез š и č – това онагледява прокарването на фонетични паралели и към некитайските глоси. С помощта на [°] се показва наличието на евентуален вокал. Тюркското (алтайското) твърдо и проходно г е предадено чрез ġ, γ; за т. нар. турско меко г е използван характерния му знак ğ, с който иначе бива обозначавано дж (dž). Твърдите консонанти са отличени чрез точка (ḍ, ḥ, ṣ, ṭ, ẓ), освен ако за тях няма специална графема (например q), а дългите вокали – с чертичка над съответното изобажение (ā, ē, ī, ō, ū). Специфичните арабски букви (ع , ظ , ذ , خ , ث) са транскрибирани по традиционния начин (ṯ, ḫ, ḏ, ẓ, ʻ); отделни индийски и други източноазиатски фонеми тук не са обозначени специално.
Преди да се пристъпи към очертаване на хронологичните, географските, езиковите и културните граници на ареала, в който се осъществява генезисът и протича развитието на тюркските и въобще на алтайски народи, трябва да бъде проследена еволюцията на по-ранните човешки общности и групи, които чрез взаимните си контакти и интеграция създават още в дълбините на предисторията онези предпоставки, довели до формирането на по-късните етнолингвистични комплекси. Това е необходимо, за да се определи по-добре мястото на тюрките сред пъстрата мозайка обитатели на евразийския материк и да се откроят релефно културните и езикови взаимопрониквания, породили общи феномени дори при генетично неродствени популации. Несъмнено насочването на погледа към трудно реконструктируемите времена на антропо- и лингвогенезиса може да се стори някому излишно разхищение на интелектуална енергия, особено при тема, посветена на значително по-късен отрязък от време. То обаче не е самоцелно. Чрез маркиране на отправните точки и първоначалните етапи на човешката еволюция, чрез набелязване на спецификата в развитието на далечните ни предци, чрез оформяне на рамките, в които са се появили и разпространили основните културни достижения на ранното човечество, се създават условия за многоаспектно осмисляне на факти, събития и процеси, съпътствали битието на интересуващите ни по-късни народи. Това предпазва също от твърде лесното предоверяване и безкритично възприемане на хипотези, основани на повърхностни асоциации и съпоставки, с каквито изобилстват някои алтаистични проучвания и каквито и днес не липсват при популярните четива например за произхода и праисторията на древните българи.
1. Като обществено същество, използващо и произвеждащо оръдия на труда, развило мисленето и езика за нуждите на комуникацията, човекът съществува вече повече от 600 хиляди години. Много по-голяма е неговата биологична родова възраст, която, ако в средата на миналото столетие бе определяна на около 1,5 млн. години, впоследствие достигна до 4–4,5 млн. години, на който фон възникването, разцветът и упадъкът на познатите цивилизации през последните 5–6 хилядолетия изглежда само кратък миг от вечността. Но дори всеобщата еволюция на хоминидите, чиято отправна точка лежи някъде в средата на плиоцена, представлява незначителен отрязък време в сравнение с милиардите години от появата на живота по нашата планета.
Обикновено се приема, че Земята е била образувана преди повече от 4,5 млрд години,[1] като времето на абиологичното химическо развитие условно бива наречено азойско (т. е. време на „не-живота“). Ранната земна история започва преди около 4 до 3 млрд. години, когато биологичното развитие постепенно заменило абиологично-химическото и животът се зародил при анаеробни условия в плитчините на първичния океан. Целият този комплекс („еон“) понякога бива определян като „пред-камбрийско“ или криптозойско време (т. е. време на „скрития живот“). То обхваща архайската или археозойската ера (от около 4 до 2,5 млрд. години, когато възникнали първите едноклетъчни бактерии) и протерозойската ера (ерата на „праживота“, когато между 2500 и 570 млн. години се развили многоклетъчните организми – низши водорасли, мекотели, главоноги, ракоскорпиони и др.). Най-древните познати останки от живот са запазените следи на водораслови структури от преди 2730 до 3000 млн. години. Предполага се, че именно през протерозоя е формирана източноевропейската континентална плоча, макар тогава, а и значително по-късно Европа все още да e била неразделна част от древния материк Пангея и земният радиус да е бил нарастнал едва с около 1–2 км в сравнение с първоначалната си величина.[2]
Следва продължаващото до днес фанерозойско време (или времето на „явния живот“). То включва три големи ери. От тях палеозойската (ерата на „древния живот“, 570–230 млн. години) обхваща шест периода (камбрий, ордовизий, силур, девон, карбон и перм), през които нарастнало разнообразието на растителния и животинския свят, появили се рибите, земноводните и първите обитатели на сушата. Тогава земният радиус вече достигнал 6000 км, но сушата все още се състояла от един единствен континент Пангея. Чувствителни промени настъпили едва през следващата ера, мезозойската (или ерата на „средния живот“, преди 230–65 млн. години), поделена на три периода: триас, юра и креда. Това е времето, в което растителните и животински форми овладели все по-големи пространства навътре в сушата, времето на повсеместното господство на динозаврите и на появата на първите птици и бозайници. Още през юрския период, преди 180–200 млн. години, континенталната маса на Пангея се разцепила по линията на Северноатлантическия и Индийския океан, като бъдещата Северна Америка се отделила от Африка, а Индия от Антарктида. Древното море Тетис, вклинено между Африка и Азия, заляло сушата и я разделило на два големи материка: Лавразия със Северна Америка, Европа и Азия (на север) и Гондвана с Южна Америка и Африка (на юг). От Гондвана на свой ред се обособил масивът на Антарктида с Австралия, а Индия започнала да се придвижва на север. В края на мезозоя, около 135 млн. години след началото на тези процеси, континентите до голяма степен придобили днешната си конфигурация. Последна от Африка се отделила Южна Америка и така в рамките на Гондвана само на Австралия и Антарктида предстояло тепърва да се разделят. Продължаващото пропукване на Северния Атлантик скоро щяло да доведе до промени и в самата Лавразия – до отдалечаването на Гренландия от Европа и до пълното отделяне на Северна Америка от Евразийския масив. Вече през следващата геологична ера Австралия се обособила като отделен материк и също започнала да се придвижва на север, докато Южна и Северна Америка се съединили, а колизията на Индия с Азия породила образуването на Хималаите. Последната, кайнозойска респ. неозойска ера (т. е. ерата на „новия“ живот, започнала преди около 65 млн. години) включва два периода – терциер (третичен) и квартер или кватернер (четвъртичен), които на свой ред обхващат по две епохи с техните подразделения. Към третичния период спадат епохите на палеогена (протекъл в три етапа – палеоцен, еоцен и олигоцен; 65–25 млн. години) и неогена (на свой ред разделен на миоцен и плиоцен; 25–1,5 млн. години), а четвъртичният период съдържа т. нар. предледникова и ледникова епоха – плейстоцен (характеризираща се с четири големи заледявания – Гюнц, Миндел, Рис, Вюрм и три междинни фази на затопляне) и следледниковата епоха – холоцен, започнала преди около 15 хил. години. Този период понякога бива наричан „антропоген“, защото в неговите рамки протича развитието на хората.
Всъщност биологическите предци на човека се появили още на границата между стария и новия третичен период, когато в края на палеогенната епоха през олигоцена (37–25 млн. години) сред приматите[3] – потомци на някогашните насекомоядни (Insectivora) от мезозойската креда – възникнали първите представители на подраздела Simia (маймуни) с тясна носна преграда. В основата на бъдещите понгиди и хоминиди обаче се предполага да стои широко разпространеният някога в Стария свят дриопитек („дървесна маймуна“). Неговите фрагментарни останки, открити в миоценните и плиоценни слоеве на Европа, Азия и Африка се датират между 25 до 5 млн. години и подсказват наличието на различни видове. Сред тях особено място заема обитавалият преди около 14 млн. години Централна и Източна Европа ореопитек, определян някога от антрополозите като „третичен човек“ или разклонение на ранните хора („еохоминидите“); живелият преди 14 до 8 млн. години т. нар. рамапитек („маймуната на Рама“), на чиито останки учените се натъкнали за пръв път през 30-те години на ХХ век в планинския хребет Сивалик между Пакистан и Северозападна Индия; откритият половин столетие по-рано в този регион сивапитек, смятан за предшественик на днешните човекоподобни маймуни; намереният приблизително в същия район т. нар. индопитек – родоначалник на срещаните някога в Азия гигантски примати (мегантропи или гигантопитеци), които достигали на ръст до 3–4 м, а на тегло до 500 кг.; а така също близката до рамапитека форма на кенияпитек („кенийската маймуна“), установена през 1962 г. в района на езерото Виктория.
Започналото през миоцена (25–10 млн. години) засушаване, обусловило всеобщото разпространение на тревистите растения, продължило до края на третичния период. То било придружено от значителни климатико–геологични промени, довели до изчезване на огромни пространства от някогашните тропически гори. Това принудило част от дриопитеците да преминат към наземен начин на живот, други останали по дърветата, а трети измрели. От запазилите своя стар начин на съществуване дриопитеци с времето се развили днешните човекоподобните маймуни, а от „слезлите“ на земята видове – бъдещите хора. Предполага се, че в центъра на това голямо разклонение, което на границата на миоцена с плиоцена отделило преди около 10 млн. години „дървесните“ антропоморфни маймуни от предците на бъдещия човек, стоял рамапитекът или близкият до него кенияпитек. Наличието на поне две екологични ниши за развитие на „прахоминидите” (в Северозападна Индия и Североизточна Африка) не изключва възможността от общ моногенезис на нашите най-ранни предци. Куриозното е, че и двете зони се намират на приблизително еднакво разстояние от онзи център, в който Старият завет разполага очертанията на Едема.
От този междинен еволюционен стадий са намерените в Африка останки на т. нар. австралопитек („южна маймуна“), който вече обитавал земята, служел си с месна храна и притежавал по-голям обем на мозъка (около 500–600 см3) от своите дървесни предци и повечето съвременни понгиди.[4] Той бил разпространен както в южната част на континента, така също на територията на Танзания, Кения и Етиопия. Към него се добавят и находките на други изкопаеми антропоморфни примати, обединени в три рода на подсемейството „австралопитекини“ (парантропи, плезиантропи и същински австралопитеци). Първоначално се приемало, че австралопитеците са се появили преди повече от 3 млн. години, но откритите през 60-те и 70-те години на миналото столетие остеолитни материали в Североизточна Африка (особено в Кения) отнесоха неговата възраст далеч назад във времето до преди 5,5 млн. години. Наличието на отломъчни следи по някои камъни, разположени в близост до австралопитековите находки, често е тълкувано като белег за изкуствена обработка, поради което отделни учени са склонни да отнасят австралопитека към най-ранните археантропни форми. Въпросът обаче за употребата и преднамереното изготвяне на примитивни оръдия на труда от тези същества e все още спорен. Австралопитеците са просъществували до началото на средния плейстоцен и са били синхронни на ранните хоминиди, без обаче да бъдат техни преки предшественици. Вероятно са представлявали специализиран раздел на антропоморфния клон примати, запазил се в условията на сравнителна изолация на Африканския континент и доживял до появата на археантропа.
Обособяването на рода Homo от останалите древни примати също започнало в средата на плиоцена и началото на четвъртичния период. Възрастта на неговия най-ранен представител, открит през 1960–1961 г. в клисурата Олдуей между планината Килиманджаро и езерото Виктория и наречен впоследствие Homo habilis („сръчен, умел човек“), бе определена на 1 750 хиляди години. През 1972 г. източно от езерото Рудолф в Кения заедно с каменни оръдия от преди 2,6 млн. години бе намерен череп на „хабилид“ на възраст 2,8 млн. години. Така времето на появата на хоминидите започна да се изтегля назад в плиоцена от края на третичния период. Техният мозъчен обем (около 700–800 см3) и редица други белези изключват пряката връзка между хабилиди и австралопитеци. Доколкото обаче в Източна Африка двата вида са обитавали сравнително обща територия, възможно е между тях да е протичала остра конкурентна борба, в която победител се оказал „умелият човек“.
Homo habilis е просъществувал до към 1 млн. години, докато някои австралопитекови форми се запазили до 700 и дори 600 хил. години пр. Хр. Приблизително от това време в началото на долния плейстоцен от кватернера са и най-ранните находки на значително по-развитите „маймуночовеци“, обозначени в науката като Homo erectus (т. е. „изправен, правоходещ човек“). Еректидите и хабилидите влизат в групата на т. нар. археантропи (Archaeanthropinae, Archanthropinae).
Като название на предполагаемото преходно същество между древните маймуни и бъдещите хора терминът Pitecanthropus („маймуночовек“) е бил предложен още през 1866 г. от Ернст Хекел. За пръв път негови останки са били открити през 1890/91 г. на остров Ява край селцето Тринил в долината на река Соло; други находки са последвали в 1937/38 г. и в 1945 г. Яванският човек е бил наречен Pitecanthropus erectus или Homo erectus erectus. Той е обитавал Земята преди около 1000–500 хил. години, имал е приблизителен обем на мозъка 850 до 900 см3, бил е към 170 см висок и вече е използвал груби оръдия на труда, близки до типа сечива, характерни за раннопалеолитната шелска култура (550–430 хил. години пр. Хр.). Сходен на яванските археантропи е живелият през долния плейстоцен в Северна Африка Atlanthropus mauritanicus, чиито фрагментарни останки, заедно с оръдия на труда, са били намерени през 1954/55 г. Постепенно следи от най-древните „изправени маймуночовеци“ били установени на различни места в Северна, Централна, Южна и Източна Африка. Вече през средния плейстоцен Homo erectus се разпространил също в Източна Азия, Близкия Изток и Централна Европа. Особено ценни за този период са откритите след 1921 г. в пещерата Чоу-Коу-Тиен (Джоу-Коу-Дян) край Пекин останки на над 60 индивида (мъже, жени и деца), които поради по-развитата си култура и морфологичен облик са били отделени в самостоятелен тип, наречен Sinanthropus pekinensis („пекински китайски човек“) или Homo erectus pekinensis. Синантропът е живял преди 500 до 200 хил. години, като преобладаващият брой находки са от около 400 000 години пр. Хр. Той е бил малко по-нисък от питекантропа[5] (мъжете са достигали 163 см, а жените – 152 см височина), но е имал обем на мозъка между 900–1200 см3. Анализът на черепните особености подсказва, че навярно вече е притежавал наченки на членоразделна реч. Служел си е с огъня и е използвал оръдия на труда, които могат да бъдат синхронизирани със шелската и с ашелската (430–150 хил. години) археологически епохи на ранния палеолит. Близко до него стоят намерените през 1935/38 г. край езерото Нйара в Източна Африка черепи на т. нар. Homo erectus njarasensis, на възраст над 400 хил. години, както и откритата през 1907 г. край Хайделберг (Германия) долна челюст на живелия преди около 300 хил. години Homo erectus heidelbergensis, смятан за преходен тип към следващата по-развита група на фосилните Homininae.
Археантропите са живеели в топли климатични условия и не се разселвали твърде далеч извън областите на първоначалната си поява,[6] поради което темпът на развитието им e бил неравномерен и в своята еволюция някои техни форми претърпели отклонения, дори връщане назад. От тези „маймуночовеци“ са произлезли същинските първобитни хора (Homo primigenius) в резултат на продължително развитие, започнало преди около половин милион години и приключило към 300–250 хил. г. пр. Хр. с появата на първите палеоантропи (Palaeoanthropinae).
Още през средния плейстоцен съществували хоминиди, които по своя сапиевиден строеж на черепа[7] се отличавали от останалите Homo erectus, поради което били наречени Homo sapiens presapiens. Вече същинските палеоантропи, известни също като Homo (sapiens) neanderthalensis по мястото на първата им находка през 1856 г. в долината Неандер край Дюселдорф, обитавали обширни пространства на западна Евразия в края на средния и през горния плейстоцен. Те биват групирани в няколко основни типа, съобразно тяхното еволюционно развитие: пранеандерталци (живели преди около 250 до 150 хил. години), ранни неандерталци (150–100 хил. г. пр. Хр.), класически неандерталци (100–50 хил. г. пр. Хр.) и неспециализирани неандерталци (100–40 хил. г. пр. Хр.). По време на Риското заледяване техните най-ранни представители започнали да търсят убежища в пещери и под скални навеси. Палеоантропите са били средно високи хора (около 155–160 см) с приблизителен мозъчен обем от 1450 см3 (между 1200–1700 см3). Те са умеели да получават огън и навярно вече имали наченки на религиозни вярвания, ако се съди по запазените следи от ритуални погребения и евентуален канибализъм. Изглежда в последния междуледников период успели да се разпространят повсеместно, защото освен в Европа техни скелетни останки са разкрити също на различни места в Африка, Предна и Средна Азия, Китай и на остров Ява. Класическият тип неандерталец, живял по време на Вюрмското заледяване, е притежавал оръдия на труда, характерни за среднопалеолитната мустерска култура (около 100–40 хил. г. пр. Хр.). Не са известни палеоантропни костни останки от времето на късния палеолит. Това кара някои изследователи да смятат изчезналите преди около 40 до 30 хил. години неандерталци за специализирана група хоминиди, адаптирани към значително по-студените условия на живот.
Своеобразието на отделните локални форми на палеоантропа подкрепя предположението, че сред него вече е имало развити няколко основни раси – европейска, африканска и източноазиатска, които са притежавали различен външен облик и различно равнище на материалната култура.[8] Обикновено се приема, че неандерталецът е бил междинно звено и пряк предшественик на днешния тип човек. Много учени обаче са на мнение, че той е спадал по-скоро към един „сляп“ клон на човешката еволюция (някои изследователи смятат палеоантропите за специализирана група хоминиди, адаптирани към значително по-студените условия на живот), който впоследствие измрял, докато нашите действителни предци са имали независим от него произход. Така наречената теория за „пресапиенса“ допуска възможността във втората половина на средния и началото на горния (късния) плейстоцен едновременно с неандерталците да са съществували и хоминиди с по-различен морфологичен облик, които са представлявали същинските предци на съвременния човек. Въпросът е доста спорен. Не е изключено по пътя на вътрешната трансформация неандерталският тип постепенно да е преминал в съвременния човешки тип. Това обяснява защо по-късно мястото на неандерталеца се заема от т. нар. кроманьонски човек. Възможно е обаче и друго – по-развитите кроманьонски хора да са изтребили (или изтикали) палеоантропите от техните някогашни райони, изправяйки ги пред алтернативата или да загинат, или да се „модернизират“ и приспособят към по-суровите условия на живот. Тогава техни видоизменени потомци може да са просъществували по-дълго, претопявайки се в новата човешка раса. Реконструкцията на лицата по запазени неандерталски черепи понякога открива учудваща прилика с лицата на някои днешни по-примитивни индивиди.
Последната фаза на човешката еволюция е свързана с появата на неоантропа (Neoanthropinae, Neanthropinae) или „новия човек“, наречен също Homo (sapiens) sapiens („човек разумен“) или Homo (sapiens) cromagnonensis по откритите за пръв път през 1868 г. негови останки в една пещера край селцето Кро Маньон във френската провинция Дордон. Кроманьонците са най-близките предшественици на съвременните хора, живели през втората половина на горния плейстоцен – преди около 40–30 хиляди години. На ръст са достигали до 187–188 см. В сравнение с неандерталците те имали по-лек, продълговат череп със среден мозъчен обем около 1500 см3, били са с тесен нос, високо стръмно чело и добре оформена брадичка. Използваните от тях оръдия на труда са съотносими с къснопалеолитните ориняшка, солютрейска и мадленска култури, като някои находки съвпадат и с по-ранната мустерска археологическа епоха. Неоантропите вече имали развита членоразделна реч и притежавали някои религиозни представи (ловна магия и др.). Още в края на плейстоцена преди около 20–15 хиляди години те преминали в Новия свят и с течение на времето заселили цялата планета, вкл. Австралия, Северна и Южна Америка, където досега не са открити останки от по-древни хоминиди. Започналото в епохата на холоцена глобално затопляне, което достигнало своя апогей през мезолита (12–8 хил. години пр. Хр.), позволило на древните хора да проникнат далеч на север в неовладяните дотогава земи на Шотландия, Скандинавия, Прибалтика и крайбрежието на Ледовития океан, преминавайки постепенно към полууседнал начин на живот. Оттогава датират и откритите в пещерата Мас д’Азил (Югозападна Франция) над 200 плоски камъчета, изрисувани от едната страна с червени или черни буквоподобни знаци, интерпретирани от някои автори като проява на писменост още в каменната ера, [9] докато други виждат в тях по-скоро магически символи, подобни на неолитните тамгоподобни „знаци за собственост“ и съотносими дори със свещените чуринги на австралийските аборигени.
2. Началните етапи в развитието на хората са тясно свързани с въпроса за произхода на езика и възникването на религията. Няма сведения за съществуването на религиозни вярвания сред археантропите и затова обикновено се смята, че религията не била открай време присъща на човека. Често бива изтъквано, че поради примитивността на общественото битие на най-древните хоминиди съзнанието им е било заето главно с обезпечаване на тяхното съществуване и не е могло да създаде религиозни абстракции. Този период, продължил до края на ранния и част от средния палеолит, условно се нарича „предрелигиозен“. Трябва обаче да се прави разлика между „религия“ и „религиозна представа“, която възниква постепенно при взаимодействието на човека със заобикалящия го свят. Религията е изградена вече система от религиозни вярвания, култ, обрядност (по-късно също система на църковна организация със съответната структура и йерархия на жреческото съсловие), а не само вяра в божества, в духове, сили и т. н. В този смисъл „предрелигиозният период“ на първобитния човек не изключва евентуалното наличие на най-примитивни религиозни представи (каквито вече откриваме при палеоантропа),[10] а само на формирана от тях конвенционална система от вярвания.
От друга страна религията представлява в най-общ смисъл продукт на човешкото съзнание и е един от опитите да се намери отговор на такива извечни въпроси, като: кой съм?, какво съм?, откъде съм?, защо съм тук?, какво ме заобикаля?, накъде отивам?, какъв е смисълът на всичко това?. В различните моменти на своето историческо съществуване човек винаги се е опитвал да си обясни нещата посредством познатия му свят и конкретните си интелектуални възможности. Всеки път хората са се стремели да си изградят представа за Бога, за видимия свят и незнайното, опирайки се на своя ограничен във времето опит. Свързано със съответните традиции на отделни народи, това е може би една от основните причини за различните прояви в религиозните вярвания, довели до обособяването и развитието на различаващи се помежду си религиозни системи. С други думи, Извечното Начало (или както и да го наречем – Велика Сила, Бог и т. н.) си остава константна величина, обща за всички народи по света, независимо от това, как те я разбират или тълкуват и какви специфични религиозни системи на тази основа са успели да изградят. Неговото възприемане като факт е свързано с развитието на съзнанието, а именно съзнанието е онзи неуловим признак, който някога е отделил човека от животните. Сиреч от момента на появата на човешкото съзнание, а това означава от момента на обособяването на човека, са съществували и първите, най-елементарни, смътни религиозни представи.
Несъмнено груповият живот на хоминидите е допринесъл за по-бързото развитие на съзнанието. То обаче не се е появило единствено като последица на колективната трудова дейност, а се корени във възможностите на примитивния мозък да възприема и обработва получената сетивна информация, каквито възможности в различна степен са присъщи и на други живи същества. Когато един домашен питомец бъде извикан по име и се отзове, това е нещо повече от условен рефлекс – в случая котката или кучето свързва (един вид „отъждествява“) името със себе си, независимо че не разбира неговото значение. Това обстоятелство, както и способността на животните да сънуват, показва че техният мозък е в състояние да осъществява една – макар и много примитивна – форма на психическа дейност, каквато безспорно са притежавали и предците на неандерталския човек. Подобна психическа дейност е основна предпоставка за появата на най-ранните, смътни, все още неоформени „доанимистични“ религиозни представи.
Какво се има предвид? По време на предродовото, а вероятно и в началния етап на родовото общество, хората все още не се чувствали като нещо отделно от колектива и от заобикалящата ги среда. За тях всичко е представлявало едно общо, в което човекът се отъждествявал с целия останал свят. Изглежда в тези условия са се появили и примитивните доанимистични схващания, които довели по-късно до възникването на религията. Може би една от най-ранните представи е тази за всеобщата одушевеност на природата. В случая прачовекът ще да е възприемал себе си и останалите представители на растителния и животински свят, а така също проявите на природните стихии, водата, камъните, небето и т. н. като равнопоставени, по-слаби или по-могъщи от него, добри или злонамерени „същества“. С други думи, на този етап на мислене дърветата и животните са били еднакви с човека „горски“, „водни“ и прочее хора и може би с развитието на езика той е започнал да ги назовава с имена, подобни на онези, които използвал за своето собствено обозначение като „живо същество“ или „човек“. Това намира потвърждение в редица езикови податки, а така също и в приказките, където хората са отъждествявани с птиците, животните, растенията и пр. Паралелно трябва да се е развила и вярата в безличната тайнствена сила, която поддържала живота, обхващала всичко видимо и невидимо и движела нещата в света. Едва по-късно човек се обособил в съзнанието си от заобикалящата го природа, появило се чувството на противопоставяне между АЗ (НИЕ) и всичко останало – животни, дървета, предмети, които започнали да получават по-различни имена. Общественият начин на живот стимулирал по-нататъшното развитие на съзнанието и поставил хората в привилегировано положение спрямо заобикалящия ги животински свят. Природата продължавала да бъде одушевена, но в нея хората вече заемали по-специално положение. Появили се „духовете“ – невидимите същества, които ръководят и олицетворяват природните стихии и упражняват влияние върху материалните предмети, появила се вярата в душата, а посредством „магическата сила на самия човек“ духовете на природата били умилостивявани или призовавани за подкрепа. Така постепенно се създала определена система от религиозните вярвания на даден етнически социум, като ролята на посредник между хората и тайнствените сили започнали да играят отделни индивиди – излъчени от общността старейшини, вождове или други лица, отличаващи се с определени способности. С възникването на предаван по традиция общовалиден племенен ритуал завършва етапът на изграждане на примитивните религии.[11]
При това, противно на утвърдените представи за посоката в еволюцията на религиозното мислене от поли- към монотеизъм, базиращи се на познанията ни за духовния свят на „историческите“ етносоциални групи, както и на етноложките наблюдения върху културата на така наречените „изостанали“ племена и народи, логиката подсказва по-скоро един обратен, или поне по-сложен път на развитие. Фактически политеистичните системи на древните гърци, египтяни или шумери например са възникнали в резултат на смесване и взаимопроникване между отделните локални култове, съществували в началото независимо един от друг на територията на бъдещите Елада, Та-Кеме или Сенаар. Божеството на дадено селище си взаимодействало с божествата на близките поселения в рамките на конкретна етнотериториална област. Нейният духовен и/или административен център „излъчвал“ върховното божество на областта (нома). С образуването на още по-големи териториално-политически единици предимство е получавал култът на нома- или династията-обединител, чието главно божество заемало централно място в пантеона на новата държава или поемало отделни функции на вече утвърденото общоплеменно божество-създател. Така в Шумер например от един градски бог-закрилник, владеещ всички божествени сили, постепенно се преминало към разширен пантеон, като великите владетели, разполагащи с васали, приели и техните божества, издигайки им съответни храмове. Вече в Урския период (в края на т. нар. раннодинастична епоха) към средата на III-то хил. пр. Хр. боговете започнали да бъдат свързвани помежду си чрез бракосъчетания в едно общо голямо семейство, като мястото на водния бог Енки (победител на подземните сили и първичния океан „Абзу“, господар на мъдростта, създател на хората и спасител на Зиусудра от Потопа), комуто се приписвало създаването на първия шумерски център Ериду на някогашния морски бряг, било заето от бога на бурята и планините Енлил, оглавил практически целия шумерски пантеон. Аналогични процеси протекли в Египет, Древна Гърция, Рим, Индия, Китай и пр. Всичко това ни дава основание да смятаме, че „единобожието“, т. е. почитането на една Висша сила, различна при всеки отделен колектив, която била персонифицирана в образа на местния (племенен или селищен) „бог-закрилник“, представлява онази изходна форма, от която тръгнало развитието на религиите в древността. По-късно чрез предоставяне на някои от функциите на „върховния бог“ на подчинените нему „сили“, „духове“ или „божества“, както и чрез включването на сходни по произхода си чужди богове в хода на териториалното разширение, се е стигнало до познатия класически политеизъм с последвало разпределение на функциите и тълкуване на сложните родствени взаимовръзки между боговете, както и до налагане сред тях на върховен господар (обикновено свързан с небето, слънцето и гръмотевиците). Ето защо вмeсто традиционната представа за религиозното развитие от много- към единобожие би трябвало да възприемем една макар и опростена тристепенна схема („първичен монотеизъм“ ➔ регионален политеизъм ➔ класически монотеизъм). Това би обяснило по-лесно както спецификата във вярванията на древните алтайски народи, почитащи преди всичко (но не само) Небето-Тангра, така и появата на единобожието сред евреите, които към началото на II хил. пр. Хр. също са били политеисти, доколкото всяка по-голяма тяхна общност си имала свой главен бог-покровител, преди един от тях – Яхве (Йахве) или Йехова – да стане централно (впоследствие и единствено) божество на израелския племенен съюз.
Много по-комплициран е въпросът за произхода на езика, не само от философска гледна точка, както векове наред той е бивал дискутиран, но също с оглед на физиологията, историческата антропология и дори на самата лингвистика. Още древните гърци спорели дали думите възникнали по естествен път, според природата (φύσει) на обозначавания предмет, или произволно – по договаряне, „установяване“ (θέσει) между хората. Привърженик на идеята за естествения произход на речта е бил Платон (429–347 г. пр. Хр.), който смятал, че думите са звуково отражение на същността на всички предмети. По същото време Сократ (469–399 г. пр. Хр.) изказал мисълта за връзката между звуците в отделните думи и характера на назованите чрез тях предмети – според него звукът ι например придавал на всичко отенък на финост и тънкост, докато ρ бил подходящо средство за движение и затова чрез него се образували названия, напомнящи движение – при реки (ῥειν, ῥοή), треперене (τρόμος) и при редица глаголи.[12] Противоположен възглед застъпвал Демокрит (около 460–360 г. пр. Хр.), според когото връзката между думите и назованите с тях предмети е била установена от самите хора произволно, както и от Аристотел (365–322 г. пр. Хр.), твърдящ, че „всяко от наименованията е (само) един символ“ и по принцип нямало естествена връзка между дадена дума и нейната звукова форма. Впоследствие, още в Античността възникнали двете основни глотогонични хипотези, които след различни модификации, просъществували до наши дни. Стоиците смятали, че първите думи „подражавали на делата, откъдето са названията“ – идея, която довела до т. нар. звукоподражателна теория, поддържана някога от Лайбниц и Хердер и имаща своите адепти до днес. На свой ред епикурейците приемали, че езиците били образувани поради естествената нужда на хората да изразяват чрез звуци своите душевни състояния, което поставило началото на т. нар. емфатична или междуметна теория (Дж. Лок, Ж.-Ж. Русо, В. Хумболдт, Я. Грим и др.). През XIX и ХХ в. са формулирани и редица други хипотези за произхода на човешката реч, например т. нар. трудова теория (Л. Ноаре, К. Бюхер), контактната теория (М. Мюлер, Г. Ревес), рефлексната теория (В. Вунд, Х. Щайнтал) и пр. – за тях може да се намери обобщена информация във всеки начален курс по общо езикознание. Те обаче не излизат от рамките на философските разсъждения по въпроса, предпоставяйки a priori наличието на вече развити артикулационни, сетивни и психични дадености на прачовека, които да му помогнат било чрез имитация на животинските крясъци и шумове в природата или с емфатично разграничаване на понятията от заобикалящия го свят, да създаде посредством „звукови жестове“, „ритмични звуци“ или „рефлексни викове“, конвенционални обозначения за групи от предмети (имена) и действия (глаголи), съставящи най-ранната човешка реч.[13] Не ни помага особено и т. нар. „марксическа теория“ за произхода на езика, съдържаща само най-общи разсъждения върху взаимната обусловеност между развитието на езика и мисленето в хода на колективната трудова дейност, защото тя не се опитва дори да предложи някакво обяснение за появата на артикулационната реч. И тъй като философията очертава само евентуалните главни посоки на еволюцията, без да борави с конкретен езиков материал и без да навлиза в детайлите на глотогенезиса, а историческата и сравнителната лингвистика достигат само до най-старите писмени паметници (т. е. приблизително до 5000 години назад), които не дават заключения за дългата предистория в развитието на даден език (а какво остава за неговото възникване), то в решаването на проблема би трябвало да бъдат привлечени възможностите и на други науки.
От една страна навярно следва да се изходи от способностите на самия говорен апарат да „произвежда“ конкретни типове звуци, както и от възможните фонетични преходи, установени досега с помощта на съпоставителното езикознание при формулиране на съответните звукови закони, присъщи на различните лингвистични семейства, а от друга страна е нужно да се привлекат и сведенията на историческата антропология за морфологичните изменения при отделните етапи от развитието на прачовека. От биологична гледна точка най-ранен е неартикулираният гърлен тон, който гласните струни издават при преминаване през трахеята на издишвания от дробовете въздух. Той се среща при повечето развити животни – не само бозайници, но също птици и някои амфибии и рептили. При човека този гърлен звук се наблюдава като неартикулиран плач в момента на раждането и по-късно в кърмаческата възраст, преди да бъде развит до артикулиран плач. В езикознанието той бива определян като основен вокал, заемащ средна позиция между a и ъ (нещо като едно „неутрално“ затворено, задноезично, все още непалатализирано и нелабиализирано *a) и съдържащ в себе си потенциала на всички бъдещи гласни, които се образуват от него при задвижване на долната челюст, езика и устните: *a > a ~ ă ~ ъ (ə) ~ ï ~ u ~ ü; *a > a ~ ä (æ) ~ e ~ ĕ ~ i ~ ü; *a > a ~ å ~ o ~ œ ~ ö ~ ü. Първата преграда по пътя на издишвания звук е разположена в основата на гърлото, където чрез контракция или вибрации на ларинкса, чрез притискане на задната част на езика до него или свиване на самия гърлен отвор възникват задноезичните беззвучни и звучни, взривни и проходни, твърди и меки консонанти от т. нар. „заден“ ред: q/k ~ ġ(γ)/g ~ x/ḫ/ḥ/h ~ ŋ и пр. Като неспецифизирани звуци те са присъщи на повечето живи същества. Това подсказва, че развитието на артикулационните способности на прачовека е протичало в посока от гърлото към външните части на устната кухина (небцето, зъбите и устните) и едва след продължителна еволюция чрез задвижване на долната челюст, на средната и предна част на езика и на устните се стигнало до формиране на групите консонанти от т. нар. „среден“ и „преден“ ред: t/d ~ r; r ~ z/ž ~ s/š; r ~ l; l ~ n ~ j; b ~ m ~ w; b ~ p ~ f ~ v ~ w и пр. В този смисъл лабиалната и лабио-денталната артикулации имат най-млад произход – за тях са необходими вече оформени устни и свързаната с това артикулираща нервна система.[14] Любопитно е, че още в най-дълбока древност хората са осъзнали значението на трите изходни градивни елементи във всеки език (основен вокал и опониращите си фонемни групи p/b ~ m и k/g ~ h, разположени – според мястото на учленяване – в най-крайните противоположни точки по пътя на гърления тон *a и от които могат да бъдат произведени останалите звуци в човешката реч). Може би и затова те са поставени в начало на първата позната досега чисто фонетична писмена система – финикийската, за което свидетелства структурата на произлезлите от нея еврейска, арабска и гръцка азбуки (срв. ἄλφα – βήτα – γάμμα). Имената на първите човешки синове също съдържат, съгласно старозаветната легенда, тези най-ранни основни звукосъчетания – Ka-in и Ab-el, при което -°l и -°n имат сходно място на учленяване.[15]
Разбира се, всичко това е било осмислено много по-късно, вече в историческо време, когато не само семито-хамитските езици, но и повечето познати днес лингвистични семейства, разполагали зад гърба си с хиляди години на самостоятелно развитие. Тяхната предистория и взаимодействия все още не са достатъчно проучени. Досега отделни съпоставки и паралели са били прокарвани, от една страна, между семито-хамитските и индоевропейските езици, и от друга – между индоевропейските и урало-алтайските езици, които на свой ред през втората половина на ХХ в. започнаха да бъдат частично свързвани също с дравидските езици, с японския, с корейския, с някои палеоазийски и американски езици, а така също с единични древни (азианически) езици от месопотамския културен кръг. Установените сходства позволиха на В. М. Илич-Свитич да издигне хипотезата за общността на т. нар. ностратически езици, съществувала в Предна Азия още по времето на палеолита.[16] Това неминуемо насочва към мисълта за съвместния произход на днес познатите лингвистични семейства, които по различно време са били обособени от отделни повече или по-малко родствени „праезици“ (семитски, индоевропейски, уралски, алтайски, дравидски и пр.). То е в унисон и с представата за генеалогичното „езиково дърво“, чиито корени се губят в мрака на „предисторията“ и от чийто ствол се отделят разклоненията на големите лингвистични групи. Идеята за езиковото единство е залегнала още в Светото писание, където изрично се подчертава, че преди Потопа и малко след повторното заселване на Сенаар (Шумер) по цялата земя е имало само „един език и един говор“.[17] Въз основа на множество съпоставки в края на ІІ хилядолетие някои лингвисти отново бяха склонни да приемат възможността за всеобщото родство на всички езици по света.[18]
Символът на „езиковото дърво“ води до представата за един общ лингвистичен моногенезис – до онова семенце на най-стария, първичен „праезик“, от което е покълнала фиданката на човешката реч, дала впоследствие разклоненията на основните групи езици. С други думи той предполага съществуването на един [пра]човешки колектив (родова общност, голямо семейство, двойка, Адам и Ева), в който произволно издаваните някога комбинации от звуци за пръв път са били използвани не само с експресивна цел, но и като средство за комуникация. С отделянето от рода-майка на „дъщерни групи“ и тяхното разселване надалеч първоначално общоприетите звукосъчетания с определена смислова натовареност (доколкото са съществували такива) продължили да се развиват самостоятелно, обогатявайки „говора“ на отделните човешки колективи с присъщи само на тях фонетико-семантични комбинации, което с времето би довело до формирането на съвсем самостоятелни „езици“. Разбира се, това е хипотеза, която не може да се потвърди, нито отрече, тъй като науката все още не разполага с инструментариум, позволяващ проникването в такива дълбини на предисторията.
Проведените през последните десетилетия изследвания върху интелекта и „езика“ на делфините обаче подсказват и една друга възможност за развитие. Установено е например, че всяко отделно семейство косатки притежава свой собствен набор от звукови комбинации, разбираеми само от членовете на колектива, т. е. има свой собствен „език“, различен от „езиците“ на останалите групи „китове-убийци“, което подсказва възможността за локална моногенеза на всеки от тези „семейни езици“, основана на общите възможности на говорния апарат. Това е доста важно наблюдение. Отнесена към ранните хоминиди подобна съпоставка би говорила в полза на самостоятелния произход на отделните човешки праезици, възникнали паралелно и независимо един от друг. С други думи би ставало въпрос не за общ лингвистичен моногенезис (представата за „езиковото дърво“), а за полигенезис или за множество локални моногенези на първоначалните „езици“, които едва в хода на по-нататъшното си развитие биха могли, благодарение на контактите и групиранията на своите носители чрез взаимодействие и обмен на смислово натоварени конвенционални звукосъчетания, да изградят нови, по-големи лингвистични единици (а по-късно и общности) със сходни фонетични, морфологични, синтактични и лексикални черти. При това положение отпада представата за древните „езици-основи“ (индоевропейски, урало-алтайски, африкански и пр.), породили с времето познатите ни днес лингвистични семейства. В началния етап от изграждането на речта такива общи „праезици“ просто не са съществували. Те, както и различните географски, етнически и културни групирания на отделните народи са продукт на много по-късно развитие.
Погледнато от този ракурс, в еволюцията на отделните езици се отразява сложното взаимодействие между диференциационните и интеграционните процеси, съпътстващи живота на всяко човешко общество. С течение на времето първоначалният говор на една група хора бивал обогатяван с нови лексико-граматични форми, възникнали в хода на вътрешноезиковия развой, или благодарение на външни, чужди заемки. С обособяване от колектива на отделни „дъщерни групи“, при всяка от тях общият дотогава език е получавал по-нататъшно самостоятелно развитие, водещо до формирането на диалекти – по-близки или по-отдалечени от „езика-майка“ според териториалното разселване на новите родствени групи, наличието или липсата на връзки помежду им и с първичното ядро, естеството на тези връзки (постоянни или спорадични), контактите с чужди по произход (и по език) човешки общности, инкорпорирането на техни елементи в собствената група или обратно – нейното вливане в чуждоетничната общност и пр. Както първоначалният говор, така и равнопоставените нему производни диалекти можели да дадат с времето свои варианти, да се трансформират до неузнаваемост, да отмрат с изчезване на техните носители, или при смесване с чужди по произход говори да поставят началото на съвсем нов език, който по-нататък е бил изправен пред същите възможности на развитие. Тази хипотеза на „глотогоничен разпад и синтез“ се изразява графично по следния опростен начин:
Тя не отрича съществуването на т. нар. „праезици“, но ги измества значително по-късно във времето и обяснава по-различно техния генезис – чрез синтез на родствени и неродствени говори, чиито носители са били в контакт помежду си и са осъществявали езикова комуникация на сравнително обща територия. Всъщност едва ли би могло да се говори за единен „праезик“ в традиционния смисъл на това понятие – той е представлявал по-скоро своеобразна общност от близки, сродни (и едва в този смисъл родствени) диалекти. С други думи формирането на всеки „праезик“ трябва да се разглежда не като обособяване на ново разклонение от един по-стар клон или от ствола на „езиковото дърво“, а като продукт на глотогоничния синтез, доближил и в определена степен уеднаквил фонетичната и морфологическата характеристики на независимите по произход говори, залегнали в основата на „праезика“. При разделянето на подобен етнолингвистичен комплекс говорите на отдалечилите се от „ядрото“ (а също и на останалите в „прародината“) групи негови представители продължавали да се развиват самостоятелно по познатата ни вече схема на „разпад“ и нови „синтези“. Едва тогава характерната някога за всички групи изходна общност на близки диалекти се превръщала в онова, което днес определяме условно като „език-основа“ или „праезик“.
Без да противоречи на общоприети схващания в съвременната лингвистика, предлаганата тук хипотеза отразява по-обективно сложните процеси на езиковото (и етническото) взаимодействие на ранните човешки колективи. Тя създава и по-гъвкави възможности за интерпретацията на някои необяснени досега сходства между езици от съвсем различни и често неродствени лингвистични семейства (например единични лексикални и граматични подобия, които откриваме при съпоставка на отделни азианически езици от древните Мала и Предна Азия с много по-отдалечените по време и място на произхода си тюркски езици) и би трябвало да се има предвид също при прецизиране на генезиса на древните българи с говорения от тях език в рамките на индоевропейското и на урало-алтайското етнолингвистични обединения.
Хипотезата за глотогоничния разпад и синтез е приложима и към началните етапи от развитието на артикулираната реч, чиито най-ранни прояви би трябвало да се отнесат навярно в епохата на археантропа, особено при т. нар. „китайски пекински човек“ (преди около 500–200 хил. години), който вече не само е познавал огъня, но и се разселвал групово на сравнително големи разстояния. Във всеки случай някакви примитивни форми на „език“ ще да са били присъщи на палеоантропа, показващ още по-ярко изразена расова диференциация и оставил видими следи от религиозни вярвания, за да се стигне до неоантропа, дал началото на всички съвременни езици. С това еволюцията на членоразделната реч и примитивните религиозни представи, а така също обособяването на първите човешки расови, етнически, езикови и културни групирания са явления, съпътстващи развитието на съзнанието, превърнало представителите на рода Homo в творящи разумни същества.
Разбира се, не бива да се подценява и ролята на климатичния фактор, чиито резки промени често стимулирт вътрешновидовото развитие чрез мутация и естествен подбор. Един катаклизъм преди десетки милиони години е променил коренно облика на живота, превръщайки древните рептили в топлокръвни бозайници и птици. Голямото засушаване през неогена, което довело до повсеместно разпространение на тревистите растения и до изчезване на огромни части от някогашните тропически гори, е било навярно един от основните катализатори за разделянето на предците на по-късните понгиди и хоминиди. Прави впечатление, че отделните типове на „изкопаемия човек“ са се развивали при сравнително благоприятни екологични условия, а техните „трансформации“ приблизително съвпадат по време с резки климатико-геологични сътресения. Така например през плиоцена към края на третичния период хабилидите са обитавали топлите и влажни райони на Североизточна Африка и може би още в предледниковата епоха успели да се разселят извън зоната на първоначалния си генезис. Към тях изглежда трябва да се отнесе и появата на т. нар. назогутурална праартикулация.[19] Homo erectus се е формирал през долния плейстоцен навярно и във връзка с климатичния обрат, който довел в северното полукълбо до първото голямо заледяване. Той се е развивал по време на последвалото затопляне, като една негова форма (синантропа), за която вече се допускат наченки на членоразделна реч, оцеляла през следващото Минделско заледяване и еволюирала в средния плейстоцен. И ако преди археантропите са били сравнително еднотипни, то през втория междуледников период във връзка с разселването на рода Homo, заел основните поселищни области на Стария свят, възникнало и най-ранното расово диференциране. Оттогава датират също първите палеоантропни форми, които преживели Риското заледяване и достигнали до последния междуледников период в началото на горния плейстоцен. Вече класическият неандерталски тип е обитавал земята в суровите условия на последното, Вюрмско заледяване по време на средния палеолит, когато в хода на по-нататъшна мутация се появили и първите представители на неоантропа. Те се оказали по-жизнеспособни и се разселили навсякъде, прониквайки навярно още в края на плейстоцена също в Австралия и Северна Америка. Познатите на науката къснопалеолитни археологически култури са изключително техен продукт. Най-ранните расови, етнически и езикови групирания през следледниковата епоха отново са свързани с неоантропа. Към него (т. е. в края на плейстоцена и началото на холоцена) трябва да отнесем и заключителната фаза от развитието на артикулационните способности на човека, макар още да не сме в състояние да реконструираме характера на съществувалите през късния палеолит примитивни форми на език.[20]
3. С подобряване на климатичните условия в старокаменната епоха и особено през мезолита (12–8 хил. г. пр. Хр.) човечеството започнало да се разселва в необитаваните дотогава територии на Стария свят. Настъпилото преди около 11 хил. г. пр. Хр. глобално затопляне сложило край на късноледниковия период на полярните ловни култури и прогонило жителите на Сибир на север и на изток.[21] Отделни групи праескимоси навлезли в Северна Америка, където се смесили с дошлите там през късния палеолит т. нар. арктически племена. Други палеоазийски жители проникнали навярно далеч на запад.[22] Затоплянето довело до сравнително бързо изчезване на нагодилата се към студа „мегафауна“ и до повишаване нивото на световния океан, с което е бил прекъснат мостът към Аляска. То обаче спомогнало за преминаване към полууседнал начин на живот, а с това и за формиране на първите големи етнокултурни групирания, доколкото от късния палеолит до епохата на бронза култура и етнос най-често съвпадали, поради което културата би могла да служи като показател не само за етноса, но и за говорения от него език. Това кара някои изследователи да предполагат, че още от мезолита Поволжието например e представлявало контактна област между източноевропейската и сибиро-уралската културни зони, като неговите най-ранни заселници били носители на една индоевропейско–алтайска общност.[23] Същото би могло да се очаква и за други гранични райони на бъдещите големи етнолингвистични комплекси.
И ако отклоняването на топлите въздушни маси на Атлантика около Скандинавия задълго не позволявало на Северна Европа да се отърси от студа, то в Азия картината била по-различна. Сибир изглежда бързо започнал да се затопля след 9000–8000 г. пр. Хр., което стимулирало разселването на ранните човешки колективи. В голяма Евразия и през 6500 г. пр. Хр. циклонните трасета все още минавали, от една страна, на север от Скандинавия, насочвайки се в североизточна посока през реките Об и Енисей към Таймирския полуостров на брега на Ледовития океан, а от друга страна – покрай Черно и Каспийско море в посока на Балхаш и Саянските планини, заобикаляйки зоната на континентален сух студ, сковаващ Европа северно от Алпите. В противоположния край на материка студът се разпростирал от северен Китай до Гиданския хребет и Камчатка, отклонявайки тихоокеанските въздушни течения на североизток от Япония и Охотско море. Така, благодарение на топлите въздушни маси на Атлантика в Мала и Предна Азия, както и в Сибир, се създали значително по-благоприятни условия за живот. По онова време тайгата обхващала много по-голяма площ, простирайки се южно от Байкал на североизток до река Лена при Якутск, после на запад покрай Полярния кръг към п-ов Кола северно от Архангелск и оттам обратно на югоизток през среден Урал, Иртиш и горен Енисей до Северна Монголия. Южно от горската граница степната зона прониквала в Европа много по-северно, отколкото е днес, а в Азия била разположена по-близо до Централноазиатските планини.[24]
Далеч на юг в Предна и Средна Азия, а също в някои райони на Югоизточна Европа след IX хил. пр. Хр. човечеството навлязло в т. нар. предкерамичен неолитен период. Приблизително тогава се появява натуфийската култура в Палестина,[25] между IX и VII хил. пр. Хр. възникнали редица ранни неолитни селища, като Хаджилар и Чатал Хуюк (в Турция), Ерихон и Тел Рамад (в Палестина), Тел Хассуна и Тел Халаф (в Ирак). Вероятно около 7000 г. пр. Хр. трябва да отнесем и доместицирането на овцата, доколкото в предкерамичните слоеве на Ерихон са открити крака на домашна овца. И тъй като там липсват останки от друг добитък, то съгласно остеологичните находки овцата (наред с кучето) навярно е била първото стопански използвано от човека домашно животно.[26] Няма данни за расовата, етническата или езиковата принадлежност на обитателите на тези поселения, предхождащи най-ранните човешки цивилизации. Не е изключено обаче те да са спадали към предците на древните кавказки народи или към една по-голяма общност на класическия средиземноморски тип, която вероятно е включвала етнически и предците на прадравидите с тяхната седентарно-пасторална култура.[27] Присъствието на този расов тип е установено в Сахара около 7000 г. пр. Хр., като неговата приемственост и хомогенност се проследява по-късно от средна Африка през Нубия и Иранското плато до Индийския субконтинент.[28]
Преди около 7000–6000 г. пр. Хр. от север в Месопотамия проникнала нова вълна мигранти, основала редица раннонеолитни селища, като Тел Сото, Ум Дабагия и особено Карим Шахир в Северен Ирак (Южен Кюрдистан), където са открити останки от овце, кози и кремъчни сърпове. Близо до Карим Шахир е разположено селището Калаат Ярмо (датирано ок. 6750 г. пр. Хр.) – в правоъгълните му жилища също са намерени следи от овце, кози, свине и от зърно, което говори, че раннонеолитната икономика на Предна Азия е била от смесен, аграрно-пасторален тип. Малко по-късно, около 6000 г. пр. Хр., се появяват и първите уседнали земеделски култури на Балканите – най-вече в Източна Тракия край устието на Марица, например Коджа Чешме, където е открито укрепено селище с масивни каменни стени и кръгли (по-късно правоъгълни) каменни жилища. Предполага се, че неговите обитатели са били преселници от Западна Анадола, докато най-ранният културен пласт на Караново е оставен навярно от местни жители и анадолски мигранти. Така Балканите се оказват първите места в Европа, където (най-вероятно от Мала Азия) е проникнало земеделието. Приблизително от това време са и ранните неолитни слоеве на остров Крит, докато в Иран и Средна Азия преходът към неолита се осъществява едва през VI и V хил. пр. Хр. с появата на поселения като Суза (центъра на Елам), Бакун (край Персеполис), Джейтун (северно от р. Атрак край Ашхабад, Южен Туркменистан) и пр., които са синхронни на раннонеолитните балкански култури (Варна, Градешница, Караново, Търтърея).
Още през мезолита хората събирали срещаните в естествено състояние метални и минерални парчета (лазурит, малахит и др.) и са ги използвали предимно за украшение. След VII хил. пр. Хр. те вече се научили да получават мед чрез студено коване или чрез топене, за което говорят находките в Зуберде и Чатал Хуюк (Турция), Тел ас-Сауан (Ирак), Али Кош (Южен Иран) и пр., макар същинските халколитни култури в Египет, Мала и Предна Азия и на Балканите (Неа Никомедия, Караново, Старчево) да са се появили значително по-късно, около VI–V хил. пр. Хр.[29] Към същото време би трябвало да се отнесе вероятно разпадането на съществувалата през мезолита предполагаема лингвистична общност, от която впоследствие са се обособили групите на индоевропейските и урало-алтайските „праезици“. Навярно много по-рано може да е протекла дезинтеграцията на хипотетичната евро-афроазийска праобщност, формирана по силата на глотогоничния разпад и синтез в граничната зона на Югоизточното Средиземноморие и северната периферия на Предна Азия. Не само отделни лексикални сходства и подобия при граматичните форманти, но също някои прилики дори в системата на числителните имена загатват за стари контакти между индоевропейските и семитохамитските езици, съществували в предисторически времена по границата на двете големи лингвистични общности. Това проличава например при числителното „шест“ – санскр. ṣaṣ, ṣaṭ, перс. šäš, гр. ἔξ (гр. диал. Ƒεξ), арм. veç, лат. sex, фр., англ. six, тохар.А. ṣäk, гот. saíhs, нем. sechs, др.исл. sétt, др.ирл. sé, уелс. chwech, лит. šešì, латв. seši, ст.бълг. шесть (< праслав. *šestь), рус. шесть, укр. шiсть, белорус. шесць, чеш. šest, пол. sześć, луж. šesć, полаб. sest и др. Тези форми произлизат от и.е. *s(v)eks ‘шест’, но са съпоставими също с акад. šešš (ж. р. šedišt), араб. sitta (като числ. редно sādiṣ), ивр. šeš, šišša и др.егип. sisw.[30]
Разделянето на ранните етнолингвистични комплекси може да се е дължало на раздвижването на големи човешки маси в хода на продължаващото затопляне, достигнало своя оптимум (т. нар. Atlanticum) през V хил. пр. Хр.[31] Приблизително тогава от Предна Азия през Балканите и Средна Азия към Източна Европа се разпространило земеделието; това е и най-ранното възможно време за появата в евразийската степ на т. нар. курганна култура, отнасяна от някои изследователи към праиндоевропейците,[32] докато на север от нея сред предците на уралските и алтайските народи още дълго се запазил ловно-събирателният поминък. Извън климатичния фактор, обусловил по-нататъшните разселвания, причина за разпадането на ранните етнолингвистични общности с последвалото им изтегляне на север и на юг би могла да бъде също „вклиняването“ сред тях на солидна група пришелци, включително на придвижващите се на изток предци на прадравидските народи, които по това време били достигнали вече Египет и Нубия, за да се насочат през следващото хилядолетие към Месопотамия, Иран и Кавказ, а оттам – към Средна Азия и Индия. Част от това старо човечество навярно отрано преминало през Гибралтар в Европа, усвоявайки атлантическото крайбрежие на континента. От него са останали т. нар. кекенмединги,[33] познати в Северна Африка още от времето на мезолита, но разпространени по западния и северния европейски бряг главно в новокаменната епоха. Негов продукт може да е била и ранната мегалитна култура,[34] доколкото отделни менхири в Карнак, от които някои с тегло над 300 тона, са били издигнати вероятно около 4650 г. пр. Хр. и едва ли имат нещо общо с по-късните индоевропейци. Всичко това поставя въпроса за мястото на индоевропейската „прародина“, която, от една страна, би трябвало да граничи със земите на уралските и алтайските предци, а, от друга страна, да се намира в съседство на семитския етнолингвистичен ареал. Дълго време се е смятало, че ранните индоевропейци са имали източен, азиатски произход. Това навярно се дължало на обстоятелството, че познатите някога исторически народопреселения почти без изключение са протичали от изток на запад, сякаш азиатската „пустош“ непрекъснато бълвала все нови и нови маси от „варвари“, заплашващи да залеят света. С установяването на родствените връзки между санскрит и класическите европейски езици[35] редица автори от началото на ХІХ век побързали да видят в него идиом, тъждествен на общоиндоевропейския език, смятайки самата Индия за люлка на индоевропейците. Впоследствие тази идея е отхвърлена, но и до днес отделни учени продължават да търсят индоевропейската „прародина“ далеч на изток – в Памир, в региона на Oxus (Амударя), или в Централна Азия.[36] От средата на ХІХ столетие обаче започна да си пробива път убеждението, че родината на древните индоевропейци се е намирала по-скоро някъде в Европа – в Прибалтика, в Унгария, в Балкано-Карпатския регион или в Южна Русия северно от черноморски бряг. Напоследък нейното място бе потърсено на север в класическа Месопотамия, където са били възможни много ранни контакти с прасемитски, пракартвелски и с такива езици на Близкия Изток като хатски, еламски, хуритски и др. Според тази хипотеза разпадането на праиндоевропейския език е започнало в края на V и началото на IV хил. пр. Хр. чрез миграцията на „древните европейци“ (все още неразделените групи на германо–балто–славяни и итало–келто–илири) с предците на тохарите на изток към Централна Азия, докато други племена, говорещи общия тогава аряно–гръко–арменски диалект, прекосили от юг Кавказ и се насочили на север. Впоследствие някъде около Аралско море бъдещите тохари продължили на изток, а „древните европейци“ свърнали на запад, пристигайки до последната си обща родина преди разделянето им – по Северното Черноморие и района на Долна Волга. Там те се натъкнали на клон от другата „арянска“ (арийска или индо-иранска) група и евентуално влезли в контакт и с ранните угрофински народи.[37]
Според някои мнения дезинтеграцията на урало-алтайския етнолингвистичен комплекс е протекла приблизително по същото време, а това може да се свърже с общо раздвижване не само на индоевропейските предци, но и на други неолитни народи, чийто хинтергрунд все още остава неясен. Във всеки случай уралският етнокултурен ареал започнал да се разпада около 4000 г. пр. Хр., като угрофинските племена, които в Източна Европа се свързват с т. нар. ямъчно-гребенчата култура, останали в гористата полоса на региона (вкл. по средното Поволжие на север от Кама), докато самоедите прекосили Урал и се насочили северно от алтайците към Централен Сибир отвъд течението на Енисей, достигайки кетските и други палеоазийски народи.[38] Източно от Урал е била разположена алтайската общност. През IV хил. пр. Хр. тя все още не е била разчленена, но по всяка вероятност тунгузките предци, преди да мигрират далеч на изток към Алданското плато, са обитавали земите между Аралско море и югоизточните склонове на Урал. Южно от Аралско море в междуречието на Амударя (Oxus) и Сърдаря (Jaxartes), край езерото Балхаш и западните склонове на Тиен-шан и Алтай се намирали предците на бъдещите тюркски народи, граничещи на изток с прамонголските племена, докато по-древната междинна хунска група изглежда започнала да се формира на юг от пратюрки и прамонголи в подножието на Кунлун, край Такла-Макан и в Таримската котловина.[39] Едно такова разположение би обяснило отделни лексикални съответствия между индоевропейските и алтайските езици, например: и.е. *[h]ukusen, *uk[h]os-en (> тох.Б *hokso > okso) ~ пратюрк. *höküz, *hoquz > тюрк. öküz, якут. oγuz (> монг. hüker ~ тунг. hukur, ükür ~ чув. văkăr [< *ökür ➔ унг. ökör]) ‘бик, вол’; и.е. *[h]osp[h] ~ тюрк. *absa(q) ‘трепетлика’; и.е. *ablu/amlu ~ тюрк. alma (> монг. alima) ‘ябълка’; иран. *arba, arpa (алб. el’p) ~ тюрк. arpa (> монг. arbai ➔ мандж. arfa) ‘ечемик’; иран. hara-/hala, авест. harəla ‘черен’ (~ дравид. kar-u ‘почернявам’) ~ тюрк., монг. qara ‘черен’; др.иран. *harda > пехл. āl ~ тюрк. al ‘ален, червен’; санскр., авест. yuga ‘иго, тежест’ ~ тюрк. yük ‘товар’; санскр. dhéna, dhenu ‘крава’ (авест. daēnav- ‘женска на едро четириного’) ~ тюрк. tāna, тур. dana ‘теле’ (чув. tăna ‘телица’); санскр. surā, авест. hura ‘кумис; медовина’ ~ тюрк. sïra, тур. şıra, ‘шира, гроздов сок, леко сладко вино’, чув. săra ‘шира, бира’ и др.[40] Разбира се, те биха могли да имат и много по-късен произход, бивайки продукт на ранните арийско-тюркски контакти[41] или на влиянието на тохарите върху алтайските народи.
4. В по-благоприятните климатични области северно от Тропика на Рака през V и IV хил. пр. Хр. човешките общности започнали да преминават към иригационно земеделие, довело впоследствие до появата на най-ранните цивилизации по делтата на Нил, в Южна Месопотамия, Хорезм и Долен Инд. На границата между двете хилядолетия се датира халколитната „обейдска“ култура[42] в Южен Ирак, предшествала появата на шумерските династии. Тя е продукт на най-старото население в региона, обитавало някога земите от Кавказ и Тавър до Южен Елам, чийто етнически произход все още не е уточнен. Самите шумери проникнали в южната част на Долна Месопотамия, която по тях получила названието Шумер (Сумер) или Сенаар, преди IV хил. пр. Хр. Предполага се, че те са дошли в Междуречието от намиращите се на изток планински области, като миграцията им вероятно засегнала и Бахрейнския остров Тилмун (или Дилмун), представян в митовете като райска земя, където от прастаро време е бил тачен създателят на цивилизацията бог Енки и където е бил заселен впоследствие спасилият се от Потопа Зиусудра.
Различни хипотези свързват шумерите с „яфетическите“ (сиреч кавказките), с прадравидските, с прауралоалтайските или дори с праиндоевропейските народи, макар техният език да не е родствен на нито един от съвременните езици. Отделни податки определено свидетелстват за стари връзки с неолитната Средна Азия, без обаче да дават достатъчни основания за изводи в етнолингвистичен план. Така например най-древната шумерска логограма за „слънце“ – UTU, напомняща отчасти слънчевата лодка на египетския бог Ра (
), изобразява всъщност изгряващо между планините слънце (
), а това подсказва, че тя е била създадена не в равнинния ландшафт по долното течение на Тигър и Ефрат, а в район, граничещ на изток с планини. Шумерският знак KÚR, който първоначално означавал както „планина“ така също и „страна“, е изобразявал в своя идеографичен вид три планински върха (
). Значи и неговият произход трябва да се търси в страна, където планините играели съществена роля. В този случай впечатлява съответствието с най-стария китайски йероглиф за „планина“, също съдържащ три планински върха. Прилика има и при обозначението на „вода“ в двете писмени системи, където извитите вълнисти линии са поставени косо, почти вертикално (в шумерския знак те са две, а в китайския – три на брой), за разлика от древноегипетския йероглиф за „вода“, с неговите три хоризонтални една под друга разположени вълнообразни линии. Това едва ли е случайност, а по-скоро някаква вътрешна взаимовръзка между ранното шумерско и ранното китайско писмо.[43] И тъй като китайската цивилизация се заражда значително по-късно под влияние на чужди етнокултурни елементи, проникнали в страната от запад, то изобретяването на първия конвенционален шрифт остава дело на ранните шумери или на техните непознати предци. Отделни негови елементи обаче може да са възникнали не в Месопотамия, откъдето шумерските идеограми въздействали при създаването на подобни писмени системи в Елам, Мала Азия и Египет, а още в предполагаемата стара родина на шумерите някъде в Западен Туркестан. Навярно там може би трябва да се търсят неолитните корени на онази обща система на записване, използвана явно от народи, които през IV и III хил. пр. Хр. са говорели на родствени езици от Месопотамия до долината на Инд.[44] Пак оттам изглежда се е разпространило чрез нечие общо посредничество сред китайци и шумери също самоопределянето им като „черноглав народ“. Всъщност, ако приемем предположението, че думата SUMERU / ŠUMERU е била изопачено акадско предаване на собственото шумерско название KENGER, то това отново ни отвежда към Средна Азия, към древните земи на Kangar или Kʻang (авест. Kangha < иран. kan ‘канал’ или тюрк. qang ‘кола’?), под което име вероятно се криели части от Хорезм и от Согдо-Бактрия, разположени между теченията на Амударя и Сърдаря.[45]
Възприемането на Средна Азия като център на културно въздействие в периода, предшествал възникването на първите цивилизации, би обяснило и някои шумеро-алтайски и конкретно шумеро-тюркски съответствия, с които толкова често се спекулира, особено ако се има предвид, че предците на древните тюрки биват локализирани в същия регион на „първата алтайска прародина“. Още в началото на ХХ век са били установени следи от шумерско влияние върху отделни тюркски културни думи, въз основа на което бе издигната тезата за родството на шумерския с урало-алтайските езици.[46] Наред с лексеми като шум. AB ‘дом’ ~ тюрк. äb, ev (~ кор. ip, яп. iba, ipu) ‘дом’; шум. BALAG (~ акад. pilaqqu, асир. pāltu < pāštu) ‘брадва’ ~ тюрк. balga ‘чук’ и balta ‘брадва, секира’; новошум. VUN < GUN ‘десет’ ~ тюрк. on, un = чув. vunnă ‘десет’; шум. DAG ‘камък’ ~ тюрк. taš ‘камък’, taġ, daġ ‘планина’; шум. SUG ‘блато, тресавище’ (~ хур. šewe ‘вода’, урарт. sue ‘езеро’ [срв. нем. See ‘езеро, море’]) ~ тюрк. suġ, sub, suw, sū, su ‘вода’; шум. GUD ‘бик’ ~ тюрк. ud, uy ‘крава, бик [в 12-годишния календарен цикъл]’; шум. BARÁG ‘светилище’ ~ тюрк. barq ‘жилище; храм, светилище’; шум. SILÁ ‘агне’ (~ бълг. šile ‘шиле, агне’) ~ тур. şişek ‘шиле, двугодишно агне’ [при закономерен преход: др.бълг. l ~ тюрк. š], но тув. šilege ‘двугодишен овен’, хак. sileke ‘скопен овен’ и др., особено място заема думата DENGIR или DINGIR, означаваща в шумерски на първо място ‘звезда’, а оттук и ‘бог’, според древномесопотамската практика изображенията на божествата да се различават от тези на смъртните чрез добавянето на звезден знак. Тази дума има десетки паралели в алтайските и в частност тюркските езици, където значи ‘небе’ и ‘бог’. Най-ранната исторически засвидетелствана форма обаче извън шумерската с нейните производни (акад. dingêr, хур. и урарт. dingir) е тази на българския теоним tangra (Ταγγρα) ‘бог’, откъдето някои автори се опитват да прокарат директен паралел към dengir и dingir, игнорирайки тюркските податки. Че думата не би могла да има изконен тюркски произход или да е част от някакъв „алтайско-тюркски компонент в шумерския“, личи от необичайната група консонанти -ngr- (-ŋr-). В тюркски тя би трябвало да е разделена от гласна, т. е. бихме очаквали евентуална изходна форма *taŋar или *taŋara, сходна на якут. taŋara, монг. tәŋәr ‘небе’, каз. tәŋir ‘бог’, алт.тюрк. teŋeri ‘небе, бог’ и унг. teŋer ‘море’ (съпоставимо на свой ред с тюрк. teŋiz, тур. deniz ‘море’ при закономерен фонетичен преход r ~ z, присъщ на т. нар. „българска“ или „хунска“ група в тюркските езици), но не и форма, отразена в др.бълг. taŋra, др.тюрк. täŋri, уйг. tәŋri, тур. tanrı и пр. Разбира се, българският и сходните варианти може да са били възникнали вторично чрез изпускане на междинния вокал или чрез преместването му в крайна позиция от една по-древна изходна форма *taŋar (т. е. *taŋar > taŋra), която в озвучен палатализиран вариант би стояла по-близо до шумерското dingir (т. е. *taŋar ~ *daŋar ~ *däŋär ~ *deŋer > deŋir, diŋêr, diŋir). Подобно име с възможен звукоподражателен характер (срв. нем. Donner ‘гръм’) откриваме в названията на едно полинезийско божество-демиург Taŋaroa и свързания с него меланезийски ястреб-тотем Taŋaro. Това ни кара да се замислим, дали *taŋar > taŋra, deŋir и пр. не са различни фонетични прояви на една и съща прастара лексема, част от общото културно наследство на неолитните (и мезолитни) народи в древна Евразия? Наличието на назогутуралното -ng- (-ŋ-), което някои автори смятат за характерен белег на „праартикулацията“, сякаш подкрепя такава хипотеза, а предполагаемата връзка на шумерските предци с най-ранното население на Средна Азия би обяснила присъствието на *taŋar в двата екстремни края на дисперсия по оста Алтай–Сенаар[47].
Появата на шумерите в Южното Двуречие, трябва да се разглежда в контекста на големите народопреселения, обусловили през IV хил. пр. Хр. разпаданато на по-ранните етнолингвистични комплекси. Това е времето на етнически новата, Урукска култура в Долна Месопотамия, на разцвета на преддинастичните халколитни култури във Фаюмската долина край Нил и на появата на първите земеделски предхарапски култури в Белуджистан и Синд – в земите на днешен Пакистан по течението на р. Инд. Неясни са причините, породили тези миграции, нито пък регионите на техните отправни точки. Един от основателите на хетитологията като комплексна наука, големият чешки изследовател Бедржих Хрозни, който още в 1915 г. отнесе клинописния хетски (неситски) към семейството на индоевропейските езици (срв. хет. quis, quit ~ лат. quid ‘кой, какво’; хет. ug ~ гр. ἐγώ ‘аз’ и пр.), бе склонен да търси поради възможното родство на двете общности най-старата семито-хамитска родина недалеч от тази на индоевропейците – северно от Черно море отвъд Кавказ и в Прикаспието. Той допуска, че тъкмо от Транскавказия древните хамити са поели пътя си към Африка, последвани от първата семитска вълна, която, повлияна от шумерската култура, проникнала към края на IV хил. пр. Хр. от Сирия и Палестина в Египет. Основание за това му дават както съответствията между хамито-египетската червено-черна керамика с тази от Анадола и с най-древната транскавказка черно-червена керамика, така също и миграциите на някои доста стари географски и етнически имена. Според него, от Северна Африка през Гибралтар хамитите са стъпили на Пиринейския полуостров, формирайки там древното иберийско население (предците на днешните баски), чийто език представлявал смесица от кавказки и хамитски елементи и чието название стои в определена връзка с името на кавказките ибери (Ἰβηρες). Той смята и тореадорството в Испания за далечна реминисценция на борбата между Гилгамеш и Енкиду с бика, често възпроизвеждана върху шумеро-вавилонските цилиндрични печати, която борба всъщност отразявала доместицирането на бика от човека.[48] Но може би най-фрапантно е разпространението на поредица от имена, възхождащи към корена *k°s (който, подобно на праформата *b°l, е бил навярно формиран от една по-стара основа k°/g°- и суфикса -s/š ~ -z/ž ~ -r/l).[49] Този корен откриваме в името на нубийските кушити (др.егип. Kuš, евр. Kūš, вавил. Kaši, асир. Kūšu) и на каситите, самоназовавали се „касси“ или „кашши“ (асир.вав. Kaššu, гр. Κοσσαῑος, Κίσσιοι), които от прародината си в Прикаспието заселили Загърските планини на юг чак до Елам, преди да навлязат в Месопотамия и да станат господари на Вавилон за повече от половин хилядолетие. Изглежда във връзка с тях по-голямата част на Иран в клинописната литература е била наричана Kušiva. Каситите били отчасти родствени на еламските племена, но с времето се смесили и с отделни арийски елементи. В някои текстове те са обозначени като Kuššuḫāi; един техен град Kūsu е споменат в асирийските извори. Много по-рано обаче в северната част на Сенаар е съществувал древният град Kiš (Kiši), който съгласно традицията е бил първата шумерска столица след Потопа.[50] Корена *k°s намираме също в названието на един от старите протохетски (хатски) политически центрове в Анадола, град Kuššar (Куссара, Кушара) – столица на най-могъщото царство преди възникване на същинската хетска държава. И тъй като чрез суфикса -ar, -r се образували множествени (по-точно „колективни“) форми както в малоазийския по произход етруски език, така също в кавказките езици и в новоарменски, то името Kušš-ar би могло да означава просто „куш-и[ти]“.[51] Вариант на *k°s е залегнал изглежда в названието на Каспийско море, наречено така по разположената на югозападния негов бряг страна на народа каспи (суфиксът -pi в еламски език е бил показател за мн. ч.), в названието на сродните им племена каски („каскеи“ или „газгеи“ – асир. Kaskaya, хет. Qašgaš, Gašgaš), които от средата на II хил. пр. Хр. започнали да завземат северните хетски владения, а освен това навярно в оронима Кавказ, който съгласно Ератостен бил наричан също Kaspios. Любопитно е, че елините са определяли Хинду-Куш като „индийски Кавказ“ – може би по времето на Александър Велики тази планина се е възприемала като Kuš (Кавказ) на Индия. Югоизточно от нея се намира Кашмир (санскр. Kaśmira, гр. Κασπειραῑοι), който по времето на Птоломей вероятно е влизал в империята на тохарите Kušāna (кит. Kuišuang). Тюркското название на тохарския град Куча и на неговия език било Küsän; в Согдия към V в. от н. е. също имало големи политически центрове с подобни имена – Kušānī (Kušāniya) и Kaš (Keš, Kišš).[52] Всичко това свидетелства за широкото разпространение на корена *k°s (~ kas, kaz, kaš, kus, kuš, kos, koš, kes, kis и пр.) от Африка през Месопотамия и Иран до Средна Азия, отправната точка на което разсейване би могла да лежи някъде в Кавказ или Прикаспието.
Миграцията на тези имена обаче може да води началото си от съвсем друг регион и да има противоположна посока на движение. Освен това не е задължително тя да бъде свързвана непременно с ранните хамити. Ако догадката на Хрозни е вярна, то разселването на хамитите от Транскавказия към Северна Африка би трябвало да е протекло в ранните неолитни времена (или дори през мезолита), а не когато шумерите вече са се били настанили в Южна Месопотамия. От друга страна, началото на черно-червената керамика се отнася едва към 4000 г. пр. Хр. Предполага се, че този стил е бил излъчен от Нубия (тамошните находки са датирани до династията Керма в Куш) и е дифузирал през Двуречието и Иран по посока на Средна Азия и Индия, където негови паралели от 2400 г. пр. Хр., родствени на преддинастично египетските, са открити в най-долните слоеве на Харапа.[53] От Раджастан той е проникнал в Централна и Южна Индия, а навярно също и в Китай, тъй като намерената в Туркестан подобна керамика е сходна на стила Яң-шао.[54] Една такава посока на разпространение съвпада с движението на прадравидите и това би обяснило някои податки, отнасящи се до названията Kuš, Kaš и пр., особено когато техните носители биват поставяни във връзка с древните еламити, чийто език е смятан за родствен на дравидския.[55]
В последните години бе издигната тезата, че първоначалната родина на прадравидите се намирала някъде в Сахара, където била формирана тяхната седентарно-пасторална култура. Етнически те спадали към класическия средиземноморски тип, засвидетелстван в региона около 7000 г. пр. Хр. Скелети от този тип са открити на огромно разстояние от средна Африка до Индия, като находките от долината на Инд и Южна Индия са аналогични на материалите от Киш и преддинастичния Египет.[56] Вероятно поради демографския натиск прадравидите са мигрирали от своите първоначални центрове на разпространение, пренасяйки и препредавайки не само стила на черно-червената керамика, но също уменията в отглеждането на някои зърнени култури,[57] на едър и дребен рогат добитък. Изглежда доместицирането на говеда и овце в Централна Азия и Китай през III хил. пр. Хр. е станало под тяхно влияние. За това говори пътят на разпространение на обозначението за „говедо“ и свързаното с него доместициране на едър добитък, срв. драв. naku и манд. ni ‘говедо’ с кит. niu ‘крава, вол’; срв. също драв. kode, манд. gunda ‘говедо’ със шум. gud, gu ‘говедо’ [> тюрк. ud ‘крава, бик’ (главно в 12-годишния календарен цикъл)] ~ и.е. *guou.io ‘говедо’ > пратох. *kewi, *gewi > тох.А ko, тох.Б keu, kewiye ‘крава’ ~ прамонг. *ge’ün ‘кобила, крава’ > монг. ge’ü ‘кобила’ ➔ тунг.мандж. gēγ, geyen, gōγ, gōn [срв. бълг. qon ‘кон’!] ‘кобила’; geo ‘кобила, крава, самка’ (като прилагателно: ge murin ‘самка на кон, кобила’) ~ пратюрк. *keu [?] ‘кобила’ ~ кит. kuo, ku, ko ‘бик’; ke ‘самка на кон и пр.’ (в ролята на прилагателно: ke ma ‘кобила’).[58] Всичко това загатва, че праеламо-дравидите може би са имали важно влияние над пастирството в Средна Азия и Китай.
Изходният пункт на тяхното разпространение в Азия е бил Иран, където прадравидите са се заселили навярно около 3500 г. пр. Хр., най-късно – между 3000–2800 г. пр. Хр.[59] Това е времето на появата на бронза в Месопотамия и Южен Иран, чието най-древно население включило в състава си значителен прадравидски етнически слой. Той оказал силно лингвистично влияние в региона, оставяйки субстратни следи дори в южната (картвелска) група на кавказките езици.[60] От областта на Южен Загър и северозападната част на Иранското плато (Туркестан)[61] прадравидите се насочили към Индия, Югозападна Азия и Китай. Предполага се, че първата тяхна вълна е проникнала на изток по суша и вода, като миграцията им е била обусловена от демографския натиск в старите поселения или поради нуждите на търговията и търсенето на метали, доколкото е известно, че още тогава те имали развито миньорското дело. Във всеки случай през IV–III хил. пр. Хр. екстензивна търговска мрежа вече е свързвала жителите от долината на Инд с Елам, Шумер и Египет, за което свидетелстват както общите върхове на стрели в харапските поселения с тези от Иран, Египет, Минойски Крит и ранната Елада, така също някои паралели в стила на съдовете от селища по долината на Инд и древната Предна Азия. Проникването на дравидоезични от Иран до Китай породило множество уседнали пастирски общества в Каспийско–Уралския регион и планините, обграждащи Афганистан и Китай, където се развила обща културна традиция, белязана със сходен животински стил изкуство, подобни погребални практики, стопански методи и керамика. Тази традиция е оказала силно влияние върху културата на появилите се по-късно индоевропейци и на ранните алтайски народи. И ако религията на древните българи понякога бива определяна като „тенгризъм“, с неантропоморфизирано почитане на небето и останалите природни сили, намиращо паралел във вярванията на тюрки и иранци,[62] не бива да се забравя, че подобно обожествяване на самата природа е било вероятно характерно и за Харапската цивилизация в долината на Инд, където не са открити храмове, подобни на тези от древния Близък и Среден Изток.[63]
Не са много ясни пътищата на проникване на дравидите до Средна Азия и долината на Инд. Възможно е те да са се придвижвали както по суша, следвайки на места речните течения, така и покрай морския бряг. Отделни автори допускат, че харапците са познавали астрономическата навигация. Ако това е така, възниква въпросът, дали известният едва около началото на християнската ера т. нар. додекаорос (12-годишният „животински“ календарен цикъл) не е продукт на тяхната цивилизация или на някоя от родствените им култури? Неговите корени понякога биват търсени във II хил. пр. Хр. (времето на разцвета на „протоиндската цивилизация“) или далеч по-рано през V хилядолетие,[64] макар самият календар да е добил познатия си вид едва в елинистичната епоха.[65] На свой ред произходът му се свързва не само с Китай и с ранните алтайските народи, но също така с Индия и Тибет. Независимо обаче, дали дравидите са мигрирали първо от Иран до долината на Инд и после в посока на Средна Азия, или обратно – техните езици (без оглед на етническия им хинтергрунд) да са били привнесени в Индия тъкмо от Средна Азия, то за дълъг период от време са съществували тесни връзки между неолитните култури от Синд, Пенджаб и Раджастан на изток до Южен Туркменистан на запад. Вероятно харапците са разработвали находищата на лазурит в Бадахшан (Североизточен Афганистан), откъдето по вода на лодки или по суша чрез колесни превозни средства са пренасяли добития lapis lazuli до своите градски центрове, преди да го експортират за Месопотамия. Такива селища в Балучистан и Афганистан са били изграждани явно като външни постове за търговски цели.[66] Харапски колонии обаче е имало и в Източна Бактрия, като р. Амударя тогава е играела важна роля в културния обмен със средноазиатските народи. На около 4 км източно от нея, приблизително на 3–4 дни път от лазуритните запаси в Бадахшан, е лежало голямото харапско селище Шортугай, процъфтявало между 2500–1800 г. пр. Хр.[67] То е било свързано на запад с културата Джейтун в Туркменистан (прадравидите проникнали там навярно от Иран и Афганистан по течението на р. Теджан), един от чиито центрове, Алтън Депе, е представлявал важно звено в системата на ранните земеделски поселения между Месопотамия и древна Индия. Изглежда контактите с Южна Туркмения са били по-тесни в предхарапския и раннохарапския период,[68] защото независимо от възможността създателите на културата на Алтън Депе да са имали прадравидски произход,[69] в областта на изкуството и идеологията тази култура е била по-силно повлияна от Месопотамия, отколкото от долината на Инд.[70]
От Средна Азия – от района на Бактрия или Южна Туркмения прадравидите достигнали Китай през прохода между Алтай и Тиен Шан, следвайки тревистите степи около пустинния регион. Някои археологически податки свидетелстват, че земеделските поселения около този път са били със сходна инспирация, датираща към 3500 г. пр. Хр. Седентарната културна традиция, разпространила се през III хилядолетие от Иран до Алтай, е включвала въвеждането на грънчарството, просото и пшеницата, а така също доместицирането на говеда, овце и кози. Навярно новите земеделски култури били пренесени в Китай от Южна Туркмения, докато други културни елементи (включително колелото и говедото) попаднали там чрез дравидските колонисти от Иран.[71] Най-рано традицията на черно-червената керамика се е разпространила в провинция Кансу (Гансу), която съгласно китайските извори е била центърът на разселване и на тохарите (Kušana или Yüeh-chih), преди те да бъдат изтикани обратно към Средна Азия в резултат на хунската експанзия.[72] В Кансу между горните течения на Вей-шу и Хуанг-шу (Хуанг-хо, т. е. Жълтата река) възникнала т. нар. култура Киджия (датирана около 2500–1500 г. пр. Хр.), която била родствена с културата Лонг-Шан на изток, макар да имала различен етнически произход. Тя била може би най-напредналата в ранния Китай – характеризирала се с доместицирането на говеда, овце и свине, с отглеждането на просо и с черно-червена керамика, чиито знаци кореспондират с тези от Харапа.[73] С времето културата Kиджия се е разпространила на юг до Западен Юнан. Съгласно китайската традиция някога провинция Кансу е била заселена от народа Qiang (вероятно едно от племената Yüeh, което основало първата династия Šan[g]).[74] Още през неолита тази етническа група мигрирала до Северозападен Юнан,[75] който дълго време след това е бил обитаван от дравидоезични и до края на XIII в. е носел названието Gandhara.[76] На свой ред и културата Лонг-Шан в Северен Китай изглежда също е била породена около 2000 г. пр. Хр. от преселването на народи, отправили се в източна посока някъде от Иран или Туркмения.[77] Носителите на тази култура са живеели в укрепени селища с високи до 5 метра глинени стени, завършващи с ограда. Те са оставили полирана (отчасти в черно) керамика и са използвали специфични трикраки котеловидни съдове, назовавани „тинг“ (или „динг“, „дин“), в които някои изследователи виждат прототип на откритите впоследствие на обширната територия между Алтай и Карпатите т. нар. „скитски“ или „хунски“ жертвени съдове.[78] По този начин едни от най-ранните земеделски култури преди формирането на първата китайска държава са получили своя тласък от дошли от запад народи. Сред тях дравидоезичните колонисти несъмнено са изиграли важна цивилизационна роля.
Тяхното разпространение в Китай приблизително съответства на ареала, в който някога са били говорени алтайските езици. Но и в Средна Азия прадравидите са населявали земи, съседни не само на индоевропейската, но и на т. нар. първа алтайска прародина. Това е създавало условия за формирането по силата на глотогоничния синтез на едно по-старо лингвистично дравидо-алтайско семейство, чиято възможна дезинтеграция (или прекъсването на контакта още в предисторическата фаза на развитие на участвалите в него езици) ще да е протекла през IV–III хил. пр. Хр. Археологическите податки свидетелстват за широко дравидо-харапско присъствие в Средна Азия през III хил. пр. Хр. Има сведения, че дори през I хил. отделни аграрно-пасторални дравидоезични групи все още са продължавали да обитават райони на Туркмения, Узбекистан, Таджикистан, Монголия и китайската провинция Кансу, където са се запазили множество дравидски по произход ороними и хидроними. Редица лексикални и граматични съответствия говорят в полза на съществувалата някога урало-алтайско–дравидска връзка, а това кара отделни автори да виждат отправната точка на носителите на днешните уралски и дравидски езици дори в мезолитна Туркмения. Възможно е обаче и друго – дравидската колонизация на Средна Азия да е довела до възприемането на дравидския като език на обмен, технология и междугрупова комуникация от останалото население в региона. Неговият стремеж към участие във внесената от дравидо-харапите нова културно-икономическа система е могъл да породи екстензивен билингвизъм, превръщайки дравидския в своеобразен lingua franca сред по-изостаналите племена и правейки от двуезичните жители едно трансферно средство за достигане на дравидски елементи и до не-дравидоговорящите.[79] Това особено важи за урало-алтайските народи, чиито езици показват общи черти както с японски и корейски, така и с дравидски, но в същата степен се отнася и до други етнолингвистични групи, поради което понякога се говори за дравидски субстрат в алтайските, кавказките и индоевропейските езици. На първо място тук могат да бъдат посочени отделни роднински названия,[80] например: драв. akka (с варианти) ‘по-старша сестра, жена на по-стар брат и пр.’ ~ чув. akka ‘старша сестра’, уйг. akka ‘леличка’, якут. agas ‘старша сестра’ = бълг. кака; драв. akko, ako и пр. ‘дядо’ ~ ойр. akkï ‘старш брат, по-стар родственик’, монг. aqa ‘по-възрастен, старши, по-стар брат’ ~ шор. akka ‘дядо по бащина линия’, хак. aγa ‘дядо’, якут. aγa ‘по-стар брат, по-старш на възраст’; уйг. äkä ‘по-стар брат, чичо, възрастен родственик по мъжка линия’, при други тюркски езици aka, aga, aγa в сходни значения (но главно като ‘по-голям брат’), откъдето е произлязло и уважителното обръщение към по-възрастен или по-високопоставен човек aga ‘бате’; драв. amma, ama ‘майка, баба’ ~ монг. eme ‘жена, женска (на животни)’, мандж. amma, ama ‘майка, баба’ ~ чув. ama ‘майка, женска’, кирг. emä ‘старата’, тур. ana, anne ‘майка’ = бълг. мама [~ баба?]; драв. annai, anna ‘майка, по-стара сестра’ ~ чув. anne, тур. anne, ana, други тюркски езици ana, ene, ine ‘майка’ ~ яп. ane ‘старша сестра’; драв. appa, appe, appu ‘баща’ (също като уважителен суфикс, добавян към лични мъжки имена) ~ монг. abu, aba ‘баща, дядо’ ~ хак. aba ‘баща’, кирг. aba ‘чичо по бащина линия’, тур. baba ‘баща’, но др.тюрк. apa ‘баща, дядо, предтеча’ (тук може би трябва да се добавят и елементите -opa, -aba, -eva, срещани при кумански лични имена, например Kitan-opa, които навярно са им придавали уважителен отенък в смисъл на „баща, дядо, чичо“, подобно на българското бай, но в редица случаи са символизирали и родово название); драв. attai, attan ‘баща’ и драв. ayya, aya ‘баща’ ~ яп. диал. aya ‘баща’ ~ тюрк. ata, ada, ača, aša ‘баща’, чув. atte ‘баща ми’ = бълг. тате; срв. също драв. āl, ān ‘мъж, мъжки; съпруг; възрастен’ ~ монг. ere ‘мъж, мъжки’ ~ чув. ar ‘мъж, мъжки; съпруг’, тюрк. är, er, ir ‘мъж, мъжки; герой’ и пр. Такива лексеми биха могли да имат доста древен произход, тъй като подобни по звуковия си състав форми за „баща“ и „майка“ се срещат също в говора на испанските баски (aita ‘тате’, ama ‘мама’), а освен това и в редица североамерикански езици.[81] Съществуват и множество други лексикални и граматични съответствия между дравидските и алтайските езици,[82] например: драв. mā ‘кон’ ~ кит. ma ~ кор. mar ~ бирм. mraŋ ~ монг. morin ~ тунг.мандж. murin, muri, muji, mui ‘кон’; драв. kuturai ‘кон’ ~ тюрк. qatïr, монг. xačir ‘муле, катър’; драв. kori ‘овца’ ~ тюрк. quzu ‘агне’; драв. koṭu ‘давам’ ~ уйг. qoṭ, qod ‘полагам, оставям’, тюрк. qoy- ‘поставям, оставям’; драв. ur ‘ора’ ~ тунг. uru ‘ора’ = бълг. ора; драв. kapp-u ‘покривам’ ~ кор. kap ‘покривало’ ~ тюрк. kapa- ‘покривам’, kapak ‘покривало’ (≥ бълг. капак, капан); драв. kān ‘гледам’ ~ кор. kjәn ‘гледам’ ~ монг. ken-da ‘гледам’ (срв. тюрк. kör- ‘гледам’, köz ‘око’); драв. eru-du ‘пиша, чертая, рисувам’ ~ мандж. niru ‘пиша’ ~ монг. žiru ‘пиша’ ~ унг. īr ‘пиша’ (срв. тюрк. yaz- [< *yar- ?] ‘пиша’); драв. kō ‘цар’ ~ кор. koŋ ‘княз’ (срв. тюрк. qan, xan); драв. nāl ‘ден’ ~ кор. nal ‘слънце, ден’; драв. kul-am ‘езеро, море’ ~ монг., тюрк. köl ‘езеро’; драв. kar-u ‘почернявам’ ~ тюрк., монг. qara ‘черен’ и пр.
Разцветът на протоиндската цивилизация се пада между 2300–1700 г. пр. Хр. Нейната култура е изиграла важна роля на медиатор (или на буферна зона) между Централна и Южна Азия,[83] като от долината на Инд дравидоезичните са проникнали навътре в индийския субконтинент, достигайки на юг включително до Шри Ланка. Приблизително по това време, към края на III и началото на II хил. пр. Хр., в Минусинската котловина по горното течение на Енисей, а оттам също в Южен Сибир и в района на Алтай се развила енеолитната афанасиева култура, познаваща вече метала и чиито създатели, за разлика от заобикалящото ги монголоидно население, са спадали към палеоевропеидния тип, представлявайки вероятно най-източния клон на европеидните племена в Евразия. Някои автори ги отъждествяват с предците на т. нар. Din-lin (Ting-ling), които на свой ред биват свързвани с огурските и „тюрко-българските“ племена.[84] Въпросът е доста спорен, но определено може да се твърди, че от времето на афанасиевата култура приблизително до III–IV в. от н. е. (т. е. през андроновската, карасукската, тагарската и таштикската култура) физическият тип на населението в Южен Сибир се запазва в общи линии един и същ: дългоглави хора с тясно лице и дълъг, тесен нос, като по някои от единичните гипсови маски, поставяни през първите векове на н. е. върху лицата на мъртвите, са намерени остатъци от светла коса. Към края на таштикската култура обаче типът на населението се променя. Маските започват да бъдат изготвяни свободно, а не по лика на покойния, като показват вече широко лице и нос с едва загатнати, оцветени в синьо очи, със сини или черни кичури коса и сини или червени знаци по врата и челото, пресъздаващи навярно татуировки. Това говори за проникването на нов етнически елемент в долината на Южен Енисей, който постепенно дифузирал с автохтонното население, променяйки външния му вид (черна коса и сини очи). От IV в. монголският расов тип все повече навлиза в региона, макар старите му обитатели да се запазили още дълго, давайки вероятно облика на древните киргизи, описвани в китайските и мюсюлманските персийски извори като високи белокожи хора с руса или червеникава коса и сини или зеленикави очи. В рамките на две столетия тези местни жители били вече почти изцяло асимилирани от пришълците, които някои учени отъждествяват с ранните тюрки. По същото време с отмирането на таштикската култура в региона изчезва и т. нар. животински стил изкуство, характерен за голяма Евразия през бронзовата епоха. Неговото начало в Южен Сибир се свързва с карасукската култура, отделила се към края на II хил. пр. Хр. от т. нар. андроновска култура (около XVII–XII в.), която е разполагала със собствена традиция в производството на бронз и е била смятана на свой ред за продължител на афанасиевата култура.[85] Андроновските племена също са спадали към европеидния тип население, което от Средното Поволжие и южните райони на Урал се разселило на запад до Днепър и долното течение на Буг, а на изток през Западен Сибир – до Минусинската котловина и Саянските планини, влизайки в контакт с неолитните дългоглави жители на Предбайкалието. През втората половина на II хил. пр. Хр. те проникнали също в южен Казахстан и Киргизия, пораждайки множество сходни култури в Хорезм и южна Средна Азия чак до границите на Афганистан и Пакистан. Не е изключено тези етнически групи, които биха могли да бъдат свързани отчасти с ранните индоевропейци (доколкото сред андроновските племена се формирали някои характерни по-късно за саките и савроматите специфични културни елементи, а освен това на тях е приписвано и доместицирането на коня), да са получили известни инспирации от досега си с прадравидските колонисти, но на тяхното развитие вероятно са въздействали в определена степен и древните предноазиатски култури. Във всеки случай родината на „животинския стил“, който в Южен Сибир се разпространява по време на процъфтявалата между Урал и Енисей следваща карасукска култура (около XII–VIII в. пр. Хр.),[86] се търси обикновено по периферните области на съприкосновение на предноазиатските цивилизации с ранните степни култури – от една страна, в Кавказ, а, от друга страна, на изток от него – в Согдия, Бактрия и Фергана.[87]
Второто хилядолетие преди Христа е изключително важен период в историята на древна Евразия. По това време от сливане на културите Янг-шао и Лонг-шан през XVIII в. възниква първата китайска държава Шан[г] (1745–1117 г. пр. Хр.), а малко по-късно една миграция от запад донася в Китай бронза и бойната колесница. Пак тогава в Америка се появяват медни изделия, близки по тип до китайските, макар в Новия свят неолитните култури да просъществували почти до съвременността. През II хил. пр. Хр. проникналите от север в Централна и Южна Америка нови вълни преселници се смесили с местното население, а съчетаването на мотичното земеделие с изкуственото напояване породило впоследствие и първите „индиански“ цивилизации.[88] В Средна Азия и на север от нея наред с поселенията от андроновски тип до началото на н. е. процъфтявали: тазабагябската култура по течението на Амударя; карасукската култура по средното течение на Енисей, в Алтай, в планинските райони на Южен Сибир, Казахстан и Монголия; тагарската култура (VIII–II в. пр. Хр.)[89] в Минусинската котловина; маймарската култура в Алтай; таштикската култура (II/I в. пр. Хр. – IV в. н. е.)[90] по Енисей и др., повечето от които все по-определено се свързват с алтайските народи. Далеч на запад в Европа, където от III хил. пр. Хр. конят вече престанал да бъде ловно животно и с доместицирането му започнал да се използва за транспортни нужди, а по-късно и за езда, различните местни култури (мегалитната в Северна Франция и Англия; курганната в Германия, Холандия, Дания и Южна Скандинавия; баденската между Дунав и Висла; утеницката в Чехия, Южна Австрия, Силезия, Саксония, Тюрингия и пр.) са продукт предимно на древните европейци, като част от носителите на възникналата към втората половина на II хил. пр. Хр. лужишка култура между реките Заале и Висла на юг до Дунав и словашките планини впоследствие формирала ядрото на западните славяни, докато културата на т. нар. селища terramare в Северна Италия по р. По и по Дунава е била навярно продукт на илирийските предци. В Източна Европа древното европейско население е контактувало на север с уралските народи, създатели на т. нар. ямъчно-гребенчата култура. Още през XVI–XV в. пр. Хр. разселването на древните пермски племена ги поставило в съприкосновение с носителите на андроновската култура, а обособяването на угрофините в района на Средна Волга и Кама позволило в техните езици да проникнат някои доста стари индоевропейски заемки. Отвъд Урал угрофините и ранните индоевропейци са влизали в досег с жителите на „първата алтайска прародина“, с еламо-дравидите и с някои палеоазийски племена, а на юг по Северното Черноморие между Дон и Карпатите (по-късно и в Мала Азия) се появил и първият исторически засвидетелстван „конен народ“, кимерийците (гр. Κιμμεροι, библ. Gomēr = асир. Gimmirai, кит. *kam-miər[91]). Техният етнически произход все още остава загадка. Нищо не се знае и за говорения от тях език. Някои автори са склонни да допускат възможен кимерийски произход на древните българи,[92] но за това все още липсват сериозни аргументи. Изкусително би било в името ki-meroi (кимери) да бъде видян „kentom“-индоевропейски паралел към едно „satem“-индоевропейско название *sü-meroi (шумери),[93] още повече, че кимерийците са оставили характерната за еламо-дравидска Предна и Средна Азия чернооцветена керамика, но при недостатъчното равнище на познанията ни за този народ подобни предположения са чиста спекулация. За кимерийците споменава още Херодот; в стиховете на Омир също се говори за народи, хранещи се с кобилешко мляко (Илиада, XIII, 3-8) и кимерийската земя, покрита с мъгла, облаци и мрак (Одисея, XI, 14-19).[94] Все пак доколкото те могат да бъдат причислени към трако-фригийския клон на индоевропейската езикова общност, съпоставката *k°mer ~ *s°mer не е така фантастична. Някои учени смятат и предците на тохарите за източно разклонение на древните кимерийци, виждайки в последните било келтски родственици, било свързани с траките племена.[95] Въпросът обаче е доста сложен и изисква допълнителни проучвания, още повече в контекста на спекулациите около предполагаемата българо-кимерийска и българо-тохарска връзка. Във всеки случай появата на кимерийците е свързана с разселването на ранните индоевропейци, а техният край под скитския напор през VIII–VII в. пр. Хр. също отразява определен етап от индоевропейската праистория.
5. Все още не са изяснени причините, породили експанзията на нашите далечни предци, но това в еднаква степен важи и за други етнолингвистични комплекси. С подобряване условията на живот разселванията на неолитните народи напомнят плискането на вълни в коритото, наречено Евразия: от единия край (където някои групи отсядат, а след това част от потомците им мигрират) към другия край на материка и после обратно, докато се изградят по-стабилни етнотериториални формирования и вълните постепенно затихнат. Движещ фактор са могли да бъдат резките климатични промени, военно-политическият натиск над „варварите“ от страна на древноизточните цивилизовани народи, или най-често самото вътрешнодемографско развитие, принуждаващо „излишъка“ от населението да потърси нови територии за заселване и препитание, с което от „народа-майка“ се отделяли по-млади „дъщерни“ групи. При това голяма е ролята на „техническите иновации“, улесняващи производството на храна, военното дело и транспорта, което на свой ред благоприятствало прираста на населението. Когато неговото количество надхвърляло критичния пункт, от който по-нататък ставало невъзможно изхранването му в първоначалната родина, възниквала необходимостта от експанзия в нови територии. Там целият процес можел да се повтори, като при смесване със завареното население се пораждали сродни или междинни култури, етноси и езици, или културните постижения на пришълците бивали възприемани чрез контакт от обитателите на съседни региони, за да стимулират на свой ред тяхното собствено демографско развитие.[96] Така вероятно праеламо-дравидите внесли в Средна Азия и Китай някои аграрни технологии, занаятчийски умения и говедовъдството, упражнявайки своето културно влияние над околните по-примитивни племена, а след тях и древните индоевропейци са разпространили уменията си в отглеждането на коне, променяйки етническата карта на обширна територия от стария свят, преди самите те да бъдат частично изтикани или асимилирани от вълните на устремилите се в обратна посока по-млади алтайски народи.
Привържениците на ностратическата хипотеза обикновено визират палеолитна Предна и Мала Азия като люлка на онези племена, които образували ядрата на отделните етнолингвистични комплекси в ностратическото макросемейство.[97] По времето на мезолита те все още не са били достатъчно обособени. Навярно най-рано (още в късния палеолит?) от общата групата се отделили носителите на бъдещите палеоазийски и родствени ескимо-алеутски езици, които мигрирали далеч на изток към Сибир, прониквайки дори в Новия свят, докато останалите племена формирали смесена евро-афроазийска праобщност, чиято постепенна дезинтеграция започнала през среднокаменната епоха. В нейните рамки на север и североизток протекло обособяването на една праиндоевропейско–праурало-алтайска общност. На юг и югоизток тя е контактувала с афроазийските племена, говорите на които породили през неолита семито-хамитското езиково семейство,[98] а в самия център изглежда е била разположена все още аморфната група на някои от бъдещите азианически и южно-кавказки езици, които впоследствие щели да влязат в контакт и с праеламо-дравидски. С настъпването на „неолитната революция“ новите фермерски технологии заедно с техните носители започнали да се разпространяват от Мала и Предна Азия в четирите посоки на света, а това довело до по-нататъшна дезинтеграция на първоначалните етнолингвистични комплекси. Може би още в началото на новокаменната епоха настъпило разделянето на индоевропейско–уралоалтайските предци от бъдещите семитохамити, чиито езици са формирали самостоятелно семейство преди V хил. пр. Хр. Приблизително по същото време, между VI и V хилядолетие, изглежда е настъпило и отделянето на индоевропейската от уралоалтайската праобщност; като в края на V и началото на IV хил. пр. Хр. е започнало разпадането на самия праиндоевропейски масив и по-нататъшното разграничаване на уралските от алтайските езици, за да се стигне през IV и III хил. пр. Хр. до дезинтеграция и на евентуално формиралия се на изток в Средна Азия аглутинативен дравидо-алтайски комплекс.
Независимо от мястото на индоевропейската прародина (дали в Северна Месопотамия и Югоизточна Мала Азия или в Балкано-Карпатския регион, респективно в Южна Русия),[99] разселването на индоевропейските племена, което започнало с арийските миграции на изток (около 2300–1800 г. пр. Хр.), породило редица етнически размествания в рамките на голяма Евразия. Вероятно най-рано, в края на III и началото на II хил. пр. Хр. отделни техни групи проникнали вече сред угрофините край Волга (т. нар. балановски племена) и сред азианическото протохетско население на Анадола, където, съгласно различните хипотези, те са обитавали от самото начало, или са нахлули в полуострова през Балканите, през Кавказ, или през източните прикаспийски области. Постепенно мигрантите формирали три основни групи: несити (по името на гр. Несса или Нешша) в южните и югоизточни райони на Централна Мала Азия, откъдето те се разпространили на север към прахетските (хатски) земи; палайци (в страната Пала, бъдещата Витиня) в Северна Мала Азия, които също влезли в досег с прахетите; и лувийци (от Лувия в Югозападна Мала Азия), които постепенно се разселили на изток, почти едновременно с появата там на хуритите. От смесването на тези три групи с коренното хатско население през XIX и XVIII в. пр. Хр. започнала да се формира новата хетска народност, като сливането на областите Лувия, Пали и Хати в една общохетска държава е породило онази малоазийска „велика сила“, която над половин хилядолетие (1650–1200 г. пр. Хр.) успешно е балансирала равновесието в Предна Азия, възпирайки домогванията на Египет и асиро-вавилонска Месопотамия за тотално надмощие в региона. През последните две столетия от нейното съществуване, когато на власт дошла династия, по-близка до йероглифното хетско писмо и свързания с него лувийски език (за разлика от неситския хетски, използващ клинописа), Новохетското царство попаднало под силно хуритско влияние.[100]
Самите азианически хурити[101] отначало обитавали планините на Арменското плато в района на Ванското езеро, където може би са дошли от Прикавказието или от Вътрешна Азия. Там те отрано влезли в досег с някои индоирански групи, проникнали в региона към XVIII–XVII в пр. Хр., от които усвоили коневъдството. Едно от хуритските племена – маитанни (матиани или матиени), което първоначално живеело край езерото Урмия в днешен Ирански Азербайджан, разпростряло влиянието си на запад в Месопотамия, изграждайки след смъртта на Хамурапи и рухването на старото Вавилонско царство държавата Митанни. Не е изключено в нея да е доминирала индоиранска по произход династия, доколкото митанийските царе са имали арийски, а не хуритски имена,[102] тяхната столица Вашукканни и терминът за „воин-колесничар“ (марийанни) са били индоирански наименования,[103] а митанийският пантеон наред с хуритските и местните божества е включвал също арийските Митра, Варуна, Индра, Сурйя, Настиаш, Марутташ (инд. Марут) и Буриаш (гр. Бореас). Това подсказва, че при индоиранската миграция на изток отделни арийски елементи са установили контакт с хуритите и са се присъединили към тяхната инвазия. Вероятно някои от тях са застанали начело на хуритски отреди, с които са успели да създадат свои държавици, тъй като през II хил. пр. Хр. индоирански имена се появяват също извън Митанни.[104]
На юг древните индоевропейци достигнали през XVIII в. пр. Хр. до Египет в състава на т. нар. „хиксоси“ (вероятна смесица от семити, хурити и арийци), които наложили властта си над Делтата за повече от две столетия (1710–1560 г. пр. Хр.), възприемайки по-висшата местна култура, но на свой ред въвеждайки в Египет коня и бойната колесница. Може би индоирански елементи са били включени и в състава на каситите, които от Загърските планини източно от р. Тигър проникнали в Месопотамия и господствали във Вавилон над половин хилядолетие (през т. нар. „Средновавилонско царство“, ок. 1595–1155 г. пр. Хр.). Към края на XIII в. пр. Хр., по времето на последния хетски владетел Шупилулиума II, заедно с източната инвазия на някои праабхазки и прагрузински групи, от запад в Мала Азия нахлули егейските племена,[105] сред които и ахейците, които унищожили Троя (Илион). Други индоевропейски племена, обозначавани в асирийските извори като източни мушки, а в хетско-лувийските йероглифни текстове като муска,[106] сложили край на Хетската държава, разрушавайки столицата Хаттуша[ш]. Приблизително по това време от Кавказ и Прикаспието в Иран започнали да се заселват родствените медийски и персийски племена, които с времето асимилирали местното неиндоевропейско население, изграждайки могъщото Медийско царство, а след него, през VI в. пр. Хр. и древноперсийската Ахеменидска империя.
Индоиранците отрано проникнали и в Средна Азия, влизайки в досег с по-старите земеделски култури. През втората половина на II-то хил. пр. Хр. андроновските племена достигнали басейна на Амударя и Сърдаря. Възможно е подтик за това придвижване да дало и настъпилото между 1700–1200 г. пр. Хр. застудяване на територията на Евразия и особено в Прикаспието, което влошило екологичните условия в районите, обитавани от ранните аграрни народи, защото по течението на Амударя и долината на Инд например са открити следи от продължително засушаване, предхождащо вторичното им заселване. В края на XIII в. пр. Хр. както в Европа, така също в Централна и Източна Азия, е регистрирана особено силна студена вълна, която отчасти обяснява щурма на „морските народи“ на юг, по-нататъшната индоиранска миграция на изток и преместването от северен Китай към течението на р. Вей на т. нар. джоу или чжоу, положили началото на нова династия, господствала между 1111 и 225 г. пр. Хр.[107] В степните райони този климатичен обрат довел до изоставяне на земеделието като основен стопански поминък и до преход към по-адекватното на променените природни условия номадско животновъдство,[108] което задълго променило начина на живот на и без това мобилните племена. Допустимо е арийците да са били тези, които първи усвоили новия тип икономика, защото анализът на древната им лексика загатва за духовна култура и бит, характерни за по-късните тюрко-монголски номади.[109] В периоди на такива раздвижвания се формират ареали със смесен етнически състав, в които при по-продължително съжителство може да се стигне до появата на съвсем нови народи и езици – обстоятелство с важно значение и при анализа на българския етногенезис. И ако до края на III хил. пр. Хр. в Средна Азия си взаимодействали еламо-дравиди с уралоалтайци, от една страна, и с носителите на някои азианически, кавказки, палеоазийски, а навярно и с други, вече напълно отмрели езици, от друга страна, като езиковата дифузия създавала локални зони на все още аморфни, неспециализирали се диалекти, еднакво съдържащи в по-голяма или по-малка степен белезите на две или повече различни лингвистични семейства, то арийската експанзия на изток внесла нов елемент сред етническите взаимоотношения в региона. Навярно тъкмо през XIII в. пр. Хр. от източното Иранско плато в Хорезм навлезли новите етнически елементи, носители на хурито-арийската култура, тъй като сред имената на владетели от Хорезм се срещат и такива, характерни за Митанни.[110] Тяхната миграция, изглежда, е била породена не само от демографския взрив и стремежа към завоюване на съседни земи, а и като реакция на започналото след 1700 г. пр. Хр. застудяване в северното полукълбо. Традицията най-често свързва създаването на хорезмийската държава с идването на легендарния Сиявуш,[111] като анализът на „Авеста“ подсказва, че в Хорезм, около Аралско море (Вурукаш) и делтата на Аму-Даря е била разположена земята Айряна-веджо, където сe заселили част от индоиранските племена, начело със своите вождове (пати),[112] докато други продължили към Индия.[113]
Не е ясна етническата принадлежност на най-ранните жители на индийския субконтинент преди заселването там на прадравиди и индоевропейци. Може би те са били във връзка с древните обитатели на Югоизточна Азия, чиито езици остават извън ностратическото макросемейство. Не е изключено важно място сред тях да са заемали носителите на сино-тибетските и астронезийските езици. Ролята на последните в древността изглежда е била доста по-голяма от днес, особено ако се отчете тяхното участие в японския етногенезис и съществуването до наши дни на астронезийски континентални групи. Още през първата половина на II хил. пр. Хр. харапската култура се разпространила на изток до басейна на река Ганг и на юг до Централна Индия, където се появява характерната черно-червена керамика. След 1700 г. пр. Хр. дравидите вече стигнали на север до Непал и Хималаите, на изток до провинциите Бенгал (вкл. Бангладеш) и Орисса, а на запад до провинция Махараштра. Вероятно обособяването на тамилската или южна група дравидски езици[114] започнало преди ХV в. пр. Хр. В нейните рамки носителите на същинския тамилски език[115] мигрирали впоследствие далеч на юг към провинция Тамил Нанду и към северна Шри Ланка, докато говорещите на езика канада (или канара) първоначално останали в Пенджаб и Гуджарат, преди и те на свой ред да се изселят поради влошените климатични условия и арийското нахлуване.
Предполага се, че индоиранците са навлезли в Северна Индия на две вълни – една мирна инфилтрация между 1300–1000 г. пр. Хр. с последвала инвазия през 1000–800 г. пр. Хр. Те проникнали в района след упадъка на харапската цивилизация, причинен навярно и от продължителното влошаване на екологичните условия в долината на р. Инд, довело до обезлюдяване на харапските градове и до изселване на прадравидите на изток и юг, където те пренесли старата си култура. Възможно е преди появата на първите арийци в граничните индоирански земи климатът вече да се е стабилизирал. Това е позволило на новодошлите да се заселят на бившата харапска територия, включително сред дравидоезичните групи от Пенджаб и Харйана, което обяснява смесването на двете керамични традиции (черно-червената и сивата рисувана) в Пенджаб през 1300–1000 г. пр. Хр., както и податките за високоразвитата местна неарийска цивилизация в Ригведа.[116] Към началото на I хил. пр. Хр. дравидите били вече така отслабени, че втората и главна арийска вълна лесно ги помела и изтикала също от Гуджарат към по-южните индийски предели.
Индоевропейското раздвижване предизвикало значително разместване на етническите пластове и в северна посока, където мигрантите упражнили натиск над уралоалтайските народи. Към началото на II хил. пр. Хр. в Южна Русия вече е имало определен ираноезичен елемент. По това време сред угрофините в Източна Европа от юг проникнали древноиранските фатяновски племена, които несъмнено оказали културно въздействие върху развитието на угрофинската общност. Нейният по-нататъшен разпад е протекъл около 1500 г. пр. Хр. с придвижването на бъдещите мари и мордви на запад. И докато индоевропейското разширяване в Европа стеснило уралското присъствие отвъд Прибалтика към Рижкия и Финския залив, към източна Скандинавия и Колския полуостров, към Волжко-Камското междуречие и крайбрежието на Баренцово море, принуждавайки нови групи да прекосят Урал и да се заселят по поречието на Об и долен Енисей, то експанзията на изток от Урало-Аралската полоса довела до изтласкване и на алтайците от тяхната „първа прародина“. Предците на тунгузо-манджурите са били принудени да се придвижат покрай Алтай и Саянските планини в района на Байкал и Алданското плато, усядайки в палеоазийско обкръжение между горните течения на Лена на изток и Енисей на запад, където влезли в досег със самоедите и с местните кетски племена. Прамонголите се изтеглили от северната периферия на Такла-Макан покрай пустинята Гоби към Вътрешна Монголия и Манджурия, вклинявайки се между севернокитайските племена и най-отдалечените тунгузки групи по поречието на Амур. Предците на тюрките ги последвали, заемайки обширна територия между южния бряг на Балхаш, Алтайските планини и Монголското плато, граничейки с тунгузи и монголи на север и изток, докато южно от тях между пустинята Гоби и севернокитайските провинции Кансу и Шанси се разположили дошлите от долината на Тарим предци на бъдещите хуни.[117] В тази, т. нар. „втора прародина“ са протекли онези етнотрансформационни процеси, които са довели до по-нататъшната диференциация в рамките на голямата алтайската общност. И макар отделни нейни групи навярно са останали в северноказахската степ между Урал и езерото Балхаш, така както дравидоезични „островчета“ продължавали да се срещат от Туркмения до Северен Китай, в края на II и през I хил. пр. Хр. Средна Азия вече е била почти изцяло иранизирана. На изток от нея са се разполагали ведическите арийци, на север са номадствали предците на скити и саки,[118] на юг в Иранското плато набирали мощ меди и перси, а на запад се разпространила трако-кимерийската култура.
6. Всъщност през XIII в. пр. Хр., когато започнала инвазията на „морските народи“ и в Мала Азия нахлули първите „мизийски“ племена (т. нар. „източни мушки“ или „муска“) кимерийците и трако-фригийците навярно все още са били съседи по Долния Дунав и Северните Балкани. От там в хода на започналото около 1200 г. пр. Хр. раздвижване на народи, причинено от резкия климатичен обрат и натиска на разширяващите се илири, те са могли да достигнат до по-късните си зони на обитаване, като кимерийците се изтеглили към Южна Русия, фригийците (т. нар. „западни мушки“ или „муса“) проникнали в Мала Азия, а между тях останал етническият масив на родствените дако-мизийски и тракийски племена. Ето защо не е изключено непознатият ни кимерийски идиом да е бил близък на трако-фригийските езици и отчасти на древноарменски. Времето между 1200 до 720/700 г. пр. Хр. обикновено бива определяно като кимерийски период в историята на Южна Русия, макар още около 800 г. пр. Хр. там да е засвидетелствана и появата на нордически индоевропейски елементи, а кимерийците да оцеляват и по-късно в Мала Азия, където до средата на VII в. пр. Хр. опустошават земите на Фригия, Асирия и Урарту. Приблизително в рамките на същия период вероятно протича и едно ново народопреселение от Запад, пренесло елементи на европейските и кавказките култури чак до Вътрешна Многолия, Китай и отвъдиндийските територии на Югоизточна Азия. То се свързва с придвижването на пратохарите на изток, но доколкото е изхождало от Черноморския регион и може би е включвало също илирийски, тракийски, кимерийски, кавказки и прагермански етнически групи, е обозначено в научната литература с условния термин „Понтийска миграция“.[119]
Предполага се, че в началото на I хил. пр. Хр. предците на тохарите са живеели в Северозападен Кавказ, откъдето в техния език са навлезли отделни кавказки заемки.[120] Някои автори виждат в тях източна група на кимерийците, която е потеглила от северния бряг на Черно море през Волга и северното Прикаспие към Китай.[121] Други намират връзка между тохарските говори от Куча и Агни Карашахр[122] с илирийския, македонския, тракийския и фригийския език, сближавайки ги както с итало-келтските езици така също с балто-славянския, гръцкия, трако-фригийския и арменския.[123] Независимо от енигматичния произход на този древен народ обаче, предвожданата от него миграция е проникнала в Далечния Изток не през Южен Сибир и Монголското плато, а или на юг от Алтай през Джунгария, или от Фергана през планинските проходи в долината на р. Тарим, откъдето двата пътя се вливат в коридора между пустинята Гоби и веригата Нан-Шан. Това навярно е същият маршрут, по който хилядолетия по-рано дравидоезичните групи са достигнали Китай. Тъкмо в тези области впоследствие се срещат двата диалекта на тохарския език, като след VIII в. пр. Хр. предполагаемата хунска прародина в Таримската долина и периферията на Такла-Макан постепенно е била заселена вече от индоевропейци. На тях и на техните потомци трябва да се припишат откритите през последните десетилетия в региона мумии с европеидни черти и съхранена руса коса, отнесени прибързано от някои изследователи към предците на древните българи. Те обаче са по-скоро останки от тохарите, които, ако съдим по стенните рисунки от Турфан, изобразяващи русокоси и синеоки люде, са запазили до средата на I хил. от н. е. както индоевропейския си език, така и своя европеиден расов тип, за разлика от мигриралите във вътрешността на страната други западни групи, които постепенно се претопили езиково и етнически в местното население.
Навлизайки в Северен Китай пришълците достигнали до пасищните райони около езерото Коко-Нор (Цинг-хай) и горното течение на Хуанг-Хо в провинция Кансу. Навярно още там или най-късно в разположената на юг провинция Сечуан те се разделили на няколко ръкава. Част от тях мигрирала на изток, оставяйки следа в китайското изкуство и култура; други проникнали от Сечуан на юг в провинция Юнан и североизточните отвъдиндийски земи, вкл. в Бирма, давайки тласък за възникване на т. нар. култура Донгзон. Тъкмо в края на IX и началото на VIII в. пр. Хр. китайските извори съобщават за постоянни нападения на западните и северозападни варвари, сред които се откроявали племената Hsien-yün (в това име някои автори виждат вариант на ст.кит. *kam-miәr ‘кимери’).[124] В коалиция с тях въстаналите китайски васали успели да превземат през 771 г. пр. Хр. столицата Хао в долината на Вей-хо (Вей-шу) в провинция Шенси, което накарало владетелите от династията Чжоу да преместят резиденцията си на изток в Лоян[г], провинция Хонан. За разлика от Северен Китай, където отдавна съществувало старо орнаментално изкуство, а от средата на VII в. пр. Хр. се появяват и характерните драконови мотиви, на юг привнесената нова западна орнаментика, вкл. мотивът на еленовата процесия, са се запазили в много по-чист вид. Там се откриват и следи от европеидни расови елементи, също текстилни образци, метална пластика, фолклорно-митологични мотиви и битови предмети, имащи своите паралели в Европа.[125]
Разбира се, не е невъзможно отделни западни елементи да са проникнали в Китай и много по-късно във връзка с разселването на ираноезичните номади. Още през VIII в. пр. Хр. скитите (Σκύθαι) под натиска на масагетите[126] прекосили Дон, нахлули в областта на кимерийците и се разпрострели до линията на Дунав. Възможно е това първо народопреселение на запад да е получило своя тласък от натиска на т. нар. иседони (Ἰσσηδόνες), които около 750 г. пр. Хр. проникнали в долината на р. Тарим и през Памир и Алай навлезли в Западен Туркестан. По времето на гръцката колонизация по Северното Черноморие (VII-V в. пр. Хр.) мястото на кимерийците вече било заето изцяло от скити, част от които в съседство с гръцките колонии постепенно се елинизирали. Други преминали през Кавказ на юг в Мала Азия, където между 654 и 652 г. пр. Хр. изтребили последните кимерийци, а до 625 г. пр. Хр. наложили властта си и над Медия. Така те се вписали трайно в историята на Източна Европа и Предна Азия, ставайки важен елемент от етнополитическата карта по периферията на цивилизования свят.[127] На изток от скитите, между Дон и Урал, от VIII в. пр. Хр. се разположили родствените им савромати (сармати), отвъд тях между Прикаспието и Сърдаря продължавали да живеят масагетите,[128] а след Аралско море и Сърдаря на изток до Памир и Тиен-Шан векове наред номадствали саките, като отделни ирански племена вероятно са мигрирали далеч на североизток до гористата степ на Южен Сибир в района на Алтай и Саянските планини. Особено важна роля обаче изиграло разпространението на елинистичната култура след походите на Александър Македонски, който през 329 г. пр. Хр. достигнал Сърдаря. [129] Тогава Согдия и Бактрия били включени в новата „световна“ империя и образували впоследствие Гръко-Бактрийскто царство (250–140 г. пр. Хр.), чиято столица Бактра (или Балх) по маршрута на древния „копринен“ път израства като виден културен център, докато Хорезм е останал встрани от завоеванията. „Тайната“ на тохарския език може да се крие и в етническата пъстрота на Александровите воини, набирани по пътя на изток от Македония и Тракия, Елада и Мала Азия, Армения, Прикаспието, Иран и Средна Азия, което по друг начин би обяснило приликите на тохарските диалекти с македонския, гръцкия, трако-фригийския, арменския и дори кимерийския. Знае се, че част от тях са останали в новата си родина, смесвайки се със завареното индоевропейско и неиндоевропейско население. Хронологично тези събития стоят далеч по-близко до появата на същинските тохари и е напълно вероятно групи от западните преселници да са мигрирали покрай Памир и Тиен-Шан към долината на Тарим и Турфанския оазис, а оттам по познатия ни път и в провинция Кансу, където китайските извори отбелязват първата поява на тохарите. При традиционния китайски маниер на архаизиране на чуждоплеменните названия и при наслагването на податките за варварските нападения от север и запад понякога е въпрос на доста прецизна интерпретация да се определи за какво всъщност става дума – дали за дравидското разселване, за т. нар. Понтийска миграция или за по-късни движения, неотбелязани в историописта.
Както в провинция Кансу, така още и по пътя си към Китай на територията на Средна Азия, тохарите са могли да влязат в контакт с някои алтайски и по-специално пратюркски и „хунски“ етнически елементи, оказвайки силно въздействие при формиране на тяхната култура. Така в алтайските езици са успели да проникнат редица тохарски заемки, включително такива важни обозначения,[130] като тюрк. altun ‘злато’ < тох. *antu ‘метал’; пратюрк. *yez ‘мед’ < тох. *yes ‘злато’; тюрк. oq ‘стрела’ < тох. ok ‘остър, островръх камък’; пратюрк. *qarši ‘дворец’ < тох. *karci ‘дворец’; тюрк. *qoš ‘колиба, кошара, малка шатра’ < пратох. *koṣ ‘колиба’ (срв. тох.Б koṣ.kiye, kos.ko < *keu.s.k, напомнящо немското Kiosk ‘будка, павильон’ < и.е. *keu-, *geu- ‘огъвам’; срв. освен това бълг. кош, кош-ница, а така също кош-ара и кол-иба, имайки предвид закономерния фонетичен преход: др.бълг. l ~ тюрк. š); пратюрк. *tör[e] ‘почетно място срещу вратата, срещу входа’ < тох.Б twere < *tuere ‘врата’ < и.е. *dhuēr (срв. рус. дверь); тюрк. kün, gün ‘ден, слънце’ < пратох. *kun ‘ден, слънце’; тюрк. yaz ‘лято, пролет’ < тох. *yas ‘пролет’ (< и.е. *ues- ‘пролет’, срв. рус. весна); тюрк. omuz ‘рамо’ < тох. *omso ‘рамо’; тюрк. ōt ‘трева’ < тох. *ōti ‘трева’; тюрк. öküz < *höküz, *hoquz ‘говедо, вол’ < тох.Б okso < *hokso ‘вол’ (< и.е. *[h]ukusen ‘бик’); пратюрк. *keu ‘кобила’ < тох. *keu ‘крава’ (срв. тох.Б keu, kewiye, тох.А ko, ki < пратох. *kewi, *gewi < и.е. *guou.io ‘говедо’) и др. Някои тюркски глаголни основи също имат тохарски съответствия, например тюрк. bil- ‘зная’ ~ тох. *pel- ‘мисля’; тюрк. čäk- ‘тегля’ ~ тох. *tsäk ‘тегля’; пратюрк. *kele- ‘говоря’ ~ тох. *kele- ‘казвам, звуча’ (срв. тох.Б kal[u]- ‘кънтя’, тох.А klaw- ‘съобщавам, казвам’ < и.е. *kel-, kelē- ‘викам’); тюрк. kes- ‘режа’ ~ тох. *kes- ‘режа’ (< и.е. *kes- ‘режа’); тюрк. qap- ‘ловя, хващам, улавям’ ~ тох. *kap- ‘ловя, хващам’ (< и.е. *kap- ‘хващам, улавям’; срв. бълг. кап-ан); тюрк. yap- ‘правя’ ~ тох. *yap- ‘правя, върша’ и др. Особено любопитни обаче са отделни съвпадения в системата на числителните имена, като: тюрк. tör.t ‘четири’ и тох. *śtuer ‘четири’ (срв. тох.Б śtwer, тох.А śtwar < *setwer < и.е. *kuetuer);[131] тюрк. beš ‘пет’ и тох. *pēś ‘пет’ (срв. тох.Б piś, тох.А päń < *päńś < и.е. *penkue); тюрк. yirmi < yigirmi ‘двадесет’ и тох. *yikīmi ‘двадесет’ (срв. тох.Б ikäm, тох.А wiki < *wiki.mi < и.е. *uik’mti) и накрая тюрк. tümen ‘десет хиляди’ и тох. tumane ‘десет хиляди’ (срв. тох.Б tumane, tmāne, тох.А tmam < *teu-man < и.е. *tēu- ‘покачвам се, прииждам, набъбвам, раста’?). Последният пример е интересен за нас с неговото руско производно тьмьникъ, темникъ в значение ‘[воено]началник на 10 000 души’. Обикновено се приема, че тази дума е проникнала в руски език в резултат на монголо-татарската инвазия (от тюрк. tümen ‘10 000’), защото се среща в руски, но не и в по-ранните български извори. В старобългарски обаче е засвидетелствана формата тьмь ‘10 000’, която би трябвало да се отнесе към словното богатство на древните българи, независимо от дискусията за техния етнически произход.[132]
Не се знае колко време (с оглед първоначалния момент на тяхното проникване в Кансу) тохарите са обитавали северозападните китайски предели. Във всеки случай те явно са упражнявали силно влияние над околните племена и народи, защото в края на III в. пр. Хр. техен заложник е бил дори синът на хунския шан-ю Ту-ман,[133] принц Мо-де (или Мао-тун). През 209 г. пр. Хр. той успял да избяга в родината си и след като завзел властта, убивайки своя баща, се провъзгласил за shan-yü (šan-yü). С неговото възшествие започнал възходът на „източните хуни“. Предполага се, че още в края на III в. пр. Хр. новият владетел провел военна реформа, заменяйки традиционната лека конница с тежковъоръжена. Не е изключено той да е опознал нейните преимущества по време на пребиваването си при тохарите – тежката конница е била характерна още за масагетите и за саките; тя станала основна ударна сила и на образуваното около 250 г. пр. Хр. Партянско царство.[134] С нея Мао-тун предприел поредица от нападения над Китай и съседните територии, изграждайки първата „номадска империя“ в историята на Централна Азия. През 201–200 г. пр. Хр. Hsiung-nu разбили армията на император Као-цъ от новата династия Хан и сключили изгоден за тях мирен договор, съдържащ условията за ежегоден трибут, династичен брак, равнопоставеност на двете държави и постоянна граница, минаваща покрай Великата стена. По същото време, между 203 и 200 г. пр. Хр., хуните подчинили на север множество номадски племена, сред които и т. нар. Ting-ling, разположени в Южен Сибир между течението на горен Енисей и езерото Байкал.[135] Когато подсигурили по такъв начин тила си, те се обърнали директно и срещу тохарите (Yüeh-chih, Yüeh-čih). В 176 г. пр. Хр. Мао-тун организирал голяма експедиция на запад и пред хунския натиск тохарите отстъпили от Кансу по посока на Тиен-Шан.[136] Едно десетилетие по-късно, около 165 г. пр. Хр., те били нападнати отново от Hsiung-nu. След техния разгром шан-ю Лао-шан[г] (Ки-ок) направил от черепа на убития тохарския цар чаша за пиене (sic!), а оцелелите Yüeh-chih мигрирали зад „Небесната планина“, разделени на две групи. По-малката от тях, т. нар. „малки Юе-чжи“ (Hsiao Yüeh-chih), се оттеглила на юг в района на Хотан и по-късно преминала в Тибет, където се смесила с автохтонното население,[137] внасяйки елементи на западната орнаментика, а навярно и познатото днес обозначение на тибетския як < тох. yak-we ‘кон’, което название може да е било получено чрез разширяване или пренос на значението, така както има и други паралели между наименованията за ‘кон’ и ‘едър рогат добитък’ (шум. gud, gu ‘говедо’ ~ драв. kode ‘говедо’ ~ и.е. *guou.io ‘говедо’ ~ тох. *gewi, *kewi > kewiye, keu, ko ‘крава’ ~ кит. kuo, ku, ko ‘бик’; ke [ma] ‘кобила’ ~ тюрк. *keu ‘кобила’ ~ монг. ge’ü ‘крава, кобила’ ~ тунг.мандж. geo ‘крава, кобила’; ge [murin], gōn ‘кобила’ ~ бълг. кон, ко-била). Останалите тохари, т. нар. „големи Юе-чжи“ (Ta Yüeh-chih), на свой ред се придвижили през Джунгария към басейна на реките Или, Чу и Нарин в западната част на Тиен-Шан, където покорили някои сакски племена, принуждавайки другите саки да мигрират към Източен Памир и Кашмир в Северна Индия.
При изтеглянето си на запад „големите Юе-чжи“ навярно са прекосили територията на ираноезичните усуни (Wu-sun < ср.кит. *uo-suən [= *A-sun], ст.кит. *o-swən [= *Aswal, *Asfal]?),[138] които по това време били попаднали в зависимост от Hsiung-nu.[139] Съгласно китайските извори те обитавали малка страна на запад от хуните (по версията в „Хан-шу“ живеели дори заедно с тохарите в западен Кансу). При хунската инвазия вождът им Nan-tu-mi бил убит (от Hsiung-nu или от нахлулите в земите му Yüeh-chih),[140] докато неговият син Kՙun-mo бил чудодейно спасен от вълчица и гарван,[141] преди да бъде отгледан в двора на хунския владетел. Впоследствие шан-ю го поставил начело на усуните, които допринесли за разширяване на хунската империя на запад. Когато изтеглящите се Yüeh-chih разбили и прогонили „царя на саките“ (Sai-wang)[142] далеч на юг, окупирайки неговите територии, Kՙun-mo ги нападнал в качеството си на хунски васал. Той включил някои тохарски групи и свързаните с тях саки в състава на своя народ и изтикал останалите към Средноазиатска Месопотамия. Вече след смъртта на хунския шан-ю (вероятно Лао-шан, ок. 174–160 г. пр. Хр.) усуните отхвърлили сюзеренитета на Hsiung-nu и се превърнали в самостоятелен фактор в региона. През 30-те години на II в. пр. Хр. те все още обитавали отнетите от тохари и саки земи на около 2000 ли[143] североизточно от Ta-yüan (Фергана).
Атаката на дошлите от източен Тиен-Шан усуни и изтеглянето на тохарите на югозапад към Фергана вероятно са протекли около 160 г. пр. Хр. В последвалите десетилетия Yüeh-chih и абсорбираните от тях саки овладели постепенно земите по течението на Сърдаря, окупирайки южно от реката части на Согдия и прониквайки към долината на р. Kwei-shu (Oxus, Амударя), на чийто северен бряг владетелят им установил своя лагер далеч от хунската опасност. Там ги потърсил и китайският пратеник Čang-č‘ien (Чжан-цян), за да ги привлече в коалиция срещу хуните, но като пристигнал в края на 129 г. пр. Хр. в Ta-yüan (Фергана), той трябвало да иска разрешение от владетеля на K’ang-chü (K’ang-čü), за да продължи към страната на Yüeh-chih. Това говори, че към 128 г. пр. Хр., след заселването на тохарите по брега на Амударя, Согдия или поне близките до Фергана нейни части са били във властта на K’ang-chü (K’ang-kü < K’üng-gü, т. е. Кангюй или Кангдиз, срв. Kangha в Авеста, Kahag в согдийски, Kang или Kang-i Siyavahš в Шах-наме, често локализирани в Хорезм).[144] Именно „народът на K’ang-chü“ съгласно китайските сведения сломил заедно със саки и Yüeh-chih властта на гърците в Източна Бактрия (Ta-hsia или Дахя, Дася),[145] разположена на юг от Амударя в днешния североизточен Афганистан. В западните извори той е определен като Asii (Āsi) или Asiani,[146] името на саките се съдържа в названието Sacaraucae,[147] а вместо Yüeh-chih в инвазията са споменати тохарите. Анализът на имената Ās, Āsi (Ἀσιοι) и Asiani (Ἀσιανοί) води към ираноезичните алани (срв. също Wu-sun < *A-sun, при което -°n може да е формант за мн. ч., добавен към основата As; срв. освен това и обозначението при Птоломей на усунската страна като Ἀσμιραία χώρα < *Asmir = As ‘аси’ + mir ‘княз’[148]). При някои мюсюлмански автори названието Ās (Āsi) е било използвано за кавказките алани. Това име е запазено по-късно при аланските потомци, осетите, в двата варианта: Ås ~ Os (осети)[149] и Yas (яси, срв. също унг. Jász, язиги). Негова фонетична форма се крие навярно и в тюркското Az (народ, често споменаван в руническите надписи във връзка с тюркските кампании на запад; не е изключено освен това тук да се отнася също етнонимът азери с възможен Suffix pluralis -°r от основа Az; както и самото название на Азовско море: от тюрк. ađaq ~ сувар., вол.бълг., кипч. azaq ‘река’[150] > [Tana] Azak > Azow, при което преходът -k/-q/-γ > -w/-v е характерен за кипчакските и в частност за тюркския език, отразен в „Codex Cumanicus“). Ето защо в обитателите на K’ang-chü (или най-малкото в господстващата в страната династия) трябва да се видят асите като част от ранните алани,[151] които тогава все още живеели югоизточно от Аралско море в съседство на саки и масагети, без още да бъдат обособени сред сарматските племена. Асианите на свой ред може би са свързани с т. нар. усуни и представлявали друг, източен клон на аланските предци. В такъв случай сведението на Помпей Трог, че те някога са били „царе“ на тохарите (Reges Tocharorum Asianii) трябва да се възприема или във връзка с победата на Wu-sun над Yüeh-chih и инкорпорирането сред тях на някои тохарски елементи, или по-скоро с оглед на водещото положение на аси (асиани) в K’ang-chü, където намерили последно убежище изтеглящите се на запад Yüeh-chih. Не е ясно кой всъщност е сложил край на гръцкото господство в Бактрия – дали тохарите с включените сред тях сакски помощни отреди, дали изместените по-рано от Yüeh-chih и мигриращи на юг сакски племена, или дошлите преди тях от казахската степ в Хорезм предци на ираноезичните алани – т. нар. аси и асиани (усуни), станали „народа на K’ang-chü“. Във всеки случай унищожаването на Гръко-Бактрия е протекло в хода на голямото номадско раздвижване, породено от натиска на експандиращите Hsiung-nu. Той в еднаква степен засегнал всички близки и далечни западни племена, причинявайки като верижна реакция поредица от взаимносвързани миграции. Навярно известна роля са изиграли и размириците в самата държава – около 175 г. пр. Хр. едно въстание в отсъствието на Деметрий, който бил тогава на поход в Индия, довело до узурпирането на властта от Евкратид. Впоследствие той трябвало да воюва с редица племена и това отслабило силите на Бактрийската държава. Сред тях наред с инди, арии, дранги и пр. се споменават и согдите, което подсказва, че може би още около 140 г. пр. Хр. части на Согдиана са били вече под властта на K’ang-chü. Това e позволило на саките и тохарите лесно да проникнат в региона, а оттам да нахлуят и на югоизток. Към 123 г. пр. Хр. Yüeh-chih изцяло са владеели Източна Бактрия, която занапред започнала да се нарича Toḥār(a) или Toḥār(i)stān по името на самите тохари.[152]
7. От трите номадски народа, разгромили гръцкото Бактрийско царство, вероятно най-далеч на югозапад са проникнали саките или сакарауките (сакараулите). Те се заселили на територията между Партия и Бактрия южно от Амударя и на запад от днешния град Мерв, но скоро попаднали под партянска власт, когато, след 120 г. пр. Хр., Митридат II (123–87 г. пр. Хр.) предприел офанзива срещу номадите на североизток, отвоювайки части от Бактрия. Тогава сакараулите изчезват от историческите записи и се споменават отново едва през 76 г. пр. Хр. във връзка с възвръщането на трона на цар Синатрук. Може би отделни сакски групи са били останали по старите си места: през I в. пр. Хр. саки са обитавали земите близо до първата партянска столица Ниша (Ниса) в района на р. Теджен. Други навярно са мигрирали на юг, смесвайки се с древното сакско население на Sakastān (Seistan, Sistan ‘страната на саките’). Части от този народ вероятно са се запазили сред етнически близките им согди или дифузирали сред тохари и асиани в Бактрия, респективно в K’ang-chü, където още преди завоеванията на Александър Велики са живеели заедно с масагетите по течението на Амударя (Oxus, перс. Weh-rōt, изт.иран. Wah[š]-āb > кит. [k]Wei-šu[i]).[153] По-късно там на мястото на старите саки Птоломей поставя край р. Кум (< Kum-rōt) страната на т. нар. куми (Κωμοι) или комеди (Κομηδων).[154] Тя се е простирала на изток до изворите на Сърдаря и до Кашгар, където аналите на ранната династия Хан споменават княжествата Koan-tik и Hiu-sun. Техните жители са били потомци на саките, прогонени от „големите Yüeh-chih“.[155] Вероятно тях или друга група саки западно от Памир имат предвид по-късните извори, когато говорят, че те изпратили през 438 г. посланици с дарове до китайския двор.[156] В околностите на Тиен-Шан отделни сакски и тохарски елементи са били погълнати от усуните, които и през I–II в. от н. е. продължавали да живеят в региона.[157] Онези саки, които поели на юг, прогонени от нахлулите Yüeh-chih, се установили в района на Ts’ung-ling (Памир),[158] а когато китайците влезли в контакт с Chi-pin (Кашмир), те научили, че и тамошният владетел е бил също сака, дошъл някога от север.
Самите тохари (Yüeh-chih, в по-късните транскрипции Goat-si) са живеели в средищните земи на назованата по тях територия, вкл. в басейна на р. Зеравшан, където се заселил един от влиятелните им родове Gui-shuan (Gui-šuan),[159] дал името на бъдещите кушани. През I в. пр. Хр. те още са признавали властта на асианите в K’ang-chü, [160] формирайки конфедерация от 5 племена или владетелски домове, чиито имена китайските извори предават с Hü-mi, Shuan-mi, Du-mi, Hi-se и Gui-shuan. В първите три названия се открива елементът mi, свързан навярно с тохарската дума за ‘цар’. Заедно с това сред тях е била позната и титлата hi-heu или hiĕp-ho (< *ḫiəp-γəu, *γiəp-γəu) ~ *šep-ho, yäp-ho, yap-hu < тох. *yab-gu ‘вожд, княз’ [161] (от тох. *yap- ‘правя, върша’ или във връзка с тох.А yapay, тох.Б ype ‘земя, страна’?), тъй като „Циен-Хан-шу“ (История на династията Хан) изрично съобщава, че в царството на Goat-si имало пет Hiep-ho.[162] Изглежда към края на I в. пр. Хр. нарастнала ролята на клана Gui-shuan. Неговият ябгу Хирай (Гирай) вече сечал собствени монети, макар все още да се намирал във васални отношения спрямо K’ang-chü.[163] Синът му Кузулакадфис (Кузул Кадфиз) обаче отхвърлил тази зависимост и обединявайки петте дома на Yüeh-chih основал през I в. от н. е. Кушанското царство (т. нар. Индо–Скития). Още тогава били подчинени редица партски и сакски области, вкл. Кашмир и земите на юг до горното течение на Инд, а Кадфиз I приел титлата „цар на царете, велик спасител“. При неговия син Вемакадфис (или Кадфиз II) Кушана се разширила на север от Амударя и на юг от Пенджаб до Бенарес (древния град Каши, днес Varānasi край р. Ганг в провинция Утар Прадеш), за да се превърне в най-голямата сила източно от Иран по времето на Канишка (I–II в. от н. е.).[164] Тогава тя е включвала в своя състав както Согдия и Бактрия, така и почти цял Афганистан, Северен Пакистан (с кушанската столица Пуруша-пура или Пешавар,[165] югозападно от страната Bolor), земите на Гандара и Пенджаб по средното течение на Инд, а освен това териториите в долината на Ганг и райони от Източен Туркестан, включително такива важни търговски средища като Кашгар, Яркенд и Хотан. По това време e установен контакт с Рим, а в Китай чрез кушанско посредничество прониква будизмът. При следващите царе Васишка и Хувишка страната продължила да бъде важен фактор в културния и политически живот на региона, но от средата на III в. постепенно започнал упадък, чиито първи признаци проличали при управлението на Васудева. До голяма степен това е било свързано и със събитията на запад от империята, където, след разгрома на последния аршакидски цар Артабан V представителят на новата сасанидска династия Ардашир завоювал през 224–226 г. почти всички партянски владения. По същото време кушаните загубили и голяма част от индийските земи, запазвайки контрол главно по басейна на Кабулдаря. Краят на техния „златен век“ обаче настъпил с източните завоевания на персийския шах Шапур I (241–272), който около 250 г. рапрострял хегемонията си над северните кушански територии до Ташкент и Фергана, а между 254 и 262 г. овладял и по-голямата част от останалите им области, изтиквайки кушаните обратно към Аму Даря и Тохаристан. Там те установили столицата си в Балх, докато разположените на юг от Тохаристан земи били поделени между Сасанидите и възникналата през IV в. империя на Гуптите, за един от чиито владетели, Чандра, се твърди, че успял да достигне в завоеванията си до Bāhlīka (Балх, Бактрия).[166] Кушаните обаче продължават да се споменават и през IV в. в историческите записи. Навярно около 350 г. те възстановили за кратко своето влияние в някои от старите си територии, докато не се наложило да отстъпят пред кидаритите, които, под натиска на алтайските номади напуснали Източен Туркестан и се заселили в Бактрия (преди 367 г.), а оттам и на юг към Кабул (кит. Kao-fu), измествайки изцяло кушанската династия. Но дори и след това нейното име се запазило в Согдия, където през V в. съществувал големият политически център Kušānī или Kušāniya, а впоследствие тохарски етнически групи (може би като управляващи прослойки) продължили да определят некитайския и нетюркския характер на специфичната култура в Куча (Kuei-tzi, Kuča < Kušā-n ?) и тясно свързания с нея Карашахр.[167]
През всичкото това време „народът на K’ang-chü“ (асите или асианите) сякаш отстъпва на заден план. Но с възшествието на тохарските Кушани настъпило раздвижване сред саките и асианите в Туркестан, което дало тласък на нова западна миграция в посока към Кавказ и Източна Европа. Това съвпада и с някои промени в климата на степната зона. Знае се, че от V в. пр. Хр. започва топъл дъждовен период,[168] довел до повишено овлажняване на степта[169] и стимулирал стопанското и демографско развитие на номадите, подтиквайки отделни групи да търсят нови територии за обитаване. Настъпилото в Средна Азия застудяване през III–II в. пр. Хр. на свой ред причинило експанзия от степта и неслучайно тъкмо по това време сарматите изместили европейските скити. Студеният период се повторил през I–IV в. от н. е. (в Китай той е отчетен за II и III в.),[170] което провокирало ново раздвижване на ираноезичните номади и отприщване на алтайската миграция на запад.
Всъщност още към началото на IV в. пр. Хр. сираките, които биват смятани за едно от сарматските племена, живели дотогава източно от р. Дон, [171] се разпространили на юг в севернокавказката област. Възможно е тяхното име (Siraci) да бъде съпоставено с това на серите (срв. Ser, Sir, Serike) от Източен Туркестан. Под формата Siraku то фигурира до келтски надпис върху шлем от II в. пр. Хр., открит на запад от Панония в района на древната област Noricum, което свидетелства за смесване на някои сарматски групи с келтите през следващото столетие.[172] В средата на III в. пр. Хр. в съседство на древния град Олбия при устието на Днепър се споменават Saioi и Saurodatae – вероятно други предни сарматски племена, които заели местата на скитите в Понтийския регион. Второто от тези имена напомня Σαυρομάται (савромати) – гръцкото съответствие на лат. Sarmatae (сармати), интерпретирано по различен начин – от авест. saora ‘острие на меч’ (т. е. мечоносци), от sau-rom ‘чернокос’ (т. е. чернокоси), от saran ‘глава, главен, вожд’ (с това се търси паралел към т. нар. царски скити на Херодот, в които се вижда първото споменаване на савроматите като превод на авест. sairima), или от sawr, swar по аналогия на санскр. svarga ‘небе’ и иран. xwar ‘слънце’ (т. е. народ на слънцето).[173] Постепенно сарматите изместили напълно скитите в западната част на Евразия, разпростирайки властта си от Карпатите до Сърдаря. Изглежда по тяхно време името на Τάναις (Дон) започнало да се произнася с начална звучна съгласна (срв. осет. don ‘вода, река’, авест. dänu-, dānav-, им. пад. dānuś ‘река’), доколкото на скитското t- може да е отговаряло d- в сарматските диалекти.[174] Вероятно през II век пр. Хр. най-западно в сарматския масив между Дон и Днепър е било разположено племето на язигите, следвано от това на роксоланите, докато на изток от тях по посока към Аралско море са обитавали т. нар. аорси. И трите групи по един или друг начин са родствени на по-късните алани – те съгласно гръцките извори първоначално са спадали към сарматския племенен съюз, който до 50-те години на I в. от н. е. се е наричал Aors. Връзка се открива и в названията на самите племена. Името на ираноезичните язиги например е свързано с това на ясите в Кавказ (Yas < As) и се запазва до късно в унг. Jász и произлезлите от него топо- и антропоними, включително в названието на румънския град Jaşi (получен от Jaszia чрез бягството в Молдавия на влашкия воевода Богдан).[175] Името на роксоланите (Ῥωξολανοί, Rhoxolani) се тълкува чрез иран. ruks, ruḫs ‘блясък, сияние’ (срв. лат. lux, н.перс. raḫš), т. е. Ruḫs-Alani, интерпретирано като ‘блестящи алани’[176] или като съчетание на двете етнически названия Ruḫs + Alan. На него съответстват формите *Ruḫš-Ās или Duḫs-Ās (така Ибн-Руста назовава водещото сред четирите големи племена на кавказките алани), Ruḫs-Aza (име на една принцеса в осетинския фолклор), споменатите от Йордан („Getica“) племена Rogas (Roc-As) или Rokas (Rok-As), покорени от Херманарих, както и името на хунския вожд Rugas (Rug-As), който през 434 г. обсадил Константинопол. Първият елемент на тези композити (Ruḫs-Alan и Ruḫs-As ~ Duḫs-As) се среща самостоятелно под формата Tuḫs като име на народ сред тюрк[ют]ските племена, намиращ се западно от Ъсък-Кьол, т. е. на територията на древната K’ang-chü. Той се споменава още през IV в. преди появата на самите тюрки, поради което би могъл заедно с Duḫs-As (или Ruḫs-As) да бъде смятан за остатък от ираноезичните номади.[177] Повече проблеми създава названието аорси. Името на един согдийски княз от предтюркския период на Средна Азия е предадено като Arsila (Ἀρσίλας), което бива тълкувано чрез arsi (название на народ) + тох.А wla ‘княз’, а в древнотюркските надписи се говори за племенния съюз Toquz Ärsin ‘деветте арси’. Изказано е предположението, че арсите са спадали към Yüeh-chih и може би заедно с тях са мигрирали от западните части на Кансу към Туркестан.[178] Същевременно за аланите е познато и названието Alanorsi (< Alan-Årsi или Alan-Aors). Втората му съставка (Års ~ Aors) прокарва мост между арсите и аорсите, чието име според Страбон и Птоломей е било най-ранното название на аланите. Китайските извори споменават страната на този народ като Yen-ts’ai и тъкмо нея впоследствие те наричат A-lan.[179]
През II в. пр. Хр. сарматите все повече изместват скитите от техните земи по Северното Черноморие и Долни Дунав. Това съвпада с настъпилото застудяване в степния регион на изток от Дон и Прикаспието. Голямото тяхно раздвижване обаче започва в края на II в. пр. Хр. с миграцията на роксоланите. Към I в. пр. Хр. те вече заели понтийските степи между Дон и Днепър, изтиквайки язигите на запад към р. Дунав. Впоследствие с проникването на аланите (аорси) в Приазовието роксоланите са били принудени да се преселят още пò на запад. Около 62 г. от н. е. те достигнали земите по Долни Дунав, а язигите се преместили по средното течение на реката към района на Тиса и в Панония. По-късно в Средна Европа вероятно се появявили и други сарматски племена. С тях е дошъл обичаят на изкуственото деформиране на черепа. Той е бил широко разпространен в евразийската степ от Причерноморието до Куча, бил е познат и на кушаните, ако се съди по изображения върху монети на Кадфиз І и по намерени в Кашгар керемиди,[180] срещал се е също в Приуралието, край р. Кама и в Западен Сибир до VIII в. от н. е. във връзка със сарматското разселване,[181] но се е наложил сред хуните и германите в Европа главно под алано-сарматско влияние.
Първоначалният тласък на всичките тези движения трябва да се търси в земите на аорсите, чиито основни маси до 50-те години на I в. от н. е. са живеели на изток от Кавказ и останалите сарматски племена – както в северния Прикаспийско-Аралски регион, така навярно и по южната периферия на Казахската степ, в страната Yen-ts’ai, граничеща на югоизток с K’ang-chü. Знае се, че в определен период „народът на K’ang-chü“ (асите, асианите) е контролирал не само Согдия, но и страната Yen-ts’ai, поради което не е изключено отделни групи аси да са проникнали освен на север към Саян (там в съседство на киргизите се споменава като вероятен техeн потомък народът Az), така също и на запад сред аорсите. Техният племенен съюз започнал да се разпада около 30-те – 50-те години на I в. от н. е., когато в източната част на степта е протекла консолидацията на аланите. Би могло да се предположи, че тези непроучени събития стоят в някаква връзка с възраждането на Yüeh-chih – тъкмо по това време Кузул Кадфиз положил началото на Кушанската държава, отхвърляйки хегемонията на K’ang-chü. Това говори за отслабване на асите или за конфронтация с тях, завършила с тяхното поражение, поради което е напълно възможно части от управляващия им род да са мигрирали на запад, предявявайки претенции за върховенство над подчинените някога на K’ang-chü племена от аорския съюз. Както е обичайно в подобна ситуация онези групи, които са били по-тясно свързани с предишната номадска династия, след нейния евентуален разгром са потърсили спасение в бягство, изтегляйки се към съседните райони, където изтикали или се смесили с местното население, докато останалите племена признали доминацията на претендента, формирайки ново обединение, носещо неговото име. Така от средата на I в. от н. е. на територията на аорсите възниква племенният съюз и впоследствие „етнически масив“ на аланите (аси). Затова може би не е случайно, че мюсюлманските автори използват за по-близките до тях кавказки алани и старото (в случая династично?) название Ās, Āsi, наред с другото им (общонародно?) име Alan, което чрез присъщото в иранските езици редуване на l ~ r се свързва с Arya, Aryān ‘арийци’ (> Ērān ‘Иран’) и с осетинското наименование Iron (наред с Ås > Os ‘осети’ и Yas ‘яси’). Съгласно Абу-л-Фида (XIV в.) асите и аланите живеели един до друг, но в общи линии мюсюлманските извори употребяват двете названия като взаимозаменяеми термини за кавказките алани.
Появата на аланите през I в. от н. е. представлява поредната фаза от скито–сако–сарматските миграции в степта. Китайските извори споменават на територията на аланския племенен съюз три страни – Yen-ts’ai, Yen и Liao, разположени между K’ang-chü и Ta-ch’in (черноморските римски провинции), като името A-lan по-късно измества това на Yen-ts’ai, т. е. тъкмо там ще да се е наложило за пръв път новото племенно име. Yen и Liao вероятно са граничели на север с гористата зона, защото населението им е произвеждало кожи, докато Yen-ts’ai се е простирала на юг към Аралско море – там на мястото на някогашните саки се е намирал един от старите алански центрове, а в по-ново време край Амударя е познато туркменското племе Alan. Родствени на аланите племена обаче са живеели и далеч на североизток – река Об например (< иран. āpi, āp, āb, åb, ob, āß, aw, av ‘вода’) е била обозначавана също като Ас (As, Oas, Ēs < авест. āfš ‘вода’), освен това съществуват паралели при орнаментиката между находки от поселищните райони на алани и усуни (Wu-sun), както и сходство с религиозното изкуство на индоскитите, които също като аланите са почитали Бога-Конник.
Още през I в. от н. е. аланите (гр. Ἀλανοι, лат. Alani ~ Halani, кит. A-lan) са проникнали на запад. Съгласно иранската традиция, синът на Кай Виштасп, Спандият, се бил сражавал след 36 г. от н. е. с кавказките алани. Има сведения, че през 72–74 г. и по-късно през 134–135 г. алани са нахлували през Кавказ в Иранското плато. Захарий Ретор ги споменава около средата на VI в. като съседи на сабирите, бургарите, куртаргарите и други севернокавказки народи. Според Ибн-Руста те са се състояли от четири големи племена, водещото сред които било Ruḫs-As (D.ḫs-As) – от него са произлизали царете и благородниците на кавказките алани, като паралелно се говори и за племето Tuval-As. Царят им е носел титлата bğ’γr (~ bğ’tr < baγātur). Към това се присъединява информацията на Гардизи (XI в.), че царят на аланите, чиито владения се простирали на 10 дни път от Дербенд, е бил християнин, докато целият му народ се е състоял от езичници идолопоклонници.
През 370 г. хунската инвазия на запад застигнала аланите, сложила край на господството на ираноезичните номади в степта и отприщила европейското народопреселение. Някои алански групи мигрирали на север, достигайки поречието на Кама и пренасяйки в региона алано-сарматските традиции, включително и обичая на изкуствената черепна деформация. Други били инкорпорирани сред хуните, така както и редица германски племена. Заедно с тях или бягайки пред нашествениците, те се насочили на запад, където ок. 400 г. аланите се споменават редом с вандали и квади по долното и средно течение на Дунав, включително в Панония и Норикум. През 406 г. те прекосили Рейн и се заселили като римски съюзници в Галия, присъединявайки към себе си и бургундите. Там аланите преминали към уседнал начин на живот и за около две поколения се християнизирали. Вероятно на тях се дължат азиатските мотиви в т. нар. аквитански стил, а името им се запазило в названията на редица селища като Les Alain, Allainville, Allainville-en-Beuce, Allains, Orleans (в северозападна Франция между Париж и Атлантика) и Alaignе, Alnacianum, Lanet, Alan, Lanzac, Aleina (в югоизточна Франция между Тулуза и Средиземно море).[182] През V в. аланите са участвали в генезиса и на баварите (Bajovarii), които от намиращата се според преданията някъде в Панония област Baia се преселили около 500 г. на север от германските Алпи в днешните северозападна Австрия и в Бавария (Bayern). Произходът на този народ не е напълно изяснен. Навярно той е включвал части от различни по-стари племена. Може би етническото ядро са образували квадите от предишния свебски (швабски) съюз, но към тях са се присъединили също отломки на маркоманите, аланите и други германски и негермански етнически групи.[183] Не е изключено сред тях да е имало и древни български елементи, защото според едно сведение управляващият баварски род Balger е идвал от изток, където е „бил известен в земите северно от Индия още по времето на Астиаг и Кир“,[184] а и по-късно след размириците в Аварския каганат и нереализираната претенция към престола на Баян, българите най-напред потърсили убежище в Бавария.
Великото народопреселение е период, ускорил и процеса на формиране на онези етнически ядра, от които възникнали трите големи племена венети, анти и склавини (Йордан, „Getica“, гл. 23), смятани за предци на западните, източните и южните славяни. В историческата книжнина то съвсем условно се свързва с появата на хуните. Преселвания на народи обаче е имало и преди това. Ето защо хунската инвазия следва да се разглежда само като поредната тяхна фаза, с която в Европа започват да навлизат и представители на урало-алтайската общност. Ако би трябвало да се търси някакво начало на етническото раздвижване, то може (също така условно) да се отнесе към първата исторически засвидетелствана западна миграция в Евразия, когато през VIII–VII в. пр. Хр. скитите нахлули в земите на някогашните кимерийци. По времето на техния разцвет през V–IV в. пр. Хр. славяните все още не са съществували, въпреки всички опити за датиране на хипотетичния „славянски праезик“ към I хил. пр. Хр. и за свързване на отделни народи, описани от Херодот на територията на Полша и Русия, със славянски племена. Балто-славянското езиково единство се е запазило вероятно до 500 г. пр. Хр.,[185] а и след неговия разпад, когато част от носителите му се установили между Карпатите и средното течение на Днепър, те все още не са били оформени като „славяни“. Отделни учени въобще поставят под въпрос представата за някакъв „праславянски народ“, от който по-късно са се развили различните славянски етноси.[186] Едва през V в. от н. е. в Средна и Източна Европа са засвидетелствани раннославянски археологически култури, а в писмените извори славяните се появяват чак през първата половина на VI в. По това време в Средна Европа се споменават венетите (венеди или венди, наречени така по името на древните венети) и свързаните с тях склавини (или склави), които през аварския период са се разселили към Балканите, докато източно от тях, между Днестър и Днепър, са били разположени родствените на венетите анти, чийто генезис е протекъл под силно ирано-сарматско (аланско) влияние, отразено дори в самото им название.[187]
Отдавна е изказана мисълта, че наред с вътрешноетническия развой една от главните причини за разграничаване на балти от славяни, а и на самите славяни помежду им, може да е бил някакъв „външен тласък“. На първо време това е вероятно проникването на скити, сармати и алани в Източна и Централна Европа, последвано от ролята на българите, хуните и аварите. Навярно трябва да се съпоставят отделните миграции от изток с формирането на трите славянски групи. Тогава по-ясно ще се отчете, дали т. нар. източни славяни не са продукт и на алано–българо–хунското (впоследствие – хазарското и тюркско) влияние върху индоевропейските и уралски племена в граничните на степта зони, за разлика от западните славяни, при които аваро–германското въздействие е било далеч по-силно. Във всеки случай славянските езици показват по-голямо сходство със северноиранските диалекти и въобще с „арийския“ клон на индоевропейската общност. Подобно на индо-иранските езици и балто-славянските принадлежат към т. нар. satem-група, откъдето следва, че техните носители са живеели продължително време в контакт с ирански племена. Това е карало отделни автори да смятат, че славяните последни са напуснали общата европейска прародина, изтикани от някаква вътрешноазиатска миграция на народи, породена от строежа на Великата китайска стена.[188] Други определено говорят за загуба на характерни индоевропейски черти в славянските езици, дължаща се на т. нар. „исторически парадокс на славяните“, чиято предистория е протекла в зоната, обитавана от ранните индоевропейци, докато при своето формиране те са се озовали под влиянието на угрофински и степни номадски (ирански и алтайски) племена.[189] През V в. пр. Хр. Херодот изброява на север от Скития народи, които биха могли да се свържат с угрофините: Ἀνδροφάγοι (мордви), Βουδῑοι (вотяки), Ἱύρκαι (угри), Θυσσαγέται (вогули), Μελάγχλαιοι (черемиси).[190] Те явно са граничели на запад с още неразчленената балто-славянска общност, взаимно влияейки си в езиковата сфера. След като по-късно част от предците на бъдещите славяни се придвижили към Днепър, техните контакти с угрофините станали по-интензивни. В Източна Европа обаче те попаднали в съседство (и дори се смесили) със скито-сарматските елементи. Това обяснява както славяно-иранската езикова близост, така и наличието на индо-ирански паралели с езическите вярвания на ранните славяни (срв. например слав. Сварогъ и санскр. svargá- ‘небеса’, sūrja ‘слънце, Бог-Слънце’ < *svar-/sūr- ‘небеса, слънце’ = авест. hvar-, пехл., н.перс. xwar-/xor- ‘слънце’; слав. Хърсъ, Хорсъ и авест. hvare-xšēta ‘ярко светещо слънце’ [> н. перс. xoršīd ‘слънце’]; слав. Стрибогъ и иран. *srī-baga ‘могъщ бог’ ~ инд. Śrī-dēvī и пр.; самото славянско обозначение за божество [ст.ц.сл. богъ] е тясно свързано с др. иран. baga-, санскр. baga- ‘даващ, даряващ’, противно на другите индоевропейски езици, които в тази функция използват варианти на думата *deiwos > санскр. dēwa’-, авест. daēva-, гр. θεός [срв. Зевс], литов. dëvas, ст.прус. deiws, ст.ирл. dia, гал. dēvo и т. н., придобили при иранците и славяните коренно противоположното значение на ‘зли духове, демони, диви’).[191] Когато впоследствие в региона се появили и алтайските народи, те оказали достатъчно силно влияние върху формиращите се славянски племена, което променило дори структурата на техния индоевропейски език.
Така през първите векове от новата ера в Европа протичат онези трансформации, които постепенно оформят новата етническа карта на континента – един процес, определян понякога като „раждането на същинска Европа“. В неговия ход биват погълнати останките от доиндоевропейското население (срв. например сванитите в Средна Европа и сванетите от Кавказ; срв. и баските, намиращи се на хиляди километри от своите най-близки родственици), изчезват също античните и ранносредновековните индоевропейски племена, инкорпорирани в състава на новите народности, които в Средна и Източна Европа включват освен това уралски и алтйски елементи. С още по-голяма сила този процес се проявява на територията на евразийската степ, където липсата на естествени защитни прегради и постоянното придвижване на номадите води до повече или по-малко трайни смесвания между различни по произход етнически групи, а освен това ги поставя във връзка с уседналите градски общества, откъдето „конните народи“ възприемат и препредават културни елементи на някогашните древни цивилизации. И ако до появата на индоевропейците степта е била обитавана от народи, спадащи към несъществуващи днес етнолингвистични групи, към древното хетско–иберийско семейство или към праеламо-дравидите, образувайки на места локални смесвания с праиндоевропейци, праурало-алтайци, а може би и с представители на сино-тибетския комплекс, то към началото на новата ера тя вече е била заета от ираноезични. Особено голяма роля при това изиграва западната миграция на скитите, които ако не изцяло, то поне в рамките на управляващото племе или клан са говорели на ирански език. Някои учени са склонни да предполагат възможното наличие сред скитите и на праалтайски етнически групи, което би обяснило по-лесно проникването в тюрко-монголска среда на елементи от скитската култура (т. нар. „животински стил“; монолитните антропоморфни изображения, познати по-късно като „каменни баби“; характерните „тамговидни“ родови, занаятчийски и пр. знаци за притежание или предпазване, част от които имат паралели в източноевропейското и централноазиатското „руническо“ писмо; използването на напитка от кобилешко мляко и т. н.). В противоположния край на Евразия развитието на Китай до голяма степен е било стимулирано от поредица външни „тласъци“, в които наред с прадравидските и индоевропейските елементи са участвали навярно и праалтайски (пратюрко-монголски) племена от север. Тук не става въпрос само за предполагаемия некитайски произход на Дванадесетгодишния календарен цикъл, за типа керамика и орнаменталните мотиви или за появата на коня вероятно още в културата Лонг-шан през II хил. пр. Хр. Самата представа за естеството на царската власт при тюрките и техните предшественици показва сходства с имперската идеология на Китай. Те може да са породени от симбиозата между двете култури (коннономадската и китайската) или да са продукт на частично въздействие от север, доколкото и за вярата в небесния бог T’ien (Ti) се предполага да е била привнесена някога в Китай.[192] Съществува мнение, че още династията Ся (Hsia, Hia), извличана от нейния митичен основател Yü или Yao (около 2205–1776 г. пр. Хр.?), е била свързана с появил се от Вътрешна Азия праалтайски народ, който е почитал небосвода в образа на T’ien или Ti. Впоследствие в епохата Шан (1766–1122 или 1745–1117 г. пр. Хр.) на негово място встъпва Shang-ti (Šang-ti) като небесен бог на аграрната култура по източното крайбрежие на Китай. Имперският култ към небето (T’ien) обаче определено се свързва с династията Чжоу (ок. 1111–225 г. пр. Хр.),[193] която или сама е имала алтайски произход, или е била поддържана от алтайски и други номадски елементи, доколкото за четирисричковите форми сред най-старите владетелски имена от тази династия се предполага алтайска етимология. Влиянието на животновъдните номадски култури от Вътрешна Азия върху живота в древен Китай проличава също в подчертаното бащино право (патриархат), култа към предците, извършването на животински жертвоприношения (от времето на Шан-Ин), половата екзогамия, стриктно спазваното право на първородство (при Чжоу) и пр.
Когато в североизточната периферия на евразийската степ се появили номадски племена и обединения, определено отнасяни към алтайските народи, те включвали в своя състав и ираноезични елементи. Още по времето на таштикската култура в Южен Сибир, независимо от настъпилата промяна в расовия тип на населението, неговите стари европеидни черти се запазили в облика на древните киргизи. А ако някои китайски извори през VII в. от н. е. определят Wu-sun като „предци на всички Hu с червена брада и сини очи“, те вероятно визират не само автохтонните ираноезични и тохарскиговорящи жители на Източен Туркестан, но също и уседналите там и смесили се със старите му обитатели алтайски етнически групи. Известно е, че Hsiung-nu са възприели от иранския номадски свят редица културни постижения, инкорпорирайки на запад в своята „империя“ отделни негови елементи. Така сторили и унаследилите ги в степта жуан-жуани (руан-руани), в които обикновено се търси източния паралел на европейските авари. В още по-голяма степен това важи за древните тюрки (T‘u-küeh), излезли на историческата сцена едва през VI в. от н. е.
Напоследък започва да си пробива път мнението, че самото име Türk е имало ирански (хотано-сакски) произход.[194] През 1987 г. авторът на тези редове допусна възможността, названието да е било образувано чрез колективния суфикс -°k, добавен към основа *t°r (също *t°l ~ *t°n), т. е. *t°r-[°]k > t°r-k (tür-k, срв. унг. tör-ök ‘тюрки, турци’), при което праформата *t°r би могла да се проследи също в географското понятие Turan и в названието на Арпадовия род Turul като отзвуци от един по-ранен етнонимичен вариант tur.[195] Доста преди това са правени опити за отъждествяване на тюрките тъкмо с познатия от Авеста народ тур или тура.[196] Изглежда, чрез името Tura са били обозначавани общо степните племена, разположени между Каспийско море и Сърдаря, за които е използван епитета „с бързите жребци“. Tura, както и Dahu (дахи, даси), са били врагове на авестийския народ. Ето защо впоследствие Turān ‘страната на турите’ (това име като географско понятие би могло да произлиза от генитивната форма на Tura – Turānum, по аналогия на н.перс. Irān < ср.перс. Ērān ‘страната на ариите’, което се смята за производно на Airyānum – род. падеж от airya, arya ‘ария’) се е превърнал в страна на злото и мрака, обител на Ахриман. Трудно е да се прецени дали някога името Turān не е било схващано и като иранска множествена форма от Tur (т. е. Tur-ān ‘тур-и’). През ХІХ век в долината на река Kuram югоизточно от Кабул е отбелязано афганското шиитско племе Turi, чието име напомня това на Tura от Авеста. Анализът на изворовия материал показва, че някога земята на турите (Tur, Τουριοῡα, Ṭūrān) се намирала в съседство на Хорезм – родината на Авеста (Airyanem waeğo). От това отделни изследователи допускат възможността Tur, Tura или Tūirya да е било самоназванието на народа, който гърците според живеещия край Аралско море негов клон наричали със „скитската“ дума Μασσαγέται ‘рибоядци’.[197]
Не само етнонимът обаче, но и династичният род на тюрките, A-shih-na, изглежда е бил с ирански произход и това би обяснило възприемането на иранско название за оглавяваното от него племе. Chou shu („История на [северните] Чжоу“, 557-581) смята тюрките за откъснал се клон на Hsiung-nu, спадащ към клана A-shih-na (A-ši-na), а според Sui shu („История на династията Суи“, 581-619) тюркските предци от племето A-shih-na са живеели в P’ing-lian (провинция Кансу), откъдето след нанесеното в 439 г. от китайците поражение на хунския клан Chü-ch’ü (Čü-č’ü) са били избягали при жуан-жуаните в Алтай. Легендата свързва появата на A-shih-na с чудодейно спасеното от вълчица дете, което единствено оцеляло, захвърлено край „Западното море“, след като племето му е било изтребено. Това напомня отчасти генеалогичния мит за произхода на усуните (Wu-sun), чието име *A-sun е сходно на A-shih-na (A-ši-na). По-късно вълчицата се преселила в „планината на север от Kao-č’ang“ (Турфан), т. е. някъде в източен Тиен-шан, където в една пещера родила 10 момчета. В почит към майка си те винаги поставяли на входа на своя лагер знаме с вълча глава. Един от синовете на вълчицата се оженил за жена от местното население на Източен Туркестан (според друга версия предводителят на второто поколение потомци на вълчицата е имал две съпруги, едната от които е била от „местните жени“)[198] и от този брак се родил A-shih-na, който съгласно племенния обичай възприел фамилното име на майка си (sic). Тъкмо неговият род предвождал 500-те домакинства, които мигрирали до жуан-жуаните, заселвайки се в югозападен и южен Алтай. Там те се проявили като добри ковачи и оглавили племенния съюз, наречен впоследствие Türk. Доколкото T‘u-küeh се появяват в китайските записи от 542 г. (три години след това е регистрирано пратеничество на западните Wei до тях, което говори за нарастналата им мощ дори като подчинени на жуан-жуанския каган), то възникването на тюрките като народ, формиран от клана A-shih-na, може да се отнесе в последната половина на V в. В средата на следващото столетие A-shih-na вече е било название на царуващата династия в Тюрк[ют]ския каганат, съпровождащо личните имена на кагана и неговите родственици. То се среща само в китайските текстове (реконструирана транскрипция: *ā-ṣi-nā ~ *a-ṣa-nā), но не и в древнотюркските надписи, което би могло да означава, че там названието на господстващия клан е било навярно предавано чрез някаква друга дума. Анализирайки възможните етимологии, вкл. тази на Х.-В. Хаусиг (от др.перс. axšaēna ‘тъмнооцветен’), Сергей Клящорни припомня, че произходът на името води към Източен Туркестан, където е съществувал цветови символизъм в царската ономастология (например господстващият клан в Куча бил наречен „бял“ – тох.А kutsi, санскр. aryuna), поради което обяснява A-ših-na чрез согд. ’xs’yn’k (əxsānē) ‘синьо, тъмно’, тох.А āśna ‘синьо, тъмно’ и най-вече чрез хотан-сака āṣṣeina ~ äššena ~ āṣṣana ‘синьо’. Това го кара да види в самообозначението на древните тюрки, kök-türk ‘сини [небесни] тюрки’, търсения паралел към A-shih-na ‘син’, още повече, че фразата kök türk от орхонските надписи би могла да се превежда и „the Köks and Türks“, „A-shih-na и тюрките“, отнасяйки се до тюрк[ют]ския династичен род и отразявайки двойната природа на самия племенен съюз.[199] Три десетилетия по-рано същият автор бе допускал възможна връзка между A-ših-na и сакската дума āṣāna ‘достоен, благороден’[200] – една етимология, която сега той изоставя, защото в китайската втора сричка гласната можела да бъде само i или ə. Ако се отчете обаче обстоятелството, че синото в китайската и алтайската цветова символика е свързано с Изтока[201] (източната провинция на Китай Шан-тун[г] е била наричана Ās’ing-čou ‘синя провинция’), а тази небесна посока тюрките смятали за благородна и свещена, то не е изключено тук да е налице припокриване или разширяване на семантиката на изходната лексема.
Предполагаемият смесен сакско-алтайски или евентуално усуно-алтайски произход на тюрк[ют]ите се отразява в техния бит, религия, социална структура, запазена терминология и дори във външния им вид,[202] в който многолоидният расов тип (особено в западната им поселищна област) съвсем не е бил така преобладаващ, както си го представят някои български автори.[203] С разрастването на тюркската империя на запад, а и по-късно с проникването на нови и нови тюркски групи в Средна Азия и Източна Европа са били „погълнати“ редица ирански и въобще индоевропейски елементи, които след своята езикова тюркизация са обогатили разнообразието на алтайската етнолингвистична общност. Така русите и синеоки древни киргизи са се превърнали с времето в тъмнокос тюркски народ с подчертани монголоидни черти, тюрки станали и узбеките – потомци на старото население от Бактрия и Согдиана, като само отделни етноними (Sir, Az и пр.) напомняли за старото иранско надмощие в степта. Ето защо съвсем не е странно, че описанието на Херодот за придвижващите се скити с техните яздещи мъже и разположените върху талиги жени, деца и имущество прилича на онова, което ни е известно за далеч по-късните кумани и печенези. Не ни изненадва също, че и тюрките, подобно на древните арийци, са почитали небесния свод като неантропоморфизирано най-висше божество, комуто са принасяли жертвени животни (включително кон) и особено „първаците“ през пролетта – „сезона на реколтата“ за пастирските номади. Тюрките са тачели великата мощ на природата (слънце, луна, гръмотевица, мълния) подобно на своите ирански предшественици; почитали са Земната Богиня-майка, олицетворявана от Yer-Sub (земя-вода); имали са свои „свещени места“ с намиращите се на тях скали, потоци и пещери; притежавали са силно изявен култ към предците; смятали са Изтока за свещена посока и подобно на иранските народи са развили епичния фолклор, прославящ подвизите на героите. От индо-арийците навярно са възприели също и почитта към огъня не само при трупоизгарянето, но вероятно и с неговото култово-магическо предпазващо значение – когато византийските пратеници попаднали на траурната церемониия по погребението на тюрк[ют]ския владетел, те трябвало да преминат през очистващата огнена стена. Дори характерният за алтайските номади кумис (и технологията на неговото производство) има своя предшественик в иранската слабоалкохолна „медена“ напитка от ферментирало кобилешко мляко, наричана в санскр. surā, в авест. hurā – термин, който впоследствие започнал да означава също оризово и плодово вино. Той обаче е проникнал и сред урало-алтайските езици, където срещаме шаманистичното понятие *sur ‘психическа сила’ и тюрк. sïra = тур. şıra, бълг. шира ‘гроздов сок, леко сладко вино’, чув. səra ‘шира, бира’ > остяк. sar, вогул. sor и пр. На свой ред кумисът в известен смисъл представлява аналог и на славянската медовина – етимологията на тази дума би могла да се извлече от *ku (< *keu) ‘кобила’ и *mis (< *meδ, срв. унг. méz) ‘мед’. Първата съставка на съчетанието напомня монг. ge’ü ~ тюрк. *keu ‘кобила’ (< тох.Б keu, тох.А ko ‘крава’), докато втората би могла да отразява вариант на и.е. *mel-i-th или *medhu ‘мед’, авест. maδu ‘мед, вино’, което чрез субституцията на m ~ b и на l ~ r се свързва с тюрк. bal ‘мед’ и с тюрк. и монг. bor ‘вино’ = др.бълг. bor-a-n ‘вино’ > унг. bor ‘вино’ и кипч. boz-a ‘боза’.
Ирано-алтайските взаимопрониквания са оставили дълбоки следи в старата тюркска култура и това проличава не само в използваното от тюрките „руническо“ писмо, отделни графеми от коeто имат своите съответствия в разпространените по северното Причерноморие, на Балканите и в Средна Европа сармато–алански, български и пр. тамгоподобни знаци. Паралели се откриват също в митологичния комплекс на индоевропейците и тюрките. Колкото и да са различни помежду си например легендите за произхода на усуни и тюрки, те съдържат общия мотив за спасеното от вълчица дете. Вълкът е заемал особено място в светогледа на ранните алтайски и индоевропейски народи – те еднакво са вярвали в способността на отделни люде да се превръщат във вълк. Тюркската дума börü, böri ‘вълк’ може чрез фонетичните преходи b ~ v/w и r ~ l да се съпостави с редица индоевропейски названия на това животно, срв. гот. wulfs, герм., англ. wolf, праслав. *vьlkъ, ст.слав. влькъ, лит. vilkas, др.инд. vrkas, авест. vəhrka- и пр. Не е изключено тя да произлиза от една по-стара скито–сарматска форма, отразена в осет. biroeg ~ beroeg, като табуизиран вариант на *woerx.[204] Също и обозначението на специфичния за алтайските вярвания чудотворен камък, чрез който с помощта на заклинания се предизвиквал дъжд – уйг. yadu, чагат., осм. yada, монг. žada ‘дъждовен камък’ (срв. нем. Jade, англ. jade ‘нефрит’) може би е с индоирански произход и стои във връзка с авест. yātu-, санскр. yātu ‘магия’. В тюркския речников фонд са проникнали изключително много ирански заемки. Връзката на тюрките с предхождащите ги култури проличава и в използваните от тях титли, за повечето от които (qagan/ḫaγan ~ ḫaqan, qan ~ ḫan, tegĕn ~ tegin ~ tigin ~ tekin [срв. бълг. καναρ-τικεῑνος], yabgu, šad, čor, tarqan/tarḫan [срв. бълг. βουλίας ταρκανος], batur и пр.) се предполага ирански или тохарски произход.[205]
И ако самите тюрки още при първата си поява, а и по-късно в хода на разселванията на запад са включвали в своя състав различни неалтайски елементи, то какво остава за предхождащите ги конни народи, които през ираноезичната Средна Азия се придвижили към Европа? Някои съвременни тюрколози са склонни да приемат, че огурите например в етническо отношение нямали нищо общо с тюрките, а заедно със сарагури, уногури, кутригури и утигури са спадали към сарматските (алански) племена на Европа.[206] Всичко това по аналогия поставя въпроса и за етногенезиса на древните българи, където според пристрастията се откриват следи на най-различни влияния – от Китай и хуно-тюркския свят през иранските степни племена и тохарите до еламо-дравидите и предноазиатските култури. Стремежът този проблем да бъде решен еднозначно, без отчитане на обстоятелството, че формирането на всеки един народ представлява не еднократен акт, а продължителен еволюционен процес, в хода на който перманентно се стига до качествено нови състояния, е може би една от основните причини за липсата на задоволителeн резултат. Съществуват три основни направления в търсене на българската предистория: 1/ традиционно в рамките на урало-алтайския (в частност тюркския) етнолингвистичен ареал; 2/ нетрадиционно, отнасящо българите към индоевропейския и по-специално иранския етнолингвистичен ареал с колебания между северозападните и североизточните ирански полоси; и накрая 3/ „сензационно“, визиращо като отправна точка древните човешки култури с техните непознати предци. Днес втората тенденция е особено актуална и намира подкрепа чрез все повече аналогии, към които може да се добави съпоставката между името Исперихъ и названието Īśparaka (др.тюрк. Ïšbara) от началото на новата ера, като обозначение на подчинените сакски племена в северозападна Индия.[207] Но при динамиката на етноформиращите процеси по времето на българската поява в Източна Европа ирано-алтайските взаимопрониквания са били вече отдавнашен факт и това най-добре обяснява паралелното присъствие на ирански и алтайски черти в следите от бита и езика на нашите далечни предци. Ето защо и отнасянето на древните българи към общността на саки, усуни или тохари, без да се отчитат процесите на етническата интерференция в някогашните племенни обединения, е само заместване на едно неизвестно с друго, но не и дефинитивно решение на проблема за българския генезис. По същия начин и приликите на отделни думи от съвременните памирски и кавказки езици с български слова могат да бъдат насока, но не и доказателство, защото не са взети под внимание особеностите на езиковия развой, на историческата фонетика и морфология на съпоставяните идиоми. Възможно е подобни сходства да произлизат от някакъв общ език (напр. сакски, сарматски, алански), еднакво повлиял както на [пра]българския, така също на талишки, мунджански и отделни говори в Кавказ, а освен това и на словното богатство в славянските езици, показващи близост до северозападните ирански идиоми, включително до балучи, където „брат“ е brāt, а не berādär (или brother, Bruder), „жена“ е žen, а не zan (или wife, Frau) и т. н. Затова е и трудно да се определи въз основа само на външна съпоставка, дали приблизително еднаквите по звучене и семантика слова от такива съвременни идиоми могат да бъдат белег за общ произход на техните носители, или за общо спрямо тях чуждо езиково влияние. Несъмнено трябва да продължи проучването на индоевропейската съставка при формирането на българския народ. Но „иранското“ и „туранското“ в българското минало не бива да се абсолютизират като две несъвместимости. Въпросът е не „дали ... или“, а „доколко“ древните българи са били с алтайски или с индоевропейски произход, т. е. става дума за точно определяне на съотношението между двете съставки в техния етно- и лингвогенезис. Може би е нужно и по-задълбочено изучаване на ирано-алтайските взаимопрониквания в древността, с оглед ясното детерминиране на времето и мястото на възникване конкретно на древнобългарския етнос, а не на неговите по-ранни компоненти. Струва ми се обаче, че скокът от „тюрко-алтайската“ в „иранската“ изследователска полоса няма да даде еднозначен отговор на този въпрос. Поставянето на проблематиката под нов ракурс безспорно създава предпоставки за разширяване на научния диалог, но само конвергенцията между двете тенденции би разкрила така желаните нови перспективи. Трябва да се отчита смесването на иранските народи с техните североизточни и югозападни съседи, да се вземат под внимание миграционните движения в древността, да се обърне поглед и към етнокултурните и етнотрансформиращи процеси през целия интересуващ ни период. Едва тогава ще се откроят по-ясно заличените от времето следи, по които е протичал генезисът на предтюркските племена и общности в Евразия.
(Summary)
In the study an attempt is made to chronologically outline the main stages of the history of ancient Eurasia. The data are combined with hypotheses and conjectures that need additional argumentation before being confirmed or denied with the methods of traditional branches of scholarship.
A significant space is allocated to the problems of the appearance of the religious notion and of religion (differenttiated by the author) as well as to the theories of the glottogenesis. The author takes the view that the still unformed pre-animistic notions are at the root of the religion which appeard at a considerably later time. He also suggests a three-stage scheme of the transition from poly- to monotheism.
The problem of the origin of the language, not only from a philosophical point of view, but also with a view to physiology, historical anthropology and even linguistics itselfs, is defind as more complex one. The author launches the hypothesis of the polymorphological and polysemanthic nature of the primaly combination of sounds, out of which the parts of speech arose and differentiated in the course of language development. He leans upon the theoty of the polygenesis, or of the multitde of local monogenesis of the primaly languages. The hypothesis raised here of the glottological disintigration and synthesis does not reject the existence of the “parent languages” but places them rather later in time and explains their genesis in a different way – through the synthesis of related and unrelated kinds of speech whose bearers had been in contact and had carried out verbal communication in a comparatively common territory. It presents more flexible possibilities of interpreting certain similarities between languages of entirely different and often unrelated linguistic families.
In the study considerable space is allocated also to the significance of the climatic factor for the appearance of both the Neoanthropos and the subsequent formation of the first big ethnocultural groups (after the eleventh millenium BC). In relation to this the autor examines the question of the place of the Indo-European land of origin. The hypothesisses he puts forward about the period up to the 8th–7th centuries BC are supported by archaeological and written data about ancient cultures as well as by linguistic material.
The main attention is directed to the spreading and the cultural interaction of Sumerians, Proto-Elamo-Dravidians, Early Iranians and some related Indo-Europeans like Wu-sun, Saka, Assiani, Yüeh-chih (or Tokharians) and so on, who dominated Eurasia before the rise of the Turks. Linguistic comparesions help to better understanding the mutual influenses during the ethnical diffusion in this important part of the world.
[1] Естествената продължителност на „живота“ на Слънцето, преди то с изчерпването на своя водород да се разрастне до червен гигант, се оценява на около 8 млрд. години. В тях влиза и времето на полуобразуване на Земята преди около 7 млрд. години. Като сравнително твърдо небесно тяло тя съществува вече от 4,47 млрд. години (възрастта на земната кора, определена по радиоактивността на планинските скали, е над 3 млрд. години). Настъпването на естествения земен край се очаква да започне след около 6 млн. години с разширяване обема на Слънцето, което би довело до непоносимо загряване на Земята, унищожаване на нейната атмосфера, изпаряване на океаните и тотално заличаване на живота. След още 600 млн. години слънчевият диаметър ще нарастне 50 пъти и нашето светило ще се превърне в червен гигант, поглъщайки вътрешните планети, включително Земята. Предполага се, че неговото по-нататъшно развитие ще премине през четири основни фази: 1) експлозивно разширяване на повърхността (с диаметър 400 пъти по-голям от сегашния), съпроводено от „изгаряне” на хелия и унищожаване на всички външни планети; 2) фаза на нестабилност при сравнително студена повърхност и изключително горещо, плътно ядро; 3) гравитационен колапс, при който в рамките на само 50 000 години Слънцето от червен гигант ще се превърне в свръхплътно „бяло джудже“; 4) трансформиране на Слънцето с изчерпване на радиацията му от бяло джудже в мъртво, тъмно небесно тяло – в т. нар. „черно джудже“.
[2] Съгласно хипотезата за разширяващата се Земя, към момента на формирането си преди 4,5 милиарда години нашата планета е имала приблизителен радиус от 3300 км. Днес той е около 6371 км (6378 км при екватора и 6356 км при полюсите; различията се дължат на не съвсем сферичната форма на Земята – резултат от взаимодействието между нейните гравитационни и центробежни сили).
[3] Този раздел бозайници, получил названието „примати“ още от шведския учен естествоизпитател Карл Линей (1707-1778), обхваща два подраздела – Prosimia (т. е. разпространените в Африка, Мадагаскар, Индо-Малайския архипелаг и Южна Азия лемури и други т. нар. „полумаймуни“) и Simia (т. е. останалите маймуни), сред които биват разграничавани Simia с широка носна преграда (в Южна Америка) и Simia с тясна носна преграда (в Стария свят). Последните на свой ред се групират в четири семейства: 1) Cercopithecidae (над 100 вида „кучемаймуни“ в Азия и Африка, обособени в три рода, сред които и „кучеглавите“ макак и павиан); 2) Hylobatidae (обхващат 5 различни вида гибони в Южна Азия); 3) Pongidae (това са антропоморфните или човекоподобни маймуни горила, шимпанзе и оранг-утан, а така също множеството отмрели видове) и 4) Hominidae с единствен род Homo, обхващащ двата основни вида на „примитивния човек“ (Homo primigenius) и „разумния човек“ (Homo sapiens). Понякога „хоминидите“ биват групирани в две подсемейства: а) Australopithecinae Habilinae (т. е. развитата над австралопитека форма, която евентуално би могла да се постави към рода Homo) и б) Homininae (т. е. всички древни и съвременни форми на рода „хомо“ - Archanthropinae, Palaeanthropinae и Neanthropinae).
[4] С изключение на мъжките горили, чийто мозъчен обем при различните видове варира между 385 и 655 см3 (средно: 510 см3).
[5] Това може би загатва вече и за наличието на расова диференциация между хоминидите през средния плейстоцен (вж. по-нататък), още повече, че ръстовите показатели на синантропа се доближават до тези на съвременните източноазиатски народи.
[6] Изключение вероятно са правели по-жизнеспособните синантропи, които водели групов живот и се придвижвали на сравнително по-големи разстояния. Освен в Северен Китай около Пекин останки от този вид „Homo erectus“ били намерени и далеч на юг край Жълтата река (Хуанг-хо).
[7] Някои находки (например тези от Steinheim в Европа и от Swanscombe в Африка) показват мозъчен обем от 1150 см3 респ. 1325 см3.
[8] Днес преобладава схващането, че прародината на човека е в Източна Африка. Не се знае по какъв път той е проникнал оттам до Източна Азия. Възможно е на границата между терциера и кватернера падината на Червено море и проломът на Персийския залив да не са били напълно разтворени, което би позволило на хабилидите да се разселят и на изток. Не е изключено обаче за това да е спомогнало и първото заледяване по време на долния плейстоцен, когато нивото на световния океан спаднало с около 100 м., разкривайки на места намиращата се под водата земя. При подобни обстоятелства Япония е била свързана през Южнокитайско море с Борнео, Бали, Ява, Суматра и други острови от Индийския и Тихия океан чрез обща суша, чиято най-южна част (обединените в едно Австралия и Нова Гвинея) се характеризирала с тропически климат. Още през средния дилувий (405–165 хил. г. пр. Хр.) по време на Рис-Минделския междуледников период прачовечеството заело основните поселищни зони на Стария свят и тъкмо в средищните им райони са разположени находките на археантропи. Ако се съди по сходството на техните черепи, към началото на средноледниковата епоха хоминидите все още са били сравнително еднотипни. Едва през средния плейстоцен във връзка с географското им разселване е започнало формирането на човешките раси – черната (негроидна или melanoderme) в Африка, бялата (европеидна или leukoderme) в Голяма Евразия и жълтата (монголоидна или xanthoderme) в Източна Азия, както и на онези междинни видове, характерни за меланезийската раса в Югоизточна Азия и за дравидската – в днешна Индия. Към тях накои изследователи добавят отделно расата на „народите-джуджета“ – пигмеи, бушмени, хотентоти в Африка и т. нар. „негритос“ (андамани, аети, тасмани и пр.) в Югоизточна Азия. Те може би са били потомци на прастарите обитатели на девствените гори, създали специфична култура, пригодена към едностранните условия на живот в джунглата, от който расов слой след напускането на гората се формирали локалните раси на саваната. Срв. по-подробно W. Volz. Die geographischen Grundlagen der menschlichen Rassenbildung. – Saeculum, 2, 1951, 10-45, където на с. 33 във връзка с регионалното разпространение на типовете езици (аглутинативни, флексивни, изолиращи и инкорпориращи), покриващо това на основните раси, е изказано и предположението, че в началото на горния плейстоцен между Риското и Вюрмското заледяване човешките раси вече са обитавали сегашните си пространства и там са формирали своите първоначални езици. Според същия автор поради естеството на поминъка в различна жизнена среда още след средния дилувий (165–15 хил. г. пр. Хр.) културното развитие на хоминидите в Европа и Африка, от една страна, и в Предна Индия, Източна и Югоизточна Азия, от друга страна, тръгнало по различен път. Докато в степта и саваните човек се препитавал главно с лов на стадни животни, употребявайки най-вече месна храна, то в гъсто залесените пространства на Азия той живеел предимно от растителна храна и риба и затова не се нуждаел от срещаните по други места специфични ловни оръдия. Тъкмо това обстоятелство, а не отмирането на източноазиатския човек и повторното заселване на Азия едва през мезолита, би обяснило например липсата в Китай на характерните за Европа и Африка палеолитни каменни сечива (вж. с. 38-39).
[9] Вж. например Piette. Les galets coloriés du Mas d’Azil. – L’Anthropologie, 7, 1896, p. 385 sqq.; Idem. Les écritures de l’âge glyptique. – L’Anthropologie, 16, 1905, p. 1 sqq.; L. Wilser. Die bemalten Kiesel von Mas d’Azil; Anfänge einer Schrift der Steinzeit. – Globus, 70, 1896, S. 361 ff.; 85, 1904, S. 319, и др. Подобни „изписани“ камъчета от същата епоха са намерени и в други пещери на Южна Франция, Северна Испания и дори в Англия. Срв. Letourneau. Les signes alphabétiformes des inscriptions mégalithiques. – Bull. de la Soc. d’Anthropol., 4, 1893; A. J. Evans. The European diffusion of Pictography. – In: Anthropology and the Classics. Oxford, 1908; H. Breuil. Les peintures rupestres schématiques de la Péninsule ibérique, I-IV, 1933 (цит. по H. Jensen. Die Schrift in Vergangenheit und Gegenwart. Berlin, 31969, S. 30-31).
[10] Най-старите археологически следи от религиозните вярвания на хората са свързани с неандерталските погребения от ашелско и мустерско време, намерени в недълбоки ями по перифериите на пещерните жилища във Франция, Крим, Палестина, Узбекистан и пр. При тях покойниците са положени странично в позата на спящи, като по правило тленните останки са ориентирани по посока изток–запад. Обстоятелството, че палеоантропите не захвърляли трупа извън пещерата, предоставяйки го на дивите зверове за разкъсване, както може би постъпвали по-ранните археантропи и каквато практика съществувала и сред някои исторически познати племена, говори за изградени социални връзки, за привързаност и грижа към всеки член на колектива дори след смъртта, а това недвусмислено свидетелства за наличието на определени вярвания. Специалната ориентация на костите (изток–запад), съвпадаща с движението на слънцето, както и намерените понякога предмети около погребания индивид, също показват, че в неандерталските погребения са отразени елементарни религиозни представи – може би наченки на слънчев култ или в частност най-примитивни форми на погребален култ. Заедно със следите от възможен канибализъм и податките за евентуален ранен култ към мечката, за което съдим по погребаните в определен ред черепи на пещерна мечка, всичко това подсказва, че палеоантропът определено би могъл да се определи и като „вярващ“ човек. Вече в късния палеолит при кроманьонските погребения все по-ясно личат следите от култови обреди – скелети с различни украшения, някои от които оцветени с охра; скелети с разположен край тях погребален инвентар; повторно погребани черепи и пр. Във връзка с религиозните представи на неоантропа са и някои пещерни рисунки, където наред с реалистичните изображения на животни се срещат и схематични човешки изображения на зооантропоморфни същества и на хора с животински маски. По ритуалните танцови пози би могло да се предположи, че това били изпълнители на тотемни обреди, а зооантропоморфните същества – прадеди-тотеми.
[11] Тази специфика на ранното човешко съзнание намира отражение в най-древните религиозни представи и съпровождащите ги култови действия – анимизъм, магия и тотемизъм. Първоначалният анимизъм като вяра във всеобщата одушевеност на природата е една от най-ранните религиозни представи на палеолитния човек. Несъмнено тя била съпроводена и от други „доанимистични“ вярвания, които се наблюдават в сложния комплекс от религиозни възгледи на редица народи в Австралия, Океания, Америка, Северна Азия и пр. Към тях спадат: 1) вярата в безличната тайнствена сила (аниматизъм), която меланезийците познават като „мана“, ескимосите като „сила“ или „хила“, северноамериканските ирокези като „оренда“, сиуксите като „вакан[да]“, алгокините като „маниту“ и т. н.; 2) вярата в излъчването на тайнствени сили от предметите (еманизъм); 3) вярата в магическата действена сила на нещата (динамизъм) и оттук 4) вярата в магическата сила на самия човек. От този първоначален анимизъм постепенно се развила вярата в свръхестествените същества или субстанции, заключени във всяко едно тяло (души) или действащи самостоятелно (духове), като по този начин възникнала представата и за човешката душа, напускаща тялото с последния дъх. Доанимистичните вярвания обусловили и появата на вяра в магията и свързаните с нея ритуални действия и заклинания, предназначени за лекуване на болести и рани (лечебна магия), за причиняване вреда на неприятел (вредоносна магия), за предотвратяване на щети (предпазна мгия), но най-вече за осигуряване на успех в начинанията (производствена магия). Посредством магията, която с различна интензивност съпътствала хората в цялото им историческо развитие, човек се опитвал по свръхестествен начин с помощта на специални заклинания или чрез наподобяване на действия (имитативна магия) да повлияе на хода на нещата. Вероятно малко по-късно – по време на раннородовата община – сред първоначалните религиозни представи се развил и тотемизмът като вяра в съществуването на кръвна връзка между родовата група и нейния тотем, поради което родът носел името на тотема, отъждествявал се с него и смятал, че произлиза от общ с него прадед, възприемайки тотема като „баща“, „по-възрастен брат“, „приятел“ и т. н. В исторически времена тотемизмът бил широко разпространен в Австралия, Океания, Азия, Африка и Америка. Следи от него се откриват в редица древни религии и названията на някои племена, а така също в почитането на свещени животни, превърнали се в придружители на боговете.
[12] Срв. също B. Collinder. Die Entstehung der Sprache. – UAJ, 28, 1956, 116-127. Авторът открива в разсъжденията на Сократ своеобразна дескриптивна форма на словообразуване, Onomatopöie, която може да се свърже с развитата по-късно звукоподражателна теория (вж. с. 117).
[13] И досега няма яснота по въпроса какви по характер може да са били първоначалните думи – дали глаголни корени (названия на действия) или именни основи (названия на предмети). В зависимост от предпочитанията към една или друга глотогонична хипотеза обясненията са различни. Много по-вероятно е обаче най-ранните конвенционални словоформи да са включвали в себе си представата както за предмета, така и за извършваните с него действия, подобно на значенията на различните графични символи, използвани в идеографския и пиктографския етап от развитието на писмеността. Не е изключено освен това (макар на втори план) подобни звукосъчетания да са отразявали и качествената характеристика на обекта, т. е. да са се използвали в еднаква степен не само като имена и глаголи, но според случая и в адективна и в адвербиална функция. С други думи първичните комбинации от звуци ще да са имали полиморфологична същност, от която в хода на езиковия развой са се обособили бъдещите части на речта (имена, глаголи, прилагателни, наречия и пр.) със сходна смислова натовареност. Те обаче навярно са били и полисемантични, или поне са включвали в себе си цял комплекс от сходни понятия (например ‘блъскам, удрям, чукам, смазвам; тояга, камък, брадва и пр.’), които едва по-късно били диференцирани до отделни различаващи се помежду си думи. Един такъв път на развитие (от общото към частното) намира потвърждение в податките на най-различни видове езици и лингвистични семейства, а това подсказва, че той е в унисон и с развитието на човешкото съзнание въобще. Можем да се съгласим с Бьорн Колиндер, който вижда две фази в произхода на езика: 1) първоначален гърлен тон (основен материал на израза, доколкото чрез звук се изразява „не само разстоянието, но също големината, дори формата и теглото на предмета“) и 2) фонетична комбинация, водеща до „звуковото назоваване“. Той е прав в констатацията си, че във всички езици правило са нарицателните (родовите) имена, а изключение – собствените, и че речниковото богатство се е увеличавало чрез синтез и смислова аналогия. Според него след създаването на названия за части от тялото е бил разкрит пътят към назоваването на душевни състояния и особености (жлъчка > гняв [~ ядосвам се, б.м., В.С.]; глава > владетел ~ важен, съществен; крак > следа ~ под [~ ходя, стъпвам; подчинявам – б.м., В.С.] и пр.), което дало възможности за нови метафори, а личните местоимения не само за 3 л., но също за 1 и 2 л. са получили своя сегашен „личен“ смисъл чрез по-висша степен на абстракция от съответните първоначални показателни местоимения. Вж. B. Collinder. Op. cit., 124-126. Авторът обаче отдава прекалено голямо значение на звукоподражателният елемент в образуването на езика, което води до известна едностранчивост на неговите заключения.
[14] Някои изследователи съпоставят етапите в развитието на човешката реч с праисторическите черепни находки, свидетелстващи за продължителната еволюция на долната челюст (и оттук – на артикулационните възможности), преди тя да придобие сегашния си вид. Изхождайки от познатите по негово време антропологични данни К. Франке изказва в 1913 г. предположението, че началото на членоразделната реч би трябвало да се отнесе към края на дилувиума, като нейното развитие е започнало с лабиалната артикулация (в следашелско време), продължило с денталната (в мустерската „епоха“) и палатално-гутуралната (при носителите на ориняшката култура), преди артикулационната способност на човека да се развие до днешната си форма при кроманьонците от ма[г]д[а]ленския „период“ (25/15 – 12/8 хил. г. пр. Хр.). Изложените по-горе съображения обаче говорят в полза на една обратна еволюционна посока. Към тях трябва да се добавят и лингвистичните наблюдения на Йеньо Фазекаш, който след анализа на стотици сходни по форма и значение примери, извлечени от угро-фински, алтайски, индоевропейски, семито-хамитски, тибето-китайски, палеоазийски, африкански, американски и пр. езици стига до извода, че в началото на езиковото развитие ще да е стояла една своеобразна назогутурална пра-артикулация (*ŋ ~ *ŋl, ŋr, ŋs > gn, kn, hn, n, ń; gk, g, k, h; rg; ks, kt и пр.). Доколкото тя не се нуждае от задвижване на челюстта и устните, то началото на тази еволюция може да се отнесе в епохата на приматите и така възрастта на развитието на артикулационната способност на човека съвпада с неговата антропологична възраст. Изследваният от автора материал обхваща семасиологично примитивни понятия и представи, голяма част от които се проследяват до времето на животинския инстинктивен живот и се наблюдават също при по-голямата част от днешните гръбначни животни (понятия за елементарни движения и действия, извършвани с тялото и крайниците; понятия за прехрана; понятия за взети в ръка, откъснати или хвърлени плодове, а впоследствие – дърво, кост, камък и пр.). От тях чрез развитие и диференциране на отделните представи били положени основите на по-късния понятиен свят и на човешката култура въобще, като в основата на значението на думите вероятно е залегнало примитивното идентифициране на два предмета или явления (например: болест ~ божество; силен човек ~ племенен вожд; дърво ~ висок ~ дълъг и т. н.). Вж. J. Fazekas. Zur Frage der menschlichen Ursprache. – UAJ, 26, 1956, 4-36, където на с. 36 е изтъкната също необходимостта от установяването на географския изходен пункт на моногенезата на езика чрез по-нататъшно синтетично проучване и отчитане честотата на т. нар. ŋɣŋ- поселищни, кланови и други понятия в Северна Африка (например Nilus, Niger; negus; езиците Ngo-Nke, Nga, Ngoni, Ngatta, Nguru, Nkosi, Nkodo и т. н.).
[15] V. Stojanov. Die Struktur und Bedeutung des bulgarischen Ethnonyms im Lichte einer Evolutionstheorie. – É.Balk., 1987, N°2, 65-87. Вж. също на български: В. Стоянов. Етнонимът „българи“ в светлината на една еволюционна теория. – Във: В. Стоянов. Bulgaro-Turcica 1: Етнонимът „българи“. За българо-тюркските смешения. София: Издателска къща „Огледало“, 1997, с. 2-51, където са изказани и други догадки относно лингвогенезиса и първоначалния стадий в развитието на човешкото мислене.
[16] Вж. при В. Стоянов. За българо-тюркските смешения и произхода на турското малцинство. – Във: В. Стоянов. Bulgaro-Turcica 1, с. 52-95 (вж. с. 56 и бел. 8 на с. 85-86). В сравнение с изследванията на отделни връзки между индоевропейските и урало-алтайските езици и между индоевропейските и семитските езици проучването на урало-алтайските взаимоотношения с дравидските езици, с японски, с корейски и пр. са сравнително по-млади. Срв. за тях например: K. Bouda. Dravidisch und Ural-altaisch. – UAJ, 25, 1953, 161-173; R. A. Miller. Japanese and other Altaic Languages. Chicago–London, 1971; G. Doerfer. Ist das Japanische mit den Altajischen Sprachen Verwandt? – ZDMG, 124, 1974, 103-142; R. A. Miller. A Reply to Doerfer. – ZDMG, 126, 1976, *53-*76; G. Doerfer. A Reply to Miller’s Reply. – ZDMG, 126, 1976, *76-*77; L. Kazár. Uralic-Japanese Language Comparision. – In: Eurasia Nostratica. Festschrift für Karl Heinrich Menges. Wiesbaden 1977, Bd. II, pp.127-150; Sh. Murayama. Tungusica-Japonica. – In: Eurasia Nostratica, II, 186-187; T. Sibata. Some syntactic similarities between Turkish, Korean and Japanese. – CAJ, 23, 3-4, 1979, 293-296; E. Frankle. Some deverbative formations in Turkic and Mayan. – TSAB, 3, 2, 1979, 11-13; Sh. Hattori. Vowel harmonies of the Altaic languages, Korean and Japanese. – AOHung., 36, 1-3, 1982, 207-214; Dung Lyong Li. Syntactic and semantic similarities in Turkish and Korean. Ph.D.Diss., University of Washington, 1982, 166 pp. (Abstract in: Dissertation Abstracts International. [Ann Arbor, Michigan], 43, 3, 1982, 791-A); O. Sinanoğlu. Türkçe ve Japonca arasındaki benzerlikler. – TDAD, 24, 1983, 121-131; T. Tekin. Is Japanese related to Turkic? A grammatical and lexical comparision. Ankara, 1985, 90 pp.; P. Kaya. Search for a probable linguistic and cultural kinship between the Turkish people of Asia and the native peoples of America. – Belleten, 50, 198, 1986, 650-678; J. Vacek. The Dravido-Altaic Relationship (Some View and Future Prospects). – Arch.Or., 55, 1987, 134-149; С. А. Старостин. Алтайская проблема и происхождение японского языка. М., 1991, 299 с.; Han Woo Choi. Contacts of Korean and Turkic in the early period. – Türk Dili Araştırmaları, 3, 1993, 73-78; J. Vacek, J. Lubsangdorji. Dravidian-Mongolian-Chuvash Kinship Terms. – Arch.Or., 62, 1994, 401-414 и др. Срв. също публикациите на K. H. Menges по тази проблематика, цитирани при В. Стоянов. Живот, отдаден на науката. Проф. д-р Карл Хайнрих Менгес на 90 години. – Историческо бъдеще, 1998, № 1, 198-207. Във връзка с ностратическата хипотеза вж. труда на В. М. Иллич-Свитыч. Опыт сравнения ностратических языков. Т. I–III. Москва, 1971, 369 с.; 1976, 155 с.; 1984, 135 с.
[17] Битие, 11:1.
[18] Вж. например А. С. Мельничук. О всеобщем родстве языков мира. – Вопросы языкознания, 1990, № 2; 1991, № 3, 46-65. Срв. също М. Рулен. Происхождение языка: ретроспектива и перспектива. – Вопросы языкознания, 1991, № 1, 5-19.
[19] Срв. при J. Fazekas. Op. cit. (вж. тук бел. 14).
[20] Може би за целта е необходимо да се прецени какви понятия са били присъщи на тогавашния начин на живот и после да се потърсят сред различните лингвистични семейства евентуални сходства в лексиката, съответстваща на тези понятия. Тогава биха могли да се откроят някои хипотетични праформи и да се очертаят най-ранните лингвистични групирания (например на т. нар. „ностратически езици“ [т. е. бъдещите семито-хамитски, индоевропейски, урало-алтайски, дравидски, ескимо-алеутски и пр.], „сино-кавказки езици“ [тибето-китайски, северокавказки, енисейски и т. н.], както и на други по-големи специфични езикови комплекси), образувани по силата на глотогоничния разпад и синтез още през къснопалеолитната епоха.
[21] Срв. B. Brentjes. Nomadenwanderungen und Klimaschwankungen. – CAJ, 30, 1986, 7-21 (вж. с. 13).
[22] Вж. А. П. Окладников. Якутия до присоединение к русскому государство. М.-Л., 1955; срв. и по-разширения англоезичен вариант: A. P. Okladnikov. Yakutia. Before Its Incorporation in to the Russian State. Ed. by H. N. Michael. Montreal–London: McGill-Queen’s University Press, 1970 (= Artic Institute of North America, Anthropology of the North, Transactions from Russian Sources, № 8), където авторът аргументира тезата, че проникването на запад на индивидуални групи от древното население на Вътрешна Азия е започнало в края на палеолита и е придобило по-определени форми през неолита, като контактите довели до забележително сходство между скалните рисунки в Скандинавия от една страна и долината на средна Лена – от друга.
[23] Срв. Ш. Ф. Мухамедьяров. Древнейшие этнические связи народов Поволжья с Западной Сибирью. – В: Sprache, Geschichte und Kultur der altaischen Völker. Berlin 1974, 427-438 (вж. на с. 431, където е цитиран също К. И. Петров. Генетическое родство алтайских и индоевропейских языков. – В: Происхождение аборигенов Сибири и их языков. Томск, 1969, с. 111-112).
[24] Срв. Н. А. Хотинский. Три тыпа изменения климата Северной Евразии в голоцен. – В: Колебания увлажненности Арало-Каспийского региона в голоцене. Москва, 1980, с. 5-12 (вж. рис. 2 и 3).
[25] По Wadî en-Natuf на 30 км. Северозападно от Ерусалим.
[26] Едва по-късно биват доместицирани козата и свинята (около 7000–6000 г. пр. Хр.), говедото (6000–5000 г. пр. Хр.), конят (4000–3000 г. пр. Хр.), магарето (3000 г. пр. Хр.), камилата (3000–2000 г. пр. Хр.) и пр.
[27] Срв. C. A. Winters. The Dravidian Language and the Harappan Script. – Arch.Or., 58, 1990, 301-309 (вж. с. 302). Също: C. A. Winters. The Proto-Culture of the Dravidians, Manding and Sumerians. – In: Tamil Civilisation, 3, 1, 1985, 1-9; C. A. Winters. The Dravido-Harappan Colonisation of Central Asia. – CAJ, 34, 1990, 120-144.
[28] Вж. цитираните при Winters трудове на T. B. Nayar. The Problem of Dravidian Origins, Linguistic, Anthropological Approach. Madras: University of Madras Press, 1977 и N. Lahovary. Dravidian Origin and the West. Madras: Longmass, 1957 (на с. 37 Lahovary подчертава, че намерените в долината на река Инд и в Южна Индия скелети от средиземноморски тип са били аналогични на тези, открити в Киш и в преддинастичния Египет).
[29] Ранната медна металургия на Източна Анадола се датира между VII и IV хил. пр. Хр. В централните Балкани тя се разпространява около V – IV хил. пр. Хр.
[30] Обикновено индоевропеистите отнасят реконструираната форма *sveks ‘шест’ към корена *vaks ‘раста’ (срв. нем. wachsen) и смятат началното s- за допълнителен звук, вмъкнат под влияние на следващото числително *septm ‘седем’. Така те свързват „шест“ с идеята за растежа – една цяла ръка от 5 пръста плюс 1 пръст от другата ръка, т. е. „нарастваща“ ръка. Тази интерпретация обаче не е много сигурна. Не е ясно и дали съгласната v (w) в реконструирания корен е била оригинална негова част (тя липсва при мнозинството примери) или по-скоро е представлявала дуален белег, срещан също при названията за „две“, „четири“ и „осем“. Срв. едно по-различно тълкуване при G. Dunant. New Light on the Etymologies of Indo-European Numerals. – Arch.Or., 56, 1988, 352-356 (и по-специално с. 353-355). Авторът поставя цифрата 6 в нейния символично-митологичен контекст. Най-ранните графични форми наподобявали змия с извито тяло, откъдето швейцарският учен свързва графемата за „шест“ (санскр. ṣaṣ) с названието на древноиндийското божество змия Seṣa, произлязло на свой ред от корен, означаващ „това, което остава“ и символизиращ остатъка от Вселената, погълнат по време на съня на бог Вишну. Ето защо той допуска, че в ранни времена числителното „шест“ е било асоциирано графично и етимологично по-скоро с идеята за „остатък“, отколкото с тази за „растеж“ и се е изразявало чрез цяла ръка от 5 пръста плюс „остатъка“ от другата ръка. Подобни думи се откриват също в акадски (šet, šitt ‘остатък’) и древноегипетски (s.d. ‘опашка’), а това подсказва, че сходствата между индоевропейските и семитохамитските названия за ‘шест’ биха могли да се проследят до по-стар общ корен [**säš ~ sät] със значение ‘остатък’, без обаче да е ясно, дали този корен или самото числително са били заети в прастари времена от едната езикова група в другата.
[31] Разпространението на неолитните култури от Мала и Предна Азия в четирите посоки на света продължило и през V хил. пр. Хр. Оттогава са датирани преддинастичните култури в Египет, като бадерийската на юг и халафската на изток; по същото време хората проникнали далеч на изток в Япония – било през Корея или от север през Камчатка и Сахалин.
[32] Срв. например: M. Gimbutas. Proto-Indo-European Culture: The Curgan Culture during the Fifth, Fourth and Third Millenia B. C. – In: Indo-European and Indo-Europeans. Papers Presented at the Third Indo-European Conference at the University of Pennsylvania. [Ed. by G. Cardona, H. M. Hoenigswald, A. Senn]. A volume in the Haney Foundation Series. Philadelphia: Unversity of Pennsylvania Press, 1970, pp. 155-197. Авторката е на мнение, че хомогенната курганна култура в понтийските и волжки степи през V и IV хил. пр. Хр. е първоизточникът на всички по-късни курганни култури в Европа и Близкия Изток. И тъй като нямало друга култура през неолита и халколита, „която би могла да кореспондира с хипотетичната майчина култура на индоевропейците, както тя е реконструирана с помощта на общи думи“, то курганната култура е изглежда „единственият останал кандидат да бъде прото-индоевропейска“ (с. 156). Въз основа на податки, базирани на радиокарбонния анализ, Мария Гимбутас групира хронологично тази, предимно пастирска култура от степите на Долна Волга и Казахстан, в 3 главни периода: 1) ранно-курганна (курган I), V хил. пр. Хр.; 2) средно-курганна (курган II и III), IV хил. пр. Хр. и 3) късно-курганна (курган IV), III хил. пр. Хр. По някои преценки обаче тези датировки са твърде ранни: разположената в съседство на нея т. нар. триполска култура например, отделни находки от която проф. Гимбутас отнася към „курган І”, е процъфтявала всъщност през ІІІ хил. пр. Хр. Не е сигурно освен това, че курганната култура се е зародила тъкмо в степта и че тя трябва да се свърже непременно с праиндоевропейците (срв. D. Sinor. Notes on the Historiography of Inner Asia, I. – Journal of Asian History [Wiesbaden], 7, 1973, 173-206; вж. с. 202-204). Съгласно някои изследователи пастирското номадство е възникнало доста по-късно като специализиран икономически отрасъл, практикуван по границите на степта от общества, които не са били в състояние да доразвият по-нататък своето земеделие (вж. O. Lattimore. Inner Asian Frontier of China. New York, 1940, p. 328). Сиреч то е продукт не на степта, а на граничните земи между степ и гора. Отделни автори дори смятат, че курганните култури са произлезли едва около 3500 г. пр. Хр. в ареал, граничещ до региона, зает от древните жители на Триполье (на 50 км от Киев), които всъщност практикували смесена, аграрно-пасторална икономика. Според едно мнение, народът на „курган I“ все още не е бил индоевропейски, а само една подгрупа сред праиндоевропейците и неговата родина би трябвало да се търси някъде в Полша и Западна Украйна, където е имало условия за появата на пастирското номадство като адаптация към по-специфичната околна среда (вж. W. H. Goodenouch. The Evolution of Pastoralism and Indo-European Origin. – In: Indo-European and Indo-Europeans..., 253-265). Вече късната курганна култура, разпространена през ІІІ хил. пр. Хр. източно от триполската в земите между Днепър и Урал, се характеризира с по-сложни погребални съоръжения и инвентар, включващ медни изделия. Вероятно поради нуждите на скотовъдството нейните носители започнали да се разселват в двете посоки на степта, като изтикали или асимилирали на запад триполските племена от Украйна, Молдова и Северна Румъния, достигайки до териториите на Полша и Словения. През ІІ хил. пр. Хр. курганни погребения се появявили също в Германия, Австрия, Холандия, Дания и Южна Скандинавия. В тях са открити бронзови изделия, включително и бойни секири с извити краища, които някои учени смятат за оставени от предците на древните германи. Вж. за курганната култура също: M. Gimbutas. Three waves of the Kurgan people into Old Europe, 4500-2500 B. C. – Arch. Suisses Anthropol. Gen., 43, 1979, 113-137; D. W. Anthony. The „Kurgan culture“, Indo-European origins, and the domestication of the Horse: A reconsideration. – Current Anthropology, 27, 1986, 291-313, и др.
[33] Така са наречени огромните купища от кости и раковини, които препитавалите се с риболов и събиране на морски мекотели носители на тази култура са оставили на местата на своите поселения. Особено известен е кекенмедингът Ертебелле в Дания с размери 2 м дебелина, 20 м широчина и 150 м дължина. В него наред с неполирани кремъчни оръдия са намерени и най-старите в Европа глинени съдове, датирани около 7000 г. пр. Хр.
[34] Носителите на мегалитната култура са оставили във Франция, Англия и на Пиринейския полуостров съоръжения от огромни каменни блокове – менхири (единични камъни, издигнати навярно в памет на виден член на рода или поради други, все още неясни причини), долмени (специфични родови гробници) и кромлехи (родово-племенни светилища от наредени в кръг камъни). През ІІІ хил. пр. Хр. тази култура се разпространила в Северна Европа (Германия, Дания, Югозападна Швеция) и на Балканите (например в Югоизточна България, където също са открити долмени), като освен това мегалитни паметници има и в много други части на света (например в Индия). Едни от най-известните нейни комплекси са т. нар. „алея на менхирите“ в Карнак (п-ов Бретан), където разположените в няколко реда високи каменни блокове се разпростират на километри разстояние по посока към морето, а така също смятаните някога за светилища на друидите кръгли съоръжения в Стоунхедж (Англия), Календиш (Шотландия) и др., които още през ІІ хил. пр. Хр. вероятно са имали астрономическо предназначение. И ако създателите на мегалитната култура са все още с неустановен етнически произход, то нейните по-късни носители определено могат да се свържат с индоевропейските (келтските) племена, практикували подобно на жителите от вътрешността на континента т. нар. курганни погребения.
[35] За пръв път някои сходства между санскрит и класическите езици са били установени през XVI в. от италианския търговец Филипо Сасети (1540-1588) и от английския мисионер Томас Стивънс (1549-1619), които независимо един от друг дълго време пребивавали в индийската провинция Гоа. По-късно френският йезуит мисионер Ж. Л. Кьорду (♱ 1779) приложил в едно свое писмо от 1768 г. списък със съответствия между санскрит и европейските езици. Той дори изпратил статия по тази тема до Френската академия, но тя задържала манускрипта му над 40 години, преди да го обнародва през 1808 г., едва след като сър Уилям Джонс вече бил формулирал връзката между индоиранските и главните европейски езици в речта си пред Азиатското дружество на Бенгалия (W. Jones. Third Anniversary Discourse. – In: Asiatic Researches, Calcutta, 1, 1786). И макар представата за една друга лингвистична общност, угрофинската, да е възникнала малко по-рано (срв. S. Gyarmathi. Affinitas linguae Hungaricae cum linguis Fennicae originis grammaticae demonstrata, 1779), основите на сравнителното езикознание са били поставени тъкмо на базата на индоевропеистиката от немския филолог Франц Боп (1791-1867), който пръв съставил подробен очерк за фонетико-морфологичното родство на индоевропейските езици.
[36] В две последователни лекции, изнесени през юни 1925 г. в Лондон, Дж. Карпентие се опитва да установи названията на онези природни феномени, животни, растения, елементи от бита и духовната култура, които може да са фигурирали в общия индоевропейски език и да насочват към родината на индоевропейците. Според него, тя е била разположена в регион на умерен до студен континентален климат, където са липсвали морета. Ранните индоевропейци са познавали от съзвездията най-вече Голямата мечка и навярно са си представяли Млечния път като особен небесен път или река. Техни домашни животни са били кучето, овцата, козата, говедото и преди всичко конят. Явно не са отглеждани свине и домашни птици (названието за кокошка изглежда е доста стара заемка от семитски или шумерски извор). Любопитно е, че липсва общо име не само за рибата въобще, но и за какъвто и да било вид риба, а това говори, че рибоядството не е било присъщо на нашите далечни предци. Няма общи названия за растения или цветя; няма също податки, че индоевропейците са били запознати с отглеждането на плодови дървета или зеленчуци. Това противоречи на мнението, че индоевропейците са били земеделци. Храната им се състояла главно от месо и мляко, а облеклото било от кожени и вълнени материи. Те обаче са превъзхождали съседите с табуните коне, които им позволявали да се придвижват бързо и да имат значително военно надмощие. При своите миграции са използвали коли за превозване на семействата и цялото си домашното имущество. Като отчита всички тези податки, Карпентие заключава, че мястото, отговарящо на подобно описание, се е намирало на изток от Каспийско море – в Централна Азия и Туркестан, където някога индоевропейските племена са номадствали в съседство на сродните по начин на живот ранни алтайски народи. Според него разделянето на общността е настъпило около 2400-2300 г. пр. Хр. с придвижването на индоиранците на юг, които пресичайки Jaxartes (Сърдаря), навлезли в Согдия, а после през Oxus (Амударя) – и в Бактрия, усядайки там за известно време, преди един техен клон да тръгне на югозапад срещу Медия и Месопотамия, а друг да проникне от северозапад в Индия. Част от индоиранските племена обаче (бъдещите скити) са продължили и тогава да се намират отвъд Сърдаря. Около 2000 г. пр. Хр., започнала втората, западна миграция на индоевропейските племена. Минавайки северно от Каспийско море в Южна Русия те разрушили местната триполска култура и оставили множество кургани. През Румъния и Балканите първите инвазьори проникнали до Мала Азия; следи от техния език са запазени в индоевропейските елементи от хетските текстове. По-късно, около 1200 г. пр. Хр., фригийците прекосили Хелеспонта и на свой ред нахлули в Мала Азия. Навярно гърците също са минали през Румъния на Балканите, усядайки за известно време в Епир. Северно от тях живеели илирите, чиито предци, както и предците на италийци, келти и германи, дълго време обитавали земите на Унгария, преди да се разпръснат из континента. Най-късно, към първите векове пр. Хр., се появили литовците и славяните – те последни напуснали азиатската си родина, като славяните дълго се намирали в тясно родство с иранските скитски племена. Вж. Jarl Charpentier. The Original Home of the Indo-Europeans. – BSOS, 4, 1926-1928, 147-170. Авторът обаче смесва късните ирански миграции с общото разселване на индоевропейците. Визираната от него родина доста напомня легендарната арийска страна Айряна-веджо (Еранвеж) – първата населена област, създадена от върховния зороастрийски бог Ахура Мазда някъде на север от Иран. Посочването на говедото и овцата сред домашните животни отнася наблюденията на учения към III хил. пр. Хр., когато тези животни са били доместицирани и в Централна Азия, навярно под дравидско влияние. Това е доста по-късно от дезинтеграцията на предполагаемата индоевропейско-уралоалтайска общност и не позволява заключения за локализацията на същинската „прародина“. Същото може да се каже и за коня, определен като „най-важното опитомено животно на индоевропейците“ (с. 154). Най-ранните податки за доместицирането на коня обаче идват от района на Украйна (IV-III хил. пр. Хр.), а не от Централна Азия – един факт, който сериозно противоречи на основните изводи на автора.
[37] Вж. Т. В. Гамкрелидзе, В. В. Иванов. Индоевропейский язык и ин-доевропейцы, т. I-II. Тбилиси, 1984. Също I. M. D’iakonov. On the original home of the speakers of Indo-european. – Journal of Indo-European Studies, 13, 1-2, 1985, 92-174. Въпросът за естеството на тохарите обаче и за времето на тяхната източна миграция все още продължава да бъде спорен.
[38] Разделянето на самите угрофини става по-късно, ок. 3000–2500 г. пр. Хр.; т. нар. камска култура определено е свързана с тях. През III–II хил. пр. Хр. сред угрофините по Волга от юг проникват индоиранските балановски племена, отглеждащи коне, говеда, свине и кози, а през II хил. пр. Хр. пристигат и древноиранските фатяновски племена, които са донесли в региона специфични каменни брадви, сферични глинени съдове и бронзови секири от древноизточен тип. Срв. Д. А. Крайнов. Древнейшая история Волго-Окского Междуречья. Фатьяновская культура II тысячелетия до н. е. Москва: Наука, 1972, 274 с.
[39] Приблизително така е очертана „първата прародина“ на алтайците преди индоевропейската експанзия в една карта (№ 4), приложена към труда на K. H. Menges. The Turkic Languages and Peoples. An Introduction to Turkic Studies. Otto Harrassowitz: Wiesbaden, 1968 (= Ural-Altaische Bibliothek, Band 15). Тя отразява обаче едно по-късно състояние (III–II хил. пр. Хр.), когато е започнало вече обособяването на отделните лингвистични групи, а не предходната обща фаза, когато докъм IV хил. пр. Хр. праалтайците все още граничели на запад с уралската езикова общност, преди да бъдат разделени било от движението на т. нар. „древни европейци“ (вж. по-горе) или от проникването на изток на прадравидските и други народи.
[40] Срв. при St. Mladenov. Gemeinsame Eigentümlichkeiten und Elemente der indogermanischen, türkischen und mongolischen Sprachen. – Сп. БАН, 55, клон Иффо 27, 1937, 149-202; P. Aalto. Iranian Contacts of the Turks in Pre-Islamic Times. – In: Studia Turcica, ed. L. Ligeti. Budapest, 1971, 29-37; A. Róna-Tas. Altaic and Indo-European. – AOH, 42, 2-3, 1988, 391-404 и пр.
[41] Още преди десетилетия J. Németh. Probleme der türkischen Urzeit. – In: Analecta Orientalia memoriae Alexandri Csoma de Kőrös dicata. Budapest, 1942-1947, S. 57-102 бе стигнал до извода, че едва ли е имало алтайско-индоевропейски лингвистичен контакт, дори не и много ранен тюркско-индоевропейски контакт, който да насочва към време от преди разделянето на индоиранския клон. Към неговото заключение се присъединява и Андраш Рона-Таш, изтъквайки че шепата индоевропейски думи, проникнали в ранния тюркски, са типични странстващи културни думи (wandering cultural words), част от които са били впоследствие заети в монголски от тюркски, а в тунгусо-манджурски от монголски (A. Róna-Tas. Altaic and Indo-European, 402). При отчитане обаче на възможните фонетични съответствия съобразно мястото на учленяване на отделните консонанти стават интересни например сходствата между и.е. *mel-i-th, *medhu ‘мед’ = авест. maδu ‘мед, вино’ и тюрк. bal ‘мед’, тюрк. и монг. bor ‘вино’ (= др.бълг. bor-a-n ‘вино’ > унг. bor ‘вино’ и кипч. boz-a ‘боза’), между нем. mal = перс. mär ~ bar, bär ‘път’ (при броене, т. е. „1 път, 2 пъти“), тюркското числително бройно bir (тур. bir, тат. bĕr, чув. pĕr) ‘един’ и славянското числително редно пър-ви, пер-вый. Любопитни са също съвпаденията между тюркското лично местоимение за 1 л. мн. ч. biz, miz ‘ние’ и съответната му немска форма wir (силезийско ber, beir) ‘ние’; между общотюркския показател за минало неопределено време -m°š, основата на тюркско-монголския глагол bol- ‘ставам, бивам, съм’ и формите за минало време от същия глагол в някои европейски езици, като рус. был, бълг. бил; нем. war, англ. was, were. Последните примери говорят вече за някакви по-стари връзки, рефлектиращи и върху морфологичната система, а не само за „странстващи културни думи“.
[42] Наречена така по хълма Tel el-Ubeyd южно от Долен Ефрат в съседство на старата брегова линия на Персийския залив, където след Първата световна война британска археологическа експедиция се натъква под основите на шумерски храм на непознати дотогава керамични фрагменти от силно обгорена, почти стъкловидна тъмнозелена глина с черни геометрични орнаменти. Дебелите тинести слоеве под Тел ел-Убейд сякаш подкрепят предположението, че някога цяла Южна Месопотамия е била покрита от водите на Персийския залив, достигащи на много километри северно от Багдад, а това е в съзвучие както с Библейската, така и с по-ранната шумерска легенда за Потопа. Следи от обейдската култура са намерени на различни места, включително и в най-долните слоеве на шумерския град Ур, разположен в съседство на Тел ел-Убейд край устието на Ефрат. Там зеленикавата рисувана керамика неочаквано изчезва, следват няколкометрови слоеве тиня без никакви човешки останки, а над тях са открити съвсем други грънчарски изделия – червени, черни или сиви с изпечена или полирана повърхност. Този нов тип керамика е характерен и за древния шумерски град Урук, разкопан от немски археолози на източния бряг на Ефрат, по името на който е наречен следващият преддинастичен период в най-ранната история на Месопотамия, свързан с появата там около 4500 г. пр. Хр. на новата етническа група, шумерите. Последният, трети преддинастичен период – този на „културата Джемдет Насър“ (наречена така по едноименния хълм, разкопан в края на 20-те години на ХХ в. край шумерския град Киш) – представлява естествено продължение на „урукския“ и се отнася към края на IV и началото на III хил. пр. Хр.
[43] Така A. Ungnad. Sumerische und chinesische Schrift. – WZKM, 34, 1927, 76-86 (вж. с. 84-85).
[44] Срв. C. A. Winters. The Dravidian Language, 307-308 (вж. тук бел. 27).
[45] Че това название се ползвало с особена почит, личи по употребата му от някои далеч по-късни тюркски народи, при които срещаме например едно западнотюркско племе Kängäris; обозначението Κάγγαρ (тюрк. Qangar, Qïngïr, иран. Kāmgār) на трите първи „най-благородни” печенежки племена; родственото на кумани и кипчаки племе Qanglï и пр. Разбира се, в случая връзката е с региона на K’ang или Kangar, а не със самите шумери.
[46] Срв. B. Munkácsi. Spuren eines assyrischen Einflusses auf finnisch-magyarische Sprachen. – KSz., 12, 1911-1912, 261-271; B. Munkácsi. Zur Bildung der Zehner-Zahlwörter im Türkischen. – KCsA, 1, 1921-1925, 313-315; F. Hommel. Ethnologie und Geographie des alten Orients. München, 1926, S. 19, 21-22 и др. Вж. освен това А. С. Аманжолов. „Шумеро“-тюркские соответствия и изобразительные логограмы. – В: Sprache, Geschichte und Kultur der altaischen Völker. Berlin, 1974, 65-71; O. N. Tuna. Sümer ve Türk dillerinin târihî ilgisi ile Türk dili’nin yaşı meselesi. Ankara, 1990, IV + 57 pp. (TDK yayınları, 561) и пр.
[47] Във всеки случай теонимът едва ли може да бъде разчленяван на Taŋ (кит. t’an ‘небе’, срв. Тян-Шан ‘небесните планини’) и Ra (от името на древноегипетския слънчев бог Ра), както се опитват да сторят това някои лаици ентусиасти, нито пък на Ta-Nak-Ra, каквото е названието на една иначе доста полезна „общобългарска“ фондация. Едно по-старо тълкуване от кит. t’an ‘небе’ и предполагаемия тюркски суфикс за посока *-ra (т. е. taŋ-ra ‘към небето’) също не е достатъчно убедително, защото изключително редките образувания, съдържащи този формант, не позволяват той да бъде определян като чисто тюркско окончание за „директивен“ падеж (срв. A. von Gabain. Alttürkische Grammatik. Wiesbaden: Otto Harassowitz, 31974, 90).
[48] B. Hrozný. Sur les peuples Caspiens. – Arch.Or., 11, 1939, 203-209.
[49] Срв. примери, като перс. kas, käs, kes ‘човек; личност; субект; някой си’, käsi ‘някой си’ ~ тюрк. kiši, kiži ‘човек’; срв. също тюрк.qïz ‘момиче, девойка’, qarï ‘жена’, qul ‘роб; раб Божи’ и пр. при В. Стоянов. Етнонимът „българи“, 33-34.
[50] Така според шумерските клинописни текстове. Втората част на т. нар. Царски списък също започва с основателя на династията на Киш и изброява в нея 23 владетели, управлявали общо 24 510 години, 3 месеца и 3,5 дни, които фантастични цифри обикновено биват тълкувани като някакво астрономическо изчисление. Приема се, че началната династия на Киш може да бъде отнесена към първия етап на раннодинастичния период в историята на древния Шумер, макар мнозинството от изброените нейни владетели да са митични персонажи. Тринадесетият от тях например, Етана, е герой на един от най-ранните шумерски митове, в който се съобщава, че за да се сдобие с магическа билка, която да помогне на жена му да роди, той е бил отнесен от един орел на небето. По време на издигането орелът му обърнал внимание на това, колко малка изглеждала земята, погледната отгоре – един мотив, запазен в приказките на редица по-късни евразийски народи, включително и в руския фолклор.
[51] Така B. Hrozný. Op. cit., 267. Множественият суфикс -ar обаче е познат и в дравидските езици (напр. в тамилски), където, подобно на аналогичния суфикс -ra при източноиндийските езици орйя (урья) и бенгали [в орйя от дравидски е зает и множествения суфикс -gura], се употребява предимно с имена на разумни същества. Специфична форма на suffix pluralis -°r (-ar, -r) се среща също в алтайските езици. Всичко това дава основание за издигане на хипотезата за структурната еволюция на българския етноним (B°l-g + -°r). Срв. В. Стоянов. Етнонимът „българи“, 2-51.
[52] За повече примери вж. B. Hrozný. Op. cit., 265-268; В. Стоянов. Етнонимът „българи“, 34.
[53] Вж. H. N. Singh. History and Archaeology of Black and Red Ware. Delhi, 1982.
[54] B. K. G. Rao. The Megalithic Culture in South India. Mysore, 1972, p. 34; K. C. Chang. The Archaeology of Ancient China. Yale University Press: New Haven, 1987.
[55] Вж. D. W. McAlpin. Toward Proto-Elamo Dravidian. – Language, 50, 1974; D. W. McAlpin. Proto-Elamo-Dravidian: The Evidence and Its Implications. Philadelphia, 1981, 155 pp. (= Transactions of the American Philosophical Society, vol. 71, Part 3). Авторът изказва хипотезата, че някога е съществувал общ пра-еламодравидски език и се опитва да го реконструира. Географски той намира подкрепа в запазения до днес дравидски език брахуи по границата между Пакистан и Афганистан и смята, че в тази връзка определена роля е играла цивилизацията от долината на река Инд. Наистина, науката все още разполага с доста ограничено количество писмен материал на еламски, за да позволи по-прецизни заключения. Освен това достигналите до нас текстове са от около 1500 до 300 г. пр. Хр., което предшества най-ранните тамилски документи в Южна Индия (от около 300 г. пр. Хр.). Това подсказва, че за дълъг период от време двата езика (еламски и дравидски) са се развивали независимо един от друг. Но изводът на Мак Алпин за възможното тяхно родство в рамките на едно по-древно лингвистично семейство не е съвсем невъзможен. Срв. например местоименията за 2 л. ед. ч. елам. nu, nun ~ там. nī, nin ‘ти, тебе’; елам. mari ~ там. parru (срв. монг. bari) ‘грабвам, улавям, пленявам, хващам, държа’; елам. para ‘надзиравам, наблюдавам’ ~ там. pār ‘гледам, инспектирам’ и др. Някои добавки и корекции към Мак Алпин вж. при J. Vacek. The Dravido-Altaic Relationship (Some Views and Future Prospects). – Arch.Or., 55, 1987, 134-149 (вж. на с. 142-144). За еламо-дравидското родство пише и C. A. Winters. The genetic unity between the Dravidian, Elamite, Manding and Sumerian Languages. – In: Proceedings of the 6th International Symposium on Asian Studies, 1985, vol. 5. Hong Kong: Asian Research Service, 1985, pp. 1413-1425; C. A. Winters. The Indus Valley writing and related sceipts of the 3rd millenium B. C. – India Past and Present, 2, 1, 1985, 13-19. Вж. също B. Brentjes. On Proto-Elamite Iran. – Current Anthropology, 24, 2, 1983, 240 и сл.
[56] C. A. Winters. The Proto-Culture of the Dravidians, Manding and Sumerians. – Tamil Civilisation, 3, 1, 1985, 1-9. Вж. също N. Lahovary. Dravidian Origins and the West. Madras: Longmass, 1957, p. 37; K. Zvelebil. The Descent of the Dravidians. – International Journal of Dravidian Linguistics, 1, 2, 1972, 57-63; T. B. Nayar. The Problem of Dravidian Origins, Linguistic, Anthropological Approach. Madras: University of Madras Press, 1977 и др.
[57] Преди всичко на пшеница и просо, което изглежда е било внесено в Средна Азия от Африка (срв. P. L. Kohl. The northern ‘Frontier’ of the Ancient Near East: Transcaucasia and Cetral Asia compared. – American Journal of Archaeology, 92, 1988, 541-596).
[58] Любопитно е, че българската дума „кобила“ (Q°B°L°) чрез съответните фонетични преходи (q/k ~ γ/g ~ v/w; y/l ~ r/z ~ δ/d) може да се отнесе към индоевропейските праформи за „говедо“ - G°V°D° (и.е. *guou.io > тох. Б keu, kewiye [вж. по-горе]) или K°W°R (и.е. *k’ou.urs > тох. А kayurṣ, тох. Б kaurṣe ‘бик’). Това навежда на мисълта, че семантичната диференциация (‘самка на кон’ < ‘самка на бик, женско говедо’) е настъпила на един значително по-късен етап, когато след доместицирането на коня първоначално като транспортно животно той навярно е получил при индоевропейците чуждото по произход наименование на използваното дотогава за същата цел говедо, преди да бъде назован с по-различни имена. По подобен начин и сред древните народи на Предна Азия конят дълго е бил обозначаван като планинско магаре.
[59] C. A. Winters. The Dravido-Harappan Colonisation, 123 (вж. тук бел. 27).
[60] Б. А. Куфтин. Археологические раскопки в Триалети. Тбилиси, 1941, с. 126-127. Кавказките езици се поделят на 4 основни групи (картвелска, абхазо-адигейска, вейханска и дагестанска), от които картвелската група включва три подгрупи – занска (с менгрелски и чански [лазски] език), сванска (със свански език) и иберийска (с грузински език). Още през 1864 г. е изказано мнението, че кавказките езици заедно с баскския език в Пиринеите са представлявали остатък от едно многобройно някога хетско-иберийско лингвистично семейство, което е било разпространено в Кавказ и на юг от него дълго преди там да се появят индоевропейските и семитските езици.
[61] Вж. работите на K. H. Menges. Altaic-Dravidian Relationship. – In: The International Conference-Seminar of Tamil Studies. Kuala Lumpur, 1966; Idem. Altajisch und Drāviḍisch. – Orbis, 13, 1964, 66-103; Idem. The Dravido-Altaic relationship. – In: Proceedings of the 26th International Congress of Orientalists, New Delhi, 4-10th January 1964, Vol. II, 1968, 149-150; Idem. Dravidian and Altaic. – CAJ, 19, 1975, 202-205; Idem. Dravidian and Altaic. – Anthropos, 72, 1977, 129-179.
[62] Срв. И. Венедиков. Прабългарите и християнството. Ст. Загора, 21998, с. 218-220.
[63] Вж. например E. C. L. During Caspers. Harrapan Tempels – Fact or Fallacy? – In: Proceedings of the XXXII International Congress for Asian and North African Studies, Hamburg, 25th-30th August 1986. Ed. by A. Wezler, E. Hammerschmidt. Franz Steiner Verlag: Stuttgart, 1992, pp. 64-68 (= ZDMG, Supplementa, Bd. 9).
[64] Борис Рогев бе определил възрастта му на 4768 г. пр. Хр., срв. B. Rogev. Fondement astronomique de l’ère protobulgare. – EB, 1969, N° 3, 72-94; Б. Рогев. Астрономически основи на първобългарското летоброене. София, 1974, 92 с.
[65] Срв. F. Bopp. Der ostasiatische Tierzyklus im Hellenismus. – T’oung pao, ser. II, vol. 13, 1912, 699-718.
[66] Вж. S. P. Gupta. The late Harappan: A study in cultural dynamics. – In: Harappan Civilization, ed. by G. L. Possehl. New Delhi, 1982, 51-59.
[67] То е изследвано през 1975 г. от френска археологическа експедиция, оглавявана от Жан-Клод Гарден. Архитектурата на селището и преобладаващите културни податки, особено за първите два периода (около 2200–1900 г. пр. Хр.), са определено от харапски тип. Срв. В. М. Массон. Диалектика взаимодействия традиций и инноваций и культурный процесс в древней Бактрии. – В: Международная Ассоциация изучению культур Центральной Азии. Информационный Бюллетин. Вып. 4, 1983, 48-51. J.-C. Gardin. Recherches sur la Bactriane Ancienne. – Dossiers Histoire et Archaeologie, 122, 1987, 77-79.
[68] Дж. Ф. Дейлс. Керамика Мохенджо-Даро. – В: Ассоциация по изучению культур Центральной Азии. Информационный Бюллетин. Вып. 2, 1982, 43-55. Предхарапски паралели между Северна Индия и Средна Азия са сумирани у S. Winkelmann. Zu Problemen der kulturellen Beziehungen zwischen den nord-westindischen Randgebieten und Südturkmenien vom VII. bis II. Jahrtausend v. u. Z. – In: Kulturhistorische Probleme Südasiens und Zentralasiens. Halle-Wittenberg, 1984, 31-49 (= Wissenschaftliche Beiträge der Martin-Luther-Universität, 25).
[69] Така В. М. Массон. Диалектика, с. 51. Вж. също В. М. Массон. Печати протоиндского типа из Алтын-Депе. К проблеме атрибуции культур расписной керамики Ближнего Востока. – ВДИ, 1977, № 4, 147-156; В. М. Массон. Алтын-Депе. Ленинград, 1981, 179 с.
[70] Така J. Vacek. The Dravido-Altaic Relationship, 145.
[71] Вж. W. A. Fairservis. The Roots of Ancient India. Chicago: University of Chicago, 1975, p. 393.
[72] Чикагският професор Клайд Ахмад Уинтърс предполага, че племената Yüeh (тохарите), за които отдавна се знае, че са дошли в Китай от запад – от планините Кун-Лун (срв. T. de Lacouperie. The Languages of China before the Chinese. Paris, 1887, p. 123), може би са включвали в своя състав също дравидоезични и говорещи на езика мунда (Manding), чиято генеалогична принадлежност не е изяснена, макар да се смята за родствен на астронезийските (малайско-полинезийските) езици. Вж. C. A. Winters. Dravidian Settlements in Ancient Polynesia. – India Past and Present, 3, 2, 1986, 225-241.
[73] Вж. K. C. Chang. The Archaeology of Ancient China, 282-283, 377.
[74] Срв. C. A. Winters. The Dravido-Harappan Colonisation, 132.
[75] Kan Yang. The Bronze culture of Western Yunnan. – Bulletin of the An-cient Orient Museum (Tokyo), 7, 1985, 47-91.
[76] C. A. Winters. The Dravido-Harappan Colonisation, 132.
[77] Срв. O. Menghin. Zur Steinezeit Ostasiens. – In: Festschrift für P. W. Schmidt. Wien, 1928, 908-942 (вж. на с. 940, където авторът аргументира западния произход на тохарската миграция). Срв. също R. Heine-Geldern. Das Tocharerproblem und die Pontische Wanderung. – Saeculum, 2, 1951, 225-255 (вж. на с. 249, 251).
[78] Срв. Z. v. Takács. Chinesisch-hunnische Kunstformen. – Известия на Българския археологически институт, 3, 1925, 194-229.
[79] C. A. Winters. The Dravido-Harappan Colonisation, 135, 141.
[80] Срв. J. Vacek, J. Lubsangdorji. Dravidian - Mongolian - Chuvash Kinship Terms. – Arch.Or., 62, 1994, 401-414, където са дадени най-различни примери от дравидските, монголските и някои тюркски езици.
[81] Срв. при P. Kaya. Search for a probable linguistic and cultural kinship between the Turkish people of Asia and the native peoples of America. – Belleten, 50, 1986, 650-678 (вж. табл. I и II на с. 656 и 657-660).
[82] Част от примерите са взети от K. Bouda. Dravidisch und Uralaltaisch. – UAJ, 25, 1953, 161-173.
[83] Така J. Vacek. The Dravido-Altaic Relationship, 137, 141.
[84] Срв. обобщено при Петер Юхас. Тюрко-българи и маджари. Влияние на тюрко-българската култура върху маджарите. София, 1985 (вж. раздела, озаглавен „Археологически паметници на племената дин-лин (огури) в Минусинската котловина“ и по-специално параграфа на с. 109-116: „Афанасевска култура“). В по-ново време информацията е интерпретирана отново от Марин П. Димитров. Древната българска цивилизация. София: Тангра, 2000 (вж. в „Археологически култури на скито-сарматите в Сибир, Централна и Средна Азия“ на с. 39-41: „Афанасиевска археологическа култура“). Народът Ting-ling започва да привлича вниманието на учените още от ХІХ век и постепенно сред тях се налага убеждението, че подобно на древните киргизи и по-късните половци Ting-ling също са се отличавали с бяла кожа и светла, червеникава коса. Под влияние на по-старата генерация унгарски и немски изследователи Ting-ling традиционно биват поставяни във връзка с предците на древните българи, докато някои китайски учени ги смятат дори за предци на русите. В китайските извори обаче, които единствени дават сведения за Ting-ling, тези племена се появяват сравнително късно и то винаги заедно с разположените на юг от тях „азиатски хуни“ (Hsiung-nu). Между 203–200 г. пр. Хр. те са били покорени от основателя на хунската империя Мао-тун и останали под хунска власт до 69 г. пр. Хр., когато, възползвайки се от слабостта на империята, я нападнали от север, докато Wu-sun нахлули от запад, а Wu-huan – от изток. Предполага се, че Ting-ling са обитавали поречието на горен Енисей, някъде около град Красноярск, като в отделни случаи набезите им са достигали до района на Байкал. През 49 г. пр. Хр. шан-ю Чи-чи възстановил мощта на Hsiung-nu, подчинявайки Wu-sun (усуните) и редица други племена, сред които и Ting-ling, които останали хунски поданици чак до 85 г. от н. е. Тогава под натиска на техните набези от север и атаките на Hsien-pi (сян-би – предците на сабирите, срв. O. Pritsak. From the Säbir to the Hungarians. – In: Hungaro-Turcica. Studies in Honor of Julius Németh. Budapest, 1976, pp. 17-30) от изток източната хунска империя се разпаднала. Hsien-pi завладели „старата земя на Hsiung-nu“. На север те отблъснали Ting-ling, на запад победили Wu-sun, а на изток – племената Fu-yü. До III в. от н. е. Ting-ling продължавали да живеят в Южен Сибир на територия, разположена между р. Енисей и езерото Байкал, но още в първите десетилетия на І в. от н. е. техни групи били заселени вече и на китайска земя, където просъществували като самостоятелен етнос до IV в., преди да започне постепенната им асимилация. Проследявайки достъпния изворов материал, O. Maenchen-Helfen. The Ting-ling. – HJAS, 4, 1939, 77-86, не открива никакво сведение, което би подкрепило наложилата се представа за принадлежността на този народ към бялата раса. Ето защо в разрез с утвърдените мнения той смята (с. 83), че е крайно време Ting-ling да бъдат най-после изключени „от всякакви дискусии за белокожото население на Вътрешна Азия“.
[85] Вж. по-подробно цитирания раздел при П. Юхас. Тюрко-българи и маджари (и по-специално на с. 116-128 [„Андроновска култура“], където е посочена и съответната литература); М. П. Димитров. Древната българска цивилизация, 41-44 („Андроновска археологическа култура“).
[86] Срв. П. Юхас. Тюрко-българи и маджари, 128-147 („Карасукска култура“); М. П. Димитров. Древната българска цивилизация, 44-47 („Карасукска археологическа култура“).
[87] O. Maenchen-Helfen. Die Träger des Tierstils im Osten. – Wiener Beiträge zur Kunst- und Kulturgeschichte Asiens, 9, 1935, 61-68 (вж. с. 65). Авторът изрично подчертава, че носителите на „животинския стил“ на запад били „светли иранци“, а на изток – „руси, дългоглави хора“ (с. 63), които той свързва и с индоевропейското население, обитавало съседните области на Китай от началото на I хил. пр. Хр. (вж. също G. Haloun. Seit wann kannten die Chinesen die Tocharer oder Indogermanen überhaupt? Leipzig, 1926, S. VI; G. Haloun. Zur Üe-tṣï-Frage. – ZDMG, 91, 1937, 243-318; O. Maenchen-Helfen. Herakles in China. – Arch.Or., 7, 1935, 29-35; Idem. Are Chinese hsi-p’i and kuo-lo IE loan-words? – Language, 21, 1944, 256-260; R. Heine-Geldern. Das Tocharerproblem und die Pontische Wanderung. – Saeculum, 2, 1951, 225-255 и др.). Облягайки се на O. Franke. Geschichte des chinesischen Reiches. Berlin, 1930 (т. І, с. 328), според когото Hsiung-nu, макар „с тюркска кръв“, са били смесени с ирански скити и сармати, както и на Kaj Donner. Sibirien, Folk och Forntid. Helsingfors, 1933, с. 105, допускащ в източната хунска империя да са служели и голям брой ирански занаятчии, Менхен-Хелфен е склонен да приеме, че дори приписваните на хуните бронзови находки от района на Ордос са били дело на иранските поданици в империята. Той припомня, че избитите през 349 г. от н. е. от Ши Мин над 20 000 Hsiung-nu са били разпознати, съгласно китайските извори, „по техния дълъг нос и гъстата им брада“, което определено не са монголоидни черти, като задава в този контекст въпроса, дали обозначението на ефталитите като „бели хуни“ (λευκοι ούννοι, śveta hūna) не би могло да насочва и към една по-светла група в рамките на широкия хунски комплекс, свързана етнически с индоевропейското (аланско или тохарско) русокосо и синеоко население? Според него подобно на Южен Сибир носителите на „животинския стил“ в империята на източните хуни (Hsiung-nu) също са били първо индоевропейци и едва след това може би монголци (с. 67). Този стил се запазил до ХХ в. сред номадите в североизточен Тибет (срв. J. N. Roerich. The Animal Style Among the Nomad Tribes of Northern Tibet. Prag, 1930), където навярно е бил привнесен от т. нар. „малки Юе-чжи“ (Hsiao Yüeh-chih), които след разбиването на тохарите от източните хуни между 174 и 160 г. пр. Хр. се отделили от останалите си съплеменници и се смесили в Нан Шан с местното тибетско население (с. 68). Доколкото в последните десетилетия у нас отново се разгоря спорът за ранния български етногенезис и произхода на древните българи, може би не е без значение да бъдат внимателно проучени някои етнографски паралели между отделни елементи в българското и тибетското народно творчество (музика, украса по облеклото и пр.), дължащи се вероятно и на тохарското посредничество, както и някои очевидни успоредици в това отношение между Тибет и Андите. Във всеки случай носителите на т. нар. „понтийска миграция“ (по определението на Роберт Хайне-Гелдерн), сред които определено място заемат тохарите, са стимулирали възникването на множество местни култури не само в Централна Азия и Китай, но също в Индонезия, Меланезия, Нова Зеландия, а оттам през океана дори и в Южна Америка.
[88] Не е изключено първоначалният тласък в това развитие да е бил получен от навлизането на културни елементи с меланезийско-полинезийски произход (от Океания) или от историческата епоха на Стария свят, защото понякога се откриват учудващи прилики между единични мотиви в носията, песенното творчество, религиозния ритуал, дори при определени случайни лексеми между коренното население на Централна и Южна Америка от една страна и отделни по-стари племена и народи в Голяма Евразия – от друга.
[89] Срв. П. Юхас. Тюрко-българи и маджари, 147-162 („Тагарска култура“); М. П. Димитров. Древната българска цивилизация, 48-52 („Тагарска археологическа култура“).
[90] Вж. П. Юхас. Тюрко-българи и маджари, 162-174 („Ташчикска култура“); М. П. Димитров. Древната българска цивилизация, 52-55 („Таштъкска археологическа култура“).
[91] Така G. Haloun. Zur Üe-tṣï-Frage, 317-318 реконструира старокитайския изговор на името Hsien-yün, отъждествявайки този народ с кимерийците.
[92] Срв. A. Z. V. Togan. Umumî Türk Tarihine Giriş. Cilt I. En Eski Devirlerden 16. Asra Kadar. İstanbul, 1946 (21970; 31981); М. И. Артамонов. Киммерийцы и скифы от появления на исторической арене до конца IV в до н. е. Издат. ЛГУ. Ленинград, 1974. Вж. също К. Венедикова. Българите в Мала Азия от древността до наши дни. Ст. Загора, 1998, където на с. 74-76 са дадени някои извадки.
[93] „Източните“ индоевропейски езици (индо-ирански [арийски], балто-славянски и арменски) биват обединявани в една по-голяма SATEM-група, за разлика от „западните“ индоевропейски езици (келтски, германски, италийски, гръцки), отнасящи се към т. нар. KENTOM-група. Тези названия отразяват различното произнасяне на числителното „сто“ в двете групи – деление, което се дължи на промените на индоевропейските среднонебни консонанти *k и *g, които в първата група преминават в предноезични фрикативни съгласни (çatam, catem, съто, šimtas), а във втората група остават задноезични взривни съгласни; в германските езици, благодарение на придвижването на консонантите, те се превръщат в задноезични фрикативни съгласни (hekaton, *kentom по-късно centum, hundert и т. н.). От старите индоевропейски езици древното *k се запазва в илирийски и хетски (неситски), докато в трако-фригийски съдбата на фонемата е все още недостатъчно определена (срв. названието на богинята Semela // Kibela). Тохарският език показва в това отношение по-голяма близост към западната ИЕ-група: kandn ‘сто’, okadn ‘осем’ (срв. гр. okton), yakwe ‘кон’ (срв. иран. asp, äsb), klon ‘слон’ и пр.
[94] Вж. българските издания на двете Омирови произведения в публикуваната от издателство Народна култура библиотека „Световна класика“: 1/ Илиада (превод на Александър Милев и Блага Димитрова). София, 1976, с. 245: „... После [Зевс] обърна очи лъчезарни в обратна посока, вгледан далеч към родината на коневъдци тракийци и на мизийци, прочути във бой ръкопашен, и още на млекоядни, добри хипомолги, на честни абийци...” (бележка на с. 493 пояснява, че „споменатите хипомолги [които доят кобили] и абийци [кротки] не са известни като исторически племена“) и 2/ Одисея (превод на Георги Батаклиев). София, 1971, с. 195: „Най-после стигнахме тъй океанските крайни предели. На кимерийците там е градът и земята печална. Те са обвити във вечна тъма и мъгла. Не излъчва никога блясък към тях със лъчите си яркото слънце, нито когато възхожда по звездния свод на небето, нито когато се спуска назад към твърдта от небето, но безотрадна нощта там обгръща нещастните хора...”. Тук хипомолгите вероятно представляват обобщен образ на тогавашните „конни народи“, а физическото описание на кимерийската страна („град“) насочва към един доста по-северен географски регион, нямащ нищо общо със средиземноморските лутания на Одисей. Може би в случая Омир визира всъщност не кимерийците от понтийските степи, а кимбрите от полуостров Ютланд (Дания) – една връзка, предположена от гръцкия математик и историк Посейдоний Апамейски (128–45 г. пр. Хр.) и възприета впоследствие от Страбон. Не е изключено Посейдоний да е разглеждал появата на кимерийци в Приазовието като източна миграция на идващите от Ютланд κίμβρος, макар по-вероятен да е обратният път на движение. Тяхното име се среща в няколко надписа от Tanais от ІІ–ІІІ в. пр. Хр., а римският историк Помпей Трог на свой ред съобщава, че когато Митридат търсел съюзници срещу Рим, той бил изпратил посланици при Cimbrii, Gallograeci, Sarmatae и Bastarnae. (Срв. при G. Vernadsky. Der sarmatische Hintergrund der germanischen Völkerwanderung. – Saeculum, 2, 1951, 340-392; вж. с. 342).
[95] Срв. J. Charpentier. Die ethnographische Stellung der Tocharer. – ZDMG, 71, 1917, 347-388; J. Pokorny. Die Stellung des Tocharischen im Kreise der indogermanischen Sprachen. – In: Berichte des Forschungsinstituts für Osten und Orient, 3, 1923, 24-57 (вж. на с. 52-53); R. J. Kellogg. Some Indications of the Eastward Route of the Tokharians. – Journal of the American Oriental Society, 47, 1927, 356; E. Beneviste. Tokharien et Indo-Européen. – In: Germanen und Indogermanen. Festschrift für Hermann Hirt, Bd. II. Heidelberg, 1936, pp. 227-240 (вж. на с. 238-239) и др.
[96] Срв. F. A. Hassan. On mechanisms of population growth during the Neolithic. – Current Anthropology, 14, 1973, 535-542; A. J. Ammerman, L. L. Cavalli-Sforza. A population model for the diffusion of early farming in Europe. – In: The Explanation of Culture Change: Models in Prehistory. Ed. C. Renfrew. London: Duckworth, 1973, pp. 348-358; M. Zvelebil, K. V. Zvelebil. Agricultural transition and Indo-European dispersal. – Antiquity, 62, 1988, 574-583.
[97] Освен цитираната вече литература вж. също: M. Kaiser, V. Shevoroshkin. Nostratic. – Annual Review of Anthropology, 17, 1988, 309-329; S. A. Starostin. A statical evaluation of the timedepth and subgrouping of the Nostratic macrofamily. – In: Evolution: From Molecules to Culture. Ed. by R. Dawkins and J. Diamond. New York: Cold Spring Harbor Press, 1990, p. 33; G. Barbujani, A. Pilastro. Genetic evidence on origin and dispersal of human populations speaking languages of the Nostratic macrofamily. – Proceeding of National Academy of Sciences of the United States of America, 90, 1993, 4670-4673 и др.
[98] Обикновено семитските езици биват групирани на: 1/ Източносемитски с една акадска (или асиро-вавилонска) подгрупа мъртви езици: акадски, асирийски, вавилонски; 2/ Северносемитски с две подгрупи: а) ханаанска (или финикийско–еврейска), включваща мъртвите финикийски (или пунически в Картаген), древноеврейски, моавитски, угаритски и използвания днес в Израел възстановен древноеврейски, наречен иврит; и б) арамейска, към която спадат мъртвите арамейски, сирийски, мандейски и живите урмийски, ливански и айсорски (асирийски) езици; и 3/ Южносемитски с две подгрупи: а) арабска с говорените до днес северноарабски и южноарабски диалекти и б) етиопска (или абисинска) с мъртвия език геез и живите амхарски, тигре и пр. На свой ред хамитските езици се поделят на: 1/ Берберски с мъртвите либийски, нумидийски, хетулски и живите шилх, туарег, кабил, амазирг; 2/ Египетски с древноегипетски и все още използвания в египетската църква коптски език; и 3/ Кушитски с подгрупи: а) долнокушитска, включваща езиците беджа (или бишар, безавис – между Нил и Червено море), афар (далкали), сахо и сомали; б) средна с език галла на запад от Сомалия и север от Централна Африка и в) горнокушитска на запад от Етиопия с езици: ахавски (билин, хамир, квара и др.) и сидамски (кафра и др.). Към общността на семито-хамитските езици понякога се причислява и чадската група: езикът хауса и езиците ангасс, анкве, нгизим, болова, будума, катоко, мусгу, логона и др.
[99] Освен цитираната вече литература за индоевропейския произход, прародина и миграции вж. също: M. Gimbutas. Remarks on the ethnogenesis of the Indo-Europeans in Europe. – In: Ethnogenese europäischer Völker, hrsg. von W. Bernhard and A. Kandler-Palsson. Stuttgart: G. Fischer, 1986, pp. 5-19; A. B. Dolgopolsky. The Indoeuropean homeland and lexical contacts of Proto-IndoEuropean with other languages. – Mediterr. Lang. Rev., 3, 1987, 7-31; C. Renfrew. Archaeology and Language. The Puzzle of Indo-European Origins. London: Jonathan Cape, 1987; R. M. Harding, R. R. Sokal. Classification of the European language families by genetic distance. – Proc. Natl. Acad. Sci. USA, 85, 1988, 9370-9372; A. Sherratt, S. Sherratt. The archaeology of Indo-European, an alternative view. – Antiquity, 62, 1988, 584-595; C. Renfrew. Before Babel: Speculations on the origins of linguistic diversity. – Cambridge Archaeological Journal, 1, 1991, 3-23; R. R. Sokal, N. L. Oden, B. A. Thomson. Origins of Indo-Europeans: Genetic evidence. – Proc. Natl. Acad. Sci. USA, 89, 1992, 7669-7673; A. Piazza. Who are the Europeans? – Science, 270, 1993, 1767-1769 и др.
[100] За него съдим и по имената на някои владетелски съпруги, например: Татухепа (първата жена на Шупилулиума І, ок. 1380-1346 г. пр. Хр.), Танухепа (съпруга на воювалия с Рамзес ІІ хетски цар Муваталли, ок. 1315-1290 г. пр. Хр., чийто син и приемник Урхи-Тешуб, ок. 1290-1283 г. пр. Хр., е носел името на хуритския бог на бурята Тешуб), Путухепа (жена на Хаттушили ІІІ, 1281-1250 г. пр. Хр.), Никкалнату (жена на Тутхали ІV, ок. 1250-1220 г. пр. Хр.), Асмуниккал (жена на Арнуванда ІІІ, 1220-1205 г. пр. Хр.).
[101] Назовани така по страната Hurri, егип. Naharina – от споменаваната още в шумерски текстове планина Hurrum в северен Загрос (срв. и библейския Hōri – праобитател на едомитския Сеир). Техният неиндоевропейски идиом има връзка с източно-кавказките езици от кавказкото лингвистично семейство на древния хатско-иберийски комплекс, към които днес спадат т. нар. вейнахски езици: чеченски, ингушки, бацбийски, кистински и пр. и дагестанските езици, на свой ред допълнително обособени в три подгрупи: 1/ аварско-андийско-дидойска: аварски, андийски (ботлих, нахвах и пр.), дидойски (капуча, нахад и пр.); 2/ даргинско-лакска: даргински, хайдакски (кайтагски), кубачи, арчи, лакски и др.; и 3/ лезгинска: лезгински (кюрински), самурски (агулски, рутулски, удински, пахурски и пр.), табасарански.
[102] Срв. например: Параттарна, Шуттарна, Шаушшатар (Саушшатар, Сауссадар), Артатама, Тушратта и пр.
[103] Във вторият случай обаче е любопитна връзката между mariyanni и някои източни названия за ‘кон’ – драв. mā, кит. ma, кор.mar, бирм. mraŋ, монг. morin и пр., но преди всичко с еламския глагол mari ‘грабвам, улавям, пленявам, хващам, държа’, което би могло отчасти да отговаря и на военната функция на тези древни колесни „рицари“.
[104] Такива са например името на петия каситски цар Абиратта[ш], името на владетеля на Кицватна Шунашура, а също имената на множество сиро-палестински князе от Амарнския период (XIV в. пр. Хр.), свързан с царуването на фараона-реформатор Аменхотеп IV (Ехнатон), като Аиттагма, Бирйаваза, Пиридашва, Индарута, Шувардата, Шутатна, Шатийя, Йашдата, Русманйя, Артаманйя.
[105] В египетските извори те биват обозначавани като „морски народи“: ’kyvš (akayvaša, ‘ахейци’), rk (rukka, lukka, ‘ликийци’), škrš (šikulai, ‘сикули’), trš (turša, ‘етруски’), prt (pret, ‘филистимяни’ – бъдещите палестинци), šrdn (šardana, ‘сардинци’) и др. След като завладели крайбрежието и остров Кипър, те опустошили гр. Каркемиш, разрушили някои финикийски градове (Угарит, Арвад, Сидон) и навлезли в Палестина, където частично се смесили с местното население.
[106] Така наречените „източни мушки“ или muska (тук -k- вероятно отразява арменския суфикс за мн. ч.) са говорели на архаичен индоевропейски език, различен от хетско-лувийската група и може би представляващ първия протоарменски идиом, тъй като смесвайки се с лувийски и хуритски елементи „мушките“ са положили началото на арменския народ в Източна Мала Азия. За разлика от тях появилите се към началото на Х в. пр. Хр. „западни мушки“ или musa (без -k-), които уседнали западно от арменците в Централна Мала Азия, биват смятани за родствени на гърците, траките, фригийците и индоиранците. Техният идиом е заемал средищно място между древногръцки и протоарменски, бивайки близък до езика на балканските траки, може би до езика на пеласгите и до хипотетичния балто-славянски „праезик“. На запад от фригийците между Мраморно море и североизточния егейски бряг се настанили дошлите от Балканите заедно с т. нар. „западни мушки“ (муса) племена на тракийските мизи (миси, мюси). Не само сходството на тези названия (musa ~ muska, μυσοι/μισοι), но и близостта на етнонимните форми thr-°k (срв. бълг. траки, рус. фракы) и phr-°g (срв. фриги, фризи) загатват за възможен по-стар общ произход на древните траки и фригийци. Неясен остава въпросът, дали заселилите се на север в иранското плато медийци или мидийци (меди, миди) не са били също част от вълната народи, носители на едно общо име с варианти муш[к]и, муси, мюси, миси, мизи, миди?
[107] Управлението на династията Чжоу в Китай се датира различно: 1116–250 г. пр. Хр., 1111–225 г. пр. Хр., около 1027-257 г. пр. Хр. и пр.
[108] Вж. B. Brentjes. Nomadenwanderungen, 14-15. Ако през III хил. пр. Хр. влажните въздушни маси от Атлантика вече свободно прекосявали континента, достигайки до Източен Сибир, където се срещали с минаващия над Китай, Манджурия и Камчатка топъл тихоокеански въздух (всичко това е създавало благоприятни условия за разпространение на земеделието и несъмнено е допринесло за процъфтяването на старите аграрни култури), то настъпилото застудяване и засушаване в Централна Азия, което през I хил. пр. Хр. обхванало обширна територия от Северен Китай и Монголия през междуречието на Енисей и Лена до Източносибирско море, принудило местните племена да съчетаят стария ловен поминък с по-прогресивното номадско животновъдство. Тъкмо по това време в южния край на тайгата протекло и доместицирането на северния елен, явно заимствано от опитомяването на коня, макар все още да не е ясно, дали това било дело на автохтонните жители, дали на обитателите на горския пояс, които копирали съседите си в степта, или на бивши коневъдци от степта, преселили се в тайгата. (Вж. A. Leroi-Gourhan. La Civilisation du renne. Paris, 1936; L. Vajda. Untersuchungen zur Geschichte der Hirtenkulturen. Wiesbaden: Otto Harrassowitz, 1968 [= Veröffentlichungen des Osteuropa-Institutes München, Bd. 31]; D. Sinor. Some Remarks on the Economic Aspects of Hunting in Central Eurasia. – In: Die Jagd bei den Altaischen Völkern. Vorträge der VIII. PIAC vom 30. August bis 4. September 1965 in Schloß Auel. Wiesbaden, 1968, S. 119-128 [= Asiatische Forschungen, Bd. 26]). Във всеки случай еленът често фигурира като мотив в народното творчество на индоевропейците, от които (но не само от тях) са останали редица наскални изображения на това животно, а според големия славист Роман Якобсон самата индоевропейска дума *elen ще да е звучала в праирански като *alan, което прокарва връзка към името на ираноезичните алани (Ἀλανοί), срв. G. Vernadsky. Sur l’origine des Alans. – Byzantion, 16 (1942-1943), 1944, 81-86. Пак във връзка с влошените климатични условия през I хил. пр. Хр. (китайските учени отчитат един особено студен период през IV в. пр. Хр.) в Централна Азия настъпва онова голямо раздвижване на народи, което съпътства формирането и разширението на първата хунска държава.
[109] Срв. J. Charpentier. The Original Home, 156-158.
[110] Срв. например мит. Шаушатар и хорезм. Шаушафар; мит. Артатама и хорезм. Артамух; срв. също името на хуритската богиня Шаушка[ш] или Шаушпи (афиксът -[š]ka се среща и при династията на Кушаните [Turuška, Kaniška и пр.], а -pi е засвидетелстван като еламски суфикс за мн. ч.) и хорезмийското владетелско име Шауш. Това кара някои автори да интерпретират названието Хорезм (вавил. Humarizma, елам. Marazmiš, др.перс. H[u]wārazmiš, авест. Hvarizem, араб. Xwārizm, хорезм. Xwrzm, гр. Χορασμια, лат. Chorasmia) не само традиционно като „страна на слънцето“ (< иран. xurr, xor ‘слънце’ + zem, zm ‘земя’), но също и като „страна на хури[ти]те“ (< xurr, xwar ‘хури, митанийци’ + zem ‘земя’).
[111] Срв. С. П. Толстов. По следам древнехорезмийской цивилизации. М.-Л., 1948, с. 83. Авторът смята, че Сиявуш (Сиявяхш, Сияваршан) навярно е бил божество, изместено впоследствие на втори план от образи на зороастрийския пантеон, поради което го съпоставя както с трако-фригийския Бог-конник (трак. Сабазий, фриг. Саобазд), така също със старославянския „бог на подземния свят Сварог или Сварожица“ (слав. Сварож-ич ~ авест. Сияварш-ан). Съгласно Карл-Хайнрих Менгес обаче „небесният бог Сварогъ“ би трябвало да се свърже по-скоро със санскр. svargá- ‘небеса’ и sūrja- ‘слънце, Бог-Слънце’, което е същото като гр. Σείριος (същевременно обозначение на звездата α от Малко куче – Сириус или звездата Tištrija на индоиранците) и поради това той извежда името Сварогъ (svarogă) от корена svar-/sūr- ‘небеса, слънце’ = авест. hvar-, пехл. и н.перс. xwar-/xor- ‘слънце’. От друга страна под Сварожич се разбирало ‘син на Сварог’ – така предците на древните руси са обозначавали някога почитания от тях огън. Срв. K. H. Menges. Early Slavo-Iranian Contacts and Iranian Influences in Slavic Mythology. – In: Zeki Velidi Togan’a Armaðan, İstanbul, 1950-1955, pp. 468-479.
[112] Дали древноиранската титла pati, pat (арм. pet ‘княз’) не е еквивалент на българското bat (при Бат-Баян), респ. на уважителното обръщение към по-голям брат или по-възрастен и по-високопоставен млад човек (bat-e, bat-ko), така както в алтайския езиков ареал в тази функция се наложила формата aga, aγa, aqa, aka и пр. (< драв. ako)? Подобно значение притежава и фонетично близката дума bay, добавяна пред лични имена при почтително обръщение към още по-възрастни люде (дядо, баща, чичо и пр.), която едва ли има нещо общо с тур. bey < тюрк. beg, bek.
[113] Ведическите арийци се свързват с появата на новия тип сива рисувана керамика в Северна Индия, чието начало обикновено бива отнасяно към 1000 г. пр. Хр. Археологическите разкопки в Пенджаб и разположената на изток от него област Харйана обаче разкриват следи от тази керамична традиция, датирани между 1600–1300 г. пр. Хр. (C. A. Winters. The Dravidian Language, 301). Това говори за възможността ранни арийски групи да са мигрирали далеч на североизток много преди навлизането в региона на основната вълна индоевропейци.
[114] Обикновено дравидските езици биват обособявани в три отделни групи: 1/ Група на езика телугу, разпространен в Югоизточна Индия и разполагащ с писменост от XI в.; 2/ Тамилска (южна) група, която освен тамилски (с писменост от IV в.) включва още езиците: малаялам (в Югозападна Индия), канара (или канада в Западна Индия; има писменост от V в.) и близкия до него език тулу; и 3/ Група на езици, намиращи се в чуждо лингвистично обкръжение: куи, курух, гонди, малто, брахуи. Това са „островчета“ от разпръснати дравидоезични групи, разположени сред индийско- и ираноезично население (срв. например говорещите на брахуи в Белуджистан – в планинските райони между Пакистан, Иран и Афганистан) или сред народа Мунда, чийто идиом спада към някога значително по-широко застъпените на континента астронезийски (австрало-азийски) езици – мунда (в Индия), мон (в Бирма), кхмер (в Индокитай) и пр.
[115] Названието тамилски произлиза от думата tamila ~ damila, davina ~ davida, dramida ~ dravida. Предполага се, че първите два варианта са палайски, следващите два пракритски, а последните два (dramida ~ dravida) – санскритски.
[116] Срв. C. A. Winters. The Dravidian Language, 304-305, 308 (с цитираната там литература). Поради ранното дравидско присъствие в Северна Индия е запазен дравидски субстрат в индоирански, вкл. в санскрит (между 500 до 7500 дравидски заемки).
[117] Вж. карта № 5 при K. H. Menges. The Turkic Languages and Peoples (срв. тук бел. 39).
[118] Това изглежда са две различни наименования на един и същ народ, защото на гр. Σκύθαι в древноизточните клинописни текстове съответства Saka или Šaka. Така са били обозначавани най-общо ираноезичните номадски жители на евразийската степ. Херодот съобщава, че по време на скитската кампания на Дарий I (около 513 г. пр. Хр.) понтийските скити отброявали вече 1000 години от управлението на първия си цар Таргиат. Това би загатвало за традиция, възлизаща към XV в пр. Хр., т. е. в епохата на арийската миграция на изток. Може би още тогава в околностите на древния град Каши (Бенарес) край Ганг проникнало племето сакия (шакя), от чийто род Гаутама е произлизал Буда.
[119] Вж. R. Heine-Geldern. Das Tocharerproblem und die Pontische Wanderung. – Saeculum, 2, 1951, 225-255.
[120] Срв. L. von Schroeder. Das Tocharische und die Charri-Inschrift. – WZKM, 22, 1908, 248-249; J. Pokorny. Die Stellung des Tocharischen im Kreise der indogermanischen Sprachen. – In: Berichte des Forschungsinstituts für Osten und Orient, 3, 1923, 24-57 (вж. на с. 44-47, 52-53); P. Kretschmer. Varuna und die Urgeschichte der Inder. – WZKM, 33, 1926, 1-22 (вж. на с. 2-3); E. Schwentner. Tocharica. – ZVS, 65, 1938, 126-133 (вж. на с. 131-132) и др.
[121] Срв. J. Charpentier. Die ethnographische Stellung der Tocharer. – ZDMG, 71, 1917, 347-388; J. Pokorny. Die Stellung des Tocharischen, 52-53; R. J. Kellogg. Some Indications of the eastward route of the Tokharians. – JAOS, 47, 1927, 356; E. Benveniste. Tokharien et Indo-Européen. – In: Germanen und Indogermanen. Festschrift für Hermann Hirt, Bd. II, Heidelberg, 1936, S 227-240 (вж. на с. 238-239).
[122] Те биват обозначавани условно като тохарски А (източен – в Карашахр; самоназванието му е Twγry ‘тугри, тохри’) и тохарски Б (западен диалект – в Куча; в него е съхранена една архаична фонетична система, стояща по-близо до реконструирания пратохарски език).
[123] За последните контакти, които носителите на тохарския език имали с други езикови групи вж. също G. S. Lane. Tocharian: Indo-European and Non-Indo-European Relationships. – In: Indo-European and Indo-Europeans. Papers Presented at the Third Indo-European Conference at the University of Pennsylvania, ed. by G. Cardona, H. M. Hoenigswald, A. Senn. A Volume in the Haney Foundation Series. Philadelphia: University of Pennsylvania Press, 1970, pp. 73-88. Според автора най-ранните връзки на тохарския език са били с трако-фригийски и арменски, но вероятно славяните са били онези, с които „тохарите имали последните си индоевропейски контакти, преди по-късното въздействие на ирански и индийски“. Възможно е преди източната им миграция те да са изпитвали известно угрофинско влияние по южните граници на територията, заета от Фатяновската култура, но Джордж Лейн не привежда езикови доказателства в подкрепа на тази хипотеза. Доста преди него обаче са установени някои доиндоевропейски черти в тохарската граматика, близки до урартски и до южно-кавказките езици (срв. суфикса за датив: тох. -as ~ урарт. -aš; суфикса за генетив: тох. -is ~ урарт. -iš ~ менгр., лаз. -iš, груз. -is и пр.).
[124] Вж. тук бел. 91. Други смятат Hsieh < *siät за *Sir ‘сери’ (Hsieh-yen-t’a, Σηρίνδα ‘индо-сери’).
[125] Срв. подробно при R. Heine-Geldern. Das Tocharerproblem, 237-239, 248-249, 250-252.
[126] Масагетите (Μασσαγέται, ‘рибоядци’) тогава живеели край Аралско море на изток от скитите.
[127] В Близкия Изток скитите се появяват непосредствено след кимерийците и заемат частично областта Сакасена край езерото Урмия. Името им става известно във връзка с опита на медите да отхвърлят асирийския сюзеренитет по време на кимерийско-асирийската конфронтация в края на 80-те и началото на 70-те години на VII в. пр. Хр. Тогава, след разгрома на кимерийците и убийството на техния вожд с хуритското име Тешупа (част от конниците му преминават на асирийска служба, а други се подслоняват при фригийския цар Мидас), през 673 г. асирийският цар Ашур-ахиддин (Асархадон) привлича скитите на своя страна, омъжвайки една от дъщерите си за вожда им (Партатуа). Две десетилетия по-късно те помагат на неговия приемник Ашур-апалиддин (Ашур-бен-апли или Ашурбанапал) да отрази похода на медийския цар Фраорт, предприет в рамките на антиасирийския коалиционен метеж, организиран от Ашурбанапаловия брат и номинален владетел на Вавилон, Шамаш-шум-укин. Медите са разбити (приблизително по същото време скитският вожд Мадий напълно сразява кимерийците във Фригия) и между 653-625 г. пр. Хр. страната им се владее от скитите. Нещата се променят с възшествието на новия медийски цар Киаксар, който провежда редица реформи, помогнали му в съюз с Вавилония да сложи край на Асирийската империя, след което Медия се разширява до такава степен, че се превръща в една от най-могъщите държави на региона. Около 591 г. пр. Хр. войските на Киаксар завладяват и Скитското царство в Сакасена. Ролята на скитите в Предна Азия намалява, докато в Северното Черноморие през V–IV в. пр. Хр. този народ преживява истински разцвет. И ако на персийския цар Дарий I се налага впоследствие да воюва и срещу скитите в хода на умиротворителните си операции, то той се сблъсква първо с техните източни родственици, саките, което проличава в надписите, определящи размера на неговата империя („Скития, която е зад Согдиана“). Такъв е походът му в Средна Азия през 519 или 517 г. пр. Хр., когато е пленен сакският вожд Скунха. Около 513 г. пр. Хр. Дарий се опитва да се справи също с черноморските скити, нахлувайки в техните земи, но този изтощителен поход завършва без видим резултат. Скитите продължават да владеят степта до III в. пр. Хр., когато са изтласкани от преминалите Дон савромати и се установяват в Крим, застрашавайки възникналото две столетия по-рано Боспорско царство. Там през II в. пр. Хр. те изграждат своя държава, откъдето извършват нападения над съседните гръцки колонии, но постепенно се асимилират със завареното автохтонно население. На тяхно място между Карпатите и Сърдаря се разпростират сарматските племена (аорси, роксолани, сириаки, язиги и пр.), просъществували до хунската инвазия през IV в. от н. е., а с някои свои елементи дори до VІ в.
[128] Натам е насочен през 530 г. пр. Хр. походът на същинския основател на Ахеменидската империя Кир II Велики срещу масагетската царица Тамиарис, при който войските му търпят пълен разгром, а самият персийски цар загубва живота си.
[129] За някои подробности, както и за възможността великият пълководец да е срещнал по пътя си алтайскоезични етнически групи вж.: J. A. Boyle. Alexander and the Turcs. – In: Tractata Altaica. Denis Sinor sexuagenario optime de rebus altaicis merito dedicata, redigerunt Walther Hiessig et al. Wiesbaden, 1976, 107-117; J. A. Boyle. Alexander and the Mongols. – JRAS, 1979, 123-136; J. A. Boyle. Alexander and the Mongols. – CAJ, 24, 1980, 18-35.
[130] Примерите са взети от ценното изследване на A. Róna-Tas. Tocharische Elemente in den altaischen Sprachen? – In: Sprache, Geschichte und Kultur der altaischen Völker. Berlin, 1974, S. 499-504.
[131] С този пример тохарският показва близост и до източната (satem) група на индоевропийските езици, макар като цяло да принадлежи към западната (kentom) група.
[132] Някога Джордж Вернадски се опита да интерпретира името на хазарския град Тмуторокан (Ταμάταρχα) на Таманския полуостров край Керчския пролив, свързващ Азовско с Черно море, чрез тюрк. и монг. tüman (< тохар. tumane) и древната титла tarqan, т. е. чрез *Tuman-Tarqan ‘командир на дивизия от 10 000 души’ (срв. G. Vernadsky. Toxar, T’ma, T’mutorokan’. – In: For Roman Jakobson. Essays on the Occasion of his Sixtieth Birthday. Den Haag, 1956, 588-591; вж. на с. 590-591), срещу която етимология обаче възразява K. H. Menges. Тъмоуторокань. – Zeitschrift für slavische Philologie, 29, 1961, 128-133.
[133] Източните хуни (Hsiung-nu) се появили край северните граници на Китай едно столетие по-рано – към края на IV в. пр. Хр. Това обстоятелство може би подкрепя изказаното по-горе предположение за късното проникване (след походите на Александър Велики) на пратохарите в долината на р. Тарим. В последната половина на III в. пр. Хр., когато владетелят на Цин Шихуанди обединил Китай и се провъзгласил за „император“ (хуанди, huang-ti), основавайки „Поднебесното царство“ (221 г. пр. Хр.), Hsiung-nu също се консолидирали, разпростирайки се чак до Ордос. Тъкмо по това време техен вожд е бил Ту-ман šan-yü, бащата на основателя на същинската „източнохунска“ империя. Обстоятелството, че неговият син е бил държан (или предаден) като заложник при тохарите свидетелства за тяхното първоначално надмощие над Hsiung-nu.
[134] Вж. за него K. Schippmann. Grundzüge der parthischen Geschichte. Darmstadt, 1980, IX + 132 S.
[135] Редом с Ting-ling китайските извори посочват названията и на други племена, от които Hun-yü навярно са идентични с Kuan-yü, споменати около 170 г. пр. Хр. заедно с тохарите (срв. Qiang, смятани за едно от тохарските племена), а Hsin-lu би могло да представлява вариант на името Hsien-li < тюрк. *sär-lär (в случая -ler е суфикс за мн. ч.) – название на познатия от орхонските рунически надписи народ sär, sir (сери), отъждествяван с предците на кипчаките, или вариант на Hsien-pi, Hsien-pei < монг. *sär-b-at (тук -°t също е суфикс за мн. ч.), което име, независимо че съдържа в основата си елемента *sär, се отнася чрез метатеза и към етнонима на сабирите.
[136] Инвазията на Hsiung-nu в тохарските земи е датирана различно от отделните изследователи – в 177 или 176 г. пр. Хр., дори в 174 г. пр. Хр., когато починал основателят на хунската държава. Не е ясно дали и доколко тези събития биха могли да стоят в някаква връзка с политическото развитие в Китай и Средна Азия. Мао-тун се измъква от тохарска зависимост три години преди битката край р. Херируд, когато през 206 г. пр. Хр. бактрийският владетел Ефтидем I е бил принуден да призне формално сюзеренитета на селевкидския цар Антиох III Велики, а след смъртта на Ши-хуанди бунтът на Лю Пън (или Лю Бан) довел до основаване в Китай на новата династия Хан (206 г. пр. Хр. – 220 г. от н. е.). Хунската атака около 176 г. пр. Хр. на свой ред съвпада с период на силна външнополитическа активност на Гръко-Бактрия. Тогава по думите на Страбон (XI, 516) бактрийските завоевания се разпрострели до серите и фауните (μέχρι Σηρών καὶ Φαυνών). Този пасаж понякога бива интерпретиран „до китайците и хуните“, но според Страбон подгрупи на серите били тохарите и фруните. От друга страна под Serike ‘страната на серите’ Птоломей например разбира долината на р. Тарим. На тяхното име е била наречена идващата оттам коприна (serikon), така както в древнотюркски коприната получила названието torqu. Х.-В. Хаусиг аргументира възможната идентичност между сери и иседони, свързвайки ги също и с тохарите (Yüeh-chih), срв. H. W. Haussig. Die Beschreibung des Tarimbeckens bei Ptolemaios. – ZDMG, 109 (N. F. 34), 1951, 148-190; вж. и Idem. Die ältesten Namen der Seide und die Wanderungen iranischer Stämme aus Mittelasien nach Südrußland. – In: Proceedings of the XXXII International Congress for Asian and North African Studies (Hamburg, 25th-30th August 1986). Ed. by A. Wezler and E. Hammerschmidt. Stuttgart: Franz Steiner Verlag, 1992, pp. 671-672 (= ZDMG Supplementa, 9). В тюркските „рунически” надписи серите или сирите са представени вече като навярно родствен и съюзен на тюрките народ. В тях Сергей Клящорни открива дори кипчакските предци, вж. S. G. Kljaštornyj. Die Kiptschaken auf den runischen Denkmälern. – CAJ, 32, 1988, 73-90 (срв. също кит. Hsien-li < *sär-lär по-горе в бел. 135). Трудно е да се прецени, дали също и фауните на свой ред не биха могли да се съпоставят с племената, обозначени в китайските извори като Hun-yü или Kuan-yü (срв. по-горе, бел. 135), а не само с фруни, фрури и пр. неясни по смисъла си етноними, представяни от някои автори като транскрибиран вариант на хунското народностно име. Вж. по този въпрос критичните бележки на O. Maenchen-Helfen. Pseudo-Huns. – CAJ, 1, 1955, 101-106. Финалният етап от хуно-тохарската борба през 165 г. пр. Хр. съвпада с един последен подем в могъществото на гръко-бактрийците под властта на Евкратид, но всичко това може да е плод на случайност, а не на предварително координиране с действията на Hsiung-nu.
[137] Възможно е разцеплението сред тохарите да протекло още при първата хунска инвазия в 176 г. пр. Хр. и някои Yüeh-chih да са проникнали в Тибетското плато от Кансу през планините Нан-Шан и източните склонове на веригата Кун-лун. Тогава второто нападение на разширяващите се Hsiung-nu ще да е било насочено срещу отблъснатите вече на запад „големи Юе-чжи“ (Ta Yüeh-chih). Това, че хуните се осмелили да започнат западната си кампания едва, след като се подсигурили на север и югоизток, а съгласно сведенията в „Ши-чи“, техният шан-ю направил ритуална чаша от черепа на своя противник, показва високия престиж и могъщество на тохарите над околните номадски племена. И макар, че те предпочели да се оттеглят извън обсега на Hsiung-nu, вместо да останат подчинени в състава на тяхната империя, не е изключено все пак отделни тохарски съставки да са били инкорпорирани в държавата на „източните хуни“.
[138] Срв. при H. W. Haussig. Die Beschreibung, 162, бел. 72. Съпоставката на старокитайския изговор на Wu-sun [*o-swən] с познатото от Източна Европа име Asfal е обоснована с възможността китайската фонема -n да отразява също чуждоезичните -l и -r. Всъщност *Asfal е осетинската форма на Spala – племенно обозначение на изселилите се в Южна Русия алани. Тя е запазена и във възприетото навярно от аланите най-старо маджарско обозначение – Σάβαρτοι ἄσφαλοι. Това кара Х.-В. Хаусиг да прокара паралел между усуните и появилите се по-късно алани.
[139] Според китайските сведения Wu-sun са били покорени от хуните заедно с номадизиращите в района на Алтай племена (Lu-lan, Hu-chieh) и още 26 съседни страни (в Таримския басейн) след първото поражение на Yüeh-chih през 176 г. пр. Хр.
[140] Докладът на китайския посланик Čang-čՙien до император Wu от 126 г. пр. Хр. е отразен с различни, понякога противоречиви подробности в „Ши-чи” и в по-късната история „Хан-шу“, от която всъщност се разбира, че Kՙun-mo не било име, а титла на усунския принц Lieh-chiao-mi. Както неговото име, така и това на баща му, а също имената на неговите приемници съдържат елемента -mi, стоящ вероятно във връзка с тохарската дума за ‘цар’ (така при E. G. Pulleyblank. Chinese and Indo-Europeans. – JRAS, 1966, 9-39; вж. с. 29), докато титлата Kՙun-mo < *kuən-mwak може да бъде интерпретирана и като *kum-baγ ‘княз на [племето] Kum’. За различията в двете китайски версии срв. при E. G. Pulleyblank. The Wu-sun and Saka and the Yüeh-chih Migration. – BSOAS, 33, 1970, 154-160 и T. J. Barfield. The Hsiung-nu Imperial Confederacy: Organisation and Foreign Policy. – The Journal of Asian Studies (New York), 41, 1, 1981, 45-61 (вж. с. 50). Любопитен елемент е вълчицата в легендата за оцеляването на Kՙun-mo. Вълкът въобще играе доста важна роля в митологичния свят на древните индоевропейци. Той заема особено място и в представите на предислямските тюрки, които са се смятали за потомци на вълчица и на които сивият вълк (станал през ХХ в. символ на турските националисти) често помагал по пътя им към Европа. Но откърмения от вълчицата тюркски династичен род A-šin-a носи название, доста близко до формата *A-sun (възможен среднокитайски изговор на *wu-suən, т. е. Wu-sun), а в тюркския етногенезис се проследяват следите и на други ирански влияния.
[141] Легендата за спасението на Kՙun-mo изглежда елемент от племенния мит за произхода на усуните. E. G. Pulleyblank. The Wu-sun, 156 предполага, че тук гарванът е бил вмъкнат във връзка със значението на китайските знаци, предаващи името Wu-sun ‘внук на гарвана’. Те транскрибират явно некитайска дума, откъдето мотивът с гарвана може да е бил добавен от самия Čang-čՙien.
[142] От кит. sai (< ср.кит. sək ‘сак’) + кит. wan, wang ‘цар’. Между IV и ІІ в. пр. Хр. саките са обитавали територията на изток от средното течение на Сърдаря между днешния Ташкент и езерото Ъсък-Кьол, достигайки до Западен Тиен-Шан.
[143] Над 850 км.; 1 ли съответства на около 444 м.
[144] През II в. пр. Хр. K’ang-chü все още е била разположена на северозапад от днешния Ташкент по средното течение на Сърдаря до южната граница на Казахската степ. На изток е достигала района на р. Талас и р. Чу, може би също Ъсък Кьол, а на юг понякога се простирала до Амударя. По-късно името K’ang-chü започнало да се употребява и за Согдия (K’ang), южно от Сърдаря.
[145] Едва ли това обозначение трябва да се свързва с названието на древните даки – една идея, която продължава да се прокрадва в научната литература, напр. у С. П. Толстов. По следам древнехорезмийской цивилизации, с. 86, където името на масагетите бива интерпретирано като „велики гети“ по аналогия на „тракийските гети“ и на тирагетите („днестровски гети“), а за съседните на тях дахи се прокарва алюзия с даките, също разположени до (балканските) гети. Навярно името е с доста ранен индоевропейски или дори с предарийски произход, доколкото в санскрит под дасью се подразбират враждебните на богове и хора свръхестествени същества и този епитет е съпътствал много от имената на победените от Индра демони. Всички останали значения, вкл. на ‘зъл, суров човек’, ‘варварин’, ‘разбойник, неприятел’ или на ‘роб’ (от ср.инд. dāsa ‘роб’) и пр. ще да са получени чрез разширяване на първоначалната семантика. На satem-варианта даси отговаря гръцката kentom-форма дахи, даи. Така (даху, дахи) са били назовавани живеещите на изток от Прикаспието племена, враждебни на народа на Авеста, част от които се заселили в Хиркания, а също отделилите се от тях [а]парни, положили начало на Партянската държава, чиито царе, Аршакидите, са произлизали от Бактра, ако се съди по династичното им име Pahlawî (Балхски, Бактрийски). За нас обаче особено любопитна е срещаната и днес сред балканските роми дума дась, с която се назовават най-вече българите (отчасти и останалите християнски народи в региона), вкл. при дасикане рома (обозначение на българоезичните цигани, за разлика от изповядващите исляма турско- и татароезични хорохане рома < ст.тибет. hor ‘тюрки, монголи?). Дали и доколко тази дума хвърля мост към някогашната Дасья (Дахья, кит. Ta-hsia), т. е. към Източна Бактрия или Балх, където не е изключено да е бил протекъл генезисът на част от българските предци, засега остава само спекулативна догадка.
[146] При Страбон (XI, 8, 2) се среща вариант ‘Āsi, Pasiani’, където за второто название (πασιανοί) G. Haloun. Zur Üe-tṣï Frage, 244 предлага корекцията ἤ ἀσιανοί, възприета впоследствие и от други изследователи. Срв. например при G. Vernadsky. Sur l’origine des Alains, 83; K. Czeglédy. From East to West: the Age of Nomadic Migrations in Eurasia. – AEMAe, 3, 1983, 25-125 (вж. на с. 48-50) и пр.
[147] Или Sacaraulae (Σακάραυλοι), което име Ханс-Вилхелм Хаусиг интерпретира чрез метатеза от формата Sarag (название на серите) + тох.А. wla ‘цар’ (вж. H. W. Haussig. Die Beschreibung, 171). Вариантът Sacaraucae също може да получи подобно обяснение, но от Saka ‘саки’ + *rekh, *rikh ‘цар’ (срв. rex) или от Saka ‘саки’ + иран. *rukh, ruḫ ‘светлина, сияние, блясък’, респ. племенно название (срв. Ῥωξολανοί, Rhoxolani < *Rukh-Alani, подобно на Rogas, Rocas < *Rukh-As).
[148] Така H. W. Haussig. Die Beschreibung, 163, бел. 72.
[149] Грузинците наричали осетите Ossi (Oswi), а страната им Osseti (Osweti), срв. G. Vernadsky. Sur l’oigine des Alains, 83. Авторът смята, че формите As, Os датират от сарматския период и допуска „хибриден“ произход на осетинското име като руска адаптация към грузинската модификация на името As.
[150] Срв. C. Brockelmann. Maḥmud al-Kašgharī über die Sprachen und die Stämme der Türken im 11. Jahrh. – KCsA, 1, 1921-1925, 26-40. Възможно е обаче тази специфична тюркска дума за ‘река’ да стои в някаква връзка с името Az < As, така както и названието на р. Об (< ст.перс., пехл. āp, н.перс. āb ‘вода’) в отделни вогулски и остяцки диалекти е предавано чрез As, Oas, Ēs, което макар и да се извлича от авест. āfš ‘вода’ напомня името на асите–алани, разположени някога между Дон и Об. Срв. B. Munkácsi. Über die Namen der Flüsse Don, Wolga und Ob. – KCsA, 1, 1921-1925, 301-305.
[151] Изглежда някога властта на K’ang-chü се е разпростирала също отвъд Согдиана, в днешната Киргизка степ на север от Сърдаря (вж. тук бел. 143), където от II в. пр. Хр. до III в. от н. е. китайските извори споменават страната Yen-ts’ai. Тя се е намирала на 2000 ли северозападно от K’ang-chü и някога е принадлежала към нея. На запад е достигала до „голямото езеро“ (Аралско или Каспийско море); била е обитавана от номади с обичаи, сходни на жителите на K’ang-chü, които произвеждали в голямо количество висококачествени кожи от белки. По-късно тази страна сменила името си на A-lan, може би във връзка с появата на аланите на историческата сцена. Срв. K. Enoki. Sogdiana and the Hsiung-nu. – CAJ, 1, 1955, 43-62. Авторът изтъква, че в китайските извори същинското име на Согдия се появява за пръв път в транскрипция Li-i, което се четяло Su-i < *siwok-iək (*siwok-dək) ‘Sogdak’ и привежда цитат, от който е видно, че „страната Li-i спада към K’ang-chü“, като търси последната на север от Согдия в Киргизката степ. Вариант на Su-i е името на страната Šu-yao < *ziwok-iəu, спомената заедно с Ta-hsia и Yüeh-chih. Доста по-късно, през V и VІ в. от н. е., Согдия е известна на китайците и като Su-t’ê < *siwok-d’ək ‘Sogdak’. Във връзка с миграцията на Yüeh-chih, той се позовава на сведението в „Суи-шу“ за земята и династията на Самарканд, според което народът на K’ang (вече Согдия) е бил потомък на народа на K’ang-kü (вариант на K’ang-chü), а царското семейство е носело прозвището Wên и е водело произхода си от Yüeh-chih (т. е. балхите или кушаните). Първоначално Yüeh-chih са живеели в град Čao-wu северно от планините Č’i-lien-šan (Нан-шан в Кансу), но след като били разбити от Hsiung-nu се изтеглили на запад, прекосявайки Ts’ung-ling (Памир), за да се заселят в сегашната си родина. Столицата им на няколко ли от р. Na-mi (Зарафшан), е спадала някога към K’ang-kü. Отделни клонове на техния род управлявали като помощни царе отляво и дясно различни части на страната, както и съседни на K’ang земи, но носели фамилното име Čao-wu, за да покажат, че не са забравили общия си произход (срв. K. Enoki. Sogdiana, 58-59; също H. Miyakawa, A. Kollautz. Ein Dokument zum Fernhandel zwischen Byzanz und China zur Zeit Theophilakts. – BZ, 77, 1984, 6-19; вж. на с. 17-18). Цялата титла на согдийския владетел била šê-li čao-wu, което обаче Х.-В. Хаусиг тълкува като *särag-ğibu, аналогично на Sil-ğibu или *Sir-ğibu, т. е. като ‘ğibu (< čao-wu, *t’śiäu-min [срещу етимологията ğibu < иран. čub]) на серите’. В VІІ в. от н. е. управниците на согдийските градове-държави са спадали към една и съща династия и са били обозначавани от китайците (напр. в „Тан-шу“) като „Деветте Čao-wu“. Едно столете преди това Менандър съобщава, че бащата на т. нар. Turkšatos [името означава всъщност ‘šad на тюрките’, б. м., В. С.], който господствал над осемте согдийските градове-държави, е носел титлата Silğibu (< *Sir-ğibu ?). Някои от князете сред „Деветимата Čao-wu“ също са пазели „клановото” име wen, което Хаусиг смята за етническо название *war, тъй като част от Западен Туркестан е била наричана при китайците Wen-na-ša (*uən-nâ-sa) < иран. *War+nau+šah, т. е. ‘Деветте царе на [народа] War’. Подобно обозначение той вижда и в споменатите по-късно на запад от Ъсък-Кьол до Сър Даря т. нар. Nu-ših-pi (*nuo-śiĕt-piĕt) < иран. *Nau+sir+pit, ‘Деветте серски князе’. (срв. H. W. Haussig. Die Beschreibung, 171-176).
[152] В научната книжнина е изказано предположението, че Yüeh-chih навярно e представлявало по-старото название, притежаващо по-общо или по-обхватно значение (може би затова отделни автори причисляват към тях също Wu-sun, Saka и редица други племена), докато името тохари (Τόχαροι, T’u-huo-lo, Toxār, Tuhkara, Thakkura и пр.) може първоначално да е означавало само онова господстващо племе, което e предвождало западната миграция на Yüeh-chih. Съществува и коренно противоположното мнение. A. J. van Windekens. Lexique étimologique des dialects tokhariens. Louvain, 1941, например е склонен да вижда във Wu-sun и Yüeh-chih „deux groupes d’un même peuple“, а това кара R. Heine-Geldern. Das Tocharerproblem, 250 да се запита, дали името „тохари” не било „ein übergeordnetes Appellativum“, подобно на „гали“ и „германи“, поради което не само Wu-sun, но също Yüeh-chih и редица други племена да са се смятали за тохари? Етнонимът тохар-и би могъл да бъде разглеждан евентуално като множествена форма на -°r от основата t°h (toh, tah и пр.), напомняща индоевропейското дась, даси (кит. Ta-hsia) в неговия западен kentom-вариант, дахи.
[153] През IV–III в. пр. Хр. саките са били широко разпространени в отвъдкаспийската степ; един от техните центрове се намирал в района около Аралско море. При кампанията на Александър Велики част от тях мигрирали по Амударя и Сърдаря, но повечето останали по старите си места.
[154] Срв. титлата на усунския принц K’un-mo < *Kum-baγ ‘княз на кумите [?]’ (вж. тук бел. 140).
[155] Някои подробности вж. у J. Markwart. Wehrot und Arang. Untersuchungen zur mythischen und geschichtlichen Landeskunde von Ostiran. Leiden: Brill, 1938, S. 42-50; H. W. Haussig. Die Beschreibung, 172-173.
[156] Вж. W. Samolin. Some Notes on the Avar Problem. – CAJ, 3, 1957, 62-65.
[157] В 43 г. пр. Хр. североизточните Hsiung-nu, начело с шан-ю Чи-чи мигрирали на запад към Тиен-Шан пред натиска на китайците и южните Hsiung-nu. Там те включили в армията си групи свои съплеменници от долината на р. Или и покорили усуните, разпростирайки властта си в областта на Чу, Талас и Или, преди да бъдат разгромени от китайците в 36 г. пр. Хр. През 91 г. от н. е. северните Hsiung-nu отново избягали към страната на Wu-sun, където една част останала и дала начало на народа Yüeh-pan, който и през V в. се споменава като северен усунски съсед, а другите, заедно със шан-ю, продължили към I-lieh (долината на р. Или). В 153 г. земите на Wu-sun, както и тези на Hsiung-nu и Ting-ling, били покорени от Hsien-pi.
[158] Друго китайско название на областта е Hsi-mo-ta-lo (*χji-muâ-tât-lâ). При Птоломей Памир е обозначен като Himodos (τἀ Ἠμωδἄ), за разлика от западните части на Тиен-Шан, включващи както Памир, така и Алтай, които са наречени Himaos (Ἵμαος). И двете имена може би имат връзка със санскр. hima ‘сняг’ – така индийците са назовавали познатите им периферни области около долината на р. Тарим (срв. H. W. Haussig. Die Beschreibung, 150-151). В съседство на Памир – на територията на Северен Афганистан западно от Кашмир Бируни споменава държавата Bolōr (кит. P’o-lun, Pat-lå-lik и пр.). В нея редом с арийските дарди се срещали също останки от прединдоевропейско тъмнокожо [тибетско или дравидско ?] население, сред което и племената Presun или Wiron, смятани от Й. Маркварт за потомци на древните Τερβισσοι (Δερβικες), както и живеещите на изток от тях и от мунджаните т. нар. катир-кяфири. Големият ориенталист е на мнение, че в името на държавата Bolōr би трябвало да се крие народностно название както е при тибетските вирони (Bhultāwarijān) от инд. Bhuṭṭa ‘Тибет’ (срв. J. Markwart. Wehrot und Arang, 104-110). Изкусително би било обаче в него да се види основа b°l + срещания сред дравидските, алтайските и кавказките езици множествен суфикс -°r, т. е. формата B°l-°r (бал-и, бол-и, бул-и и пр.) като реминисценция на най-ранния структурен вариант, от който впоследствие се е развил и същинският български етноним: b°l > b°l-k (b°l-x, b°l-g; напр. балх-и) > b°lk-°r (b°lx-°r, b°lg-°r; срв. българ-и). Друг е въпросът на кого от познатите народи (балхи, саки, тохари, дравиди, тибетци и пр.) би трябвало да се припише тази първична форма? Повече подробности при В. Стоянов. Етнонимът „българи“ (вж. тук бел. 17).
[159] Също Kui-šuan, Kui-šuang > Kušān(a).
[160] Възможно е Yüeh-chih да са се настанили в Согдия и на север от Амударя със съгласието на асианите като преграда или в подкрепа срещу опасността от Hsiung-nu. В началото на І в. пр. Хр. китайските извори определят K’ang-chü като „слаба“ страна – нейната източна част e била контролирана от Hsiung-nu, а южната – от Yüeh-chih. По-късно, след разгрома на северните хуни през 36 г. пр. Хр. (вж. тук бел. 157), K’ang-chü възстановила влиянието си над Согдиана. Срв. при K. Czeglédy. From East to West, 57.
[161] Титлата е позната и на тюркските народи като yabġū [също yavġu, yavγu, yabaqu, ğabġu и пр.], където е заимствана явно от индоевропейски (срв. в ср.иран. yavuga [yβγω ~ žβγω < иран. yam- ‘водя’ + -uka ?]; парт. ymg, ср.перс. žmyγ). Сред древните тюрки тя е заемала трета позиция в ранговата йерархия: χaγan, tegĕn (tägīn, tekin), yabγu [на други места šad], čor и пр., т. е. на две степени под върховния владетел. Обикновено yabgu е представлявал нещо като наместник на хана и е командвал дясното крило на войската, за разлика от т. нар. šad [също титла с ирански произход < ср.иран. šāδ, согд. γš’yδ, сев.иран. iχšēδ < др.перс. χšāyaθiya ‘цар’, авест. χšaēta ‘вожд’], оглавяващ лявото крило. Във формата yavuga титлата е използвана върху монети (ΖΑΟΟΥ) от кушанската династия на Канишка в Индия. Някои изследователи предполагат, че и усуните (от връзката си с тохарите) са били носители на титлата hiĕp-ho (šep-ho, т. е. на yab-gu). Възможно е тя да е била използвана също от согдите и хорезмийците. Повече подробности вж. при G. Doerfer. Türkische und mongolische Elemente im Neupersischen, I-IV. Wiesbaden: Franz Steiner Verlag, 1963-1975 (срв. т. ІV, с. 124-136 под № 1825). С кушанския владетел Кузул-Кадфиз (или Козуло-Кадфис) е свързан изразът Kuṣanayawugasa, където вторият елемент yavuga-sa е поставен в родителен падеж. Последната сричка наподобява морфологичния формант -sï при тюркските изафетни конструкции и цялата титулатура на Кадфиз може да се интерпретира като „Kusan-a yavuga-sa“, т. е. ‘ябгу(то) на Кушан’. Във връзка с това е интересно да се прокара паралел към българската титла ΚΑΝΑΣΥΒΙΓΙ, както е постъпил и А. Стаматов. Tempora incognita на ранната българска история. София: Издат. на МГУ „Св. Иван Рилски“, 1997, с. 101. Отдавна е установено, че κανασυβιγι е двусъставна формула, съдържаща като първи компонент българската титла „кан“. Спори се обаче върху начина на нейното разчленяване и същността на втората ѝ част. При по-старата интерпретация κανας υβιγι (или καν-ας υβιγι) ‘ювиги хан’ е очевидно сходството между υβιγι (yuvigi) и кушанското yavuga. При нея се избягва и препращането към тюркското „sü-begi“, така често смущавало някои учени. Ако обаче изразът бъде възстановен като κανα συβιγι (или по-скоро καν-α συβιγι), той може да се преведе не само чрез „хан[ът]-главнокомандващ“ (от sü beg-i ‘бек [вожд, командир, предводител] на войската’). Началното συ- (sü-) от втория елемент напомня палаталния консонантен звук s’-, срещан в чувашки и в най-ранните [пра]български заемки в унгарския език. Той съответства на тюркското y- или ğ-, č- (срв. sal ~ ğal, yïl ‘година’; sel ~ yel ‘вятър’ и пр.), с което συβιγι (süvigi, s’uvigi) би могло да се разглежда и като по-ранен фонетичен вариант на yuvigi ~ yavuga. И двете форми (бълг. sübigi, s’uvigi > yuvigi и куш. yavuga) трябва да се възприемат като разновидности на тохарската и тюркска титла yabgu, носена от върховния наместник в дясното „крило“ на държавата. В такъв случай κανασυβιγι (kan-a s’ubigi) би означавало „канът-ябгу“ (по аналогия на „Кушан[ският] ябгу“), а това добре подхожда и на местоположението на Дунавска България на запад или вдясно от стария държавен център на Кубрат.
[162] Тук се набива на очи още една аналогия при съпоставка между древните българи и Yüeh-chih. Китайските извори говорят за 5 владетелски клана сред тохарите. Толкова са харизматичните родове и на българите в „Именника“ –Дѹло, Ерми, Вокиль, Оукиль и Оугаинъ. Във връзка с това големият ориенталист Омелян Прицак разви в своята лекция по случай удостояването му с почетната титла на Софийския университет „доктор хонорис кауза“ (на 28 октомври 1998 г.) тезата за сакралността на числото „пет“ сред древните българи (така както 7 е представлявало „етническото число“ на тюрките, а 9 [3 x 3] - на монголите). Той се опита чрез него да обясни и българския етноним – от *bəl, *bil ‘пет’ (срв. чув. pil-ək, тюрк. beš, biš при закономерен преход бълг. l ~ тюрк. š) + -γar, -γur и пр. ‘род, племе, народ’, т. е. ‘петте племена’. Особеността на числото 5 обаче е била осъзната и от други народи в древността. Тя вероятно се дължи на броя на пръстите в ръката – една константна величина, послужила като основа при ранните системи на броене, които са възникнали след разширяване на първата осъзната от човека количествена поредица „един – два – много“. Днес тя е съхранена в граматичната структура на семитските езици, където съществуват форми за единствено, двойнствено и множествено число. Следи от Dualis обаче се откриват също в алтайските, отчасти и в индоевропейските езици, а това говори в полза на универсалността на разглеждания феномен. В тюркски например след bər, bir, ber ‘едно’ (срв. слав. пър-ви, пер-вый) идва eki, iki ‘две’, тълкувано от глагола ek- ‘добавям’. За üč ‘три’ може да се предположи етимология от uğ (съвр. тур. uc) ‘връх, край’ [противно на някои опити то да се свърже със шум. gus ~ eš ‘три’] и така се разкрива най-ранната количествена поредица, състояща се от три члена. За числителното tört, dört ‘четири’ се предполага тохарско влияние (тюрк. tör.t < тох. *[ś]tuer; тук необяснен остава елементът -t, който, така както и -r, би могъл да бъде множествен афикс, добавен към и.е. или иран. *toe, *tue, *twe > tū, перс. dū ‘две’, т. е. tue-r + -t [„2 + 2“ в мн. ч. като нова семантична единица?]), също и за числителното beš, biš ‘пет’ (< тох. *pēś). Последното обаче се свързва чрез прехода š ~ l с чув. pilək ‘пет’ (< бълг. *pəl, *pil), доста близко по звучене до тюрк. bilek ‘китка на ръка’. Тази дума на свой ред би могла да се разглежда като по-старо съчетание от основата bil (< bir, bər ~ *pər ‘едно’) + събирателния суфикс -°k, сиреч bil-ek и да отразява съвкупността на 5-те пръста (тюрк. par-mak ‘пръст’), т. е. на 5 отделни единици, обединени чрез суфикса -k в общността на едно цяло, възприемано като нова лексическа единица. Независимо от произхода на тюркското название за „пет“, то явно се е схващало като нов количествен предел в системата на броене, защото следващото по ред числително alti, altï ‘шест’ се етимологизира чрез минала форма на глагола al- ‘вземам’ (al-tï, al-dï). То отразява или нещо „добавено“ към целостта на петицата (подобно на ek-i, ik-i), или по-скоро „взето“ от съвкупността на 5-те пръста на другата ръка. Впоследствие, под влияние може би на месопотамския културен кръг, сред предците на алтайските народи и в частност на тюрките се появила и септималната система на броене – тюрк. yeti, yedi ‘седем’, което може да се извлече от минала глаголна форма на основата yet- ‘бивам достатъчен, стига’ (yet-ti > ye-ti). Аналогично е подреждането и в групата на десетиците, където първите пет члена образуват самостоятелна поредица (on, yi[gi]rmi, otuz, qyrq, elli [< el ‘ръка’]), следват 60 (alt-mïš ‘взет’) и 70 (yet-miš ‘достигнал’) и едва след това еднаквите по начин на формиране 80 (sek-sen < sek-iz ‘8’) и 90 (dok-san < dok-uz ‘9’). Срв. B. Munkácsi. Zur Bildung der Zehner-Zahlwörter im Türkischen. – KCsA, 1, 1921-1925, 313-315, където авторът изтъква, че „петицата“ вероятно е била основа на бройната система и при шумерите, преди да се образуват форми за останалите числителни. Независимо от по-късното развитие първоначалните „троична“ и „петорна“ системи са оставили много следи, например в структурната организация на племената, които при поход се подреждали в хоризонтална линия: ляво крило – център – и дясно крило, а на поселищната си територия се групирали в квадрат [символ на страната, на населената земя] съобразно четирите посоки на света: изток – запад – север – юг плюс център, където се e разполагал владетелят. Това петорно подреждане и въобще сакралността на числото 5 са особено характерни за древните китайци. Петицата е основен елемент в китайския духовен свят и може би неслучайно в изворите са споменати тъкмо 5 племена или владетелски рода на „големите Goat-si“.
[163] На своя монета той е обозначен скромно като ΤΥΡΑΝΝΟΥΝΤΟΣ ΗΡΑΟΥ [или ΜΙΑΟΥ ?], т. е. „управляващ Хирай (Гирай [или Миай ?])“. Неговият син и приемник Кадфиз І е имитирал монетите на римския император Клавдий (41-54 г. от н. е.), откъдето се смята, че царуването му било отчасти след средата на І в., когато нападението над Кабул поставило начало на кушанската експанзия на юг. Вече при Кадфиз ІІ (45-78 или 160-200 г.) се появяват съвсем нов тип монети, скъсали с античната традиция. Те представят царя с брада и „варварско“ облекло – дълъг кафтан и висок „скитски“ калпак, а на обратната страна съдържат изображение на бог Шива.
[164] Антропонимните и топонимни форми, характерни за кушаните, ни карат да се замислим за естеството на етническия им състав. Възможно е проникналите в Средна Азия тохари (Yüeh-chih, Goat-si) да са включвали не само индоевропейски, но и предарийски (дравидски и пр.) елементи с техните традиции. Това би обяснило както името на рода Gui-šuan или Кушан (< Kuš ‘етноним’ + иранския suffix pluralis -ān, т. е. ‘куш-и’; срв. също Kaš-mir, Kaš-i, Kaš-gar, Küs-än [Kuča, Qočo, където бил говорен тохарския Б диалект] и пр., т. е. все форми на *k°s ~ *k°š, хвърлящи мост към древноизточната именна номенклатура на Предна Азия), така и някои странно звучащи названия на кушанските царе. Името на Кузул Кадфиз например наподобява макар и бегло в първата си съставка това на еламските царе Кудузилуш I и II (управлявали съответно през 1745–1730 и 1605–1600 г. пр. Хр.), а от третия „велик кушан“ нататък, чието название Каниш-ка доста прилича на името на основания от асирийски търговци хетски град Каниш (Ганиш, т. е. древната Неса или Ниша), се появява и наставката -ka (Канишка, Васишка, Хувишка, Турушка), засвидетелствана също в името на хуритската богиня Шауш-ка. Според Уйлям Самолин думи като čao-wu (> Ts’ao, т. е. Забулистан) и пр. са навярно следа от предиранския етнически пласт в евразийската степ, един етнически субстрат, който може да бъде обозначен като кимерийско-тохарски и към който спадали иседоните или Wu-sun. Вж. W. Samolin. Some Notes, 65; W. Samolin. Historical Ethnography of the Tarim Basin before the Turks. – Palaeologia (Osaka), 4, 1955, 33-40.
[165] Старата столица на Yüeh-chih в Източен Тохаристан е обозначавана в китайските извори като Lu-chien-shih. Тя е била разположена някъде на север от Амударя. По-късно, навярно по времето на Канишка, кушанските владетели изместили своите зимни и летни резиденции по Гандара, а след колапса на тяхната империя центърът на властта им се установил в Балх. Комбинирайки съобщенията на бактрийски търговци, които между 436 и 452 г. посетили китайския двор, с добре познатите им и вече архаизирани етноними, в някои китайските извори („Вей-шу“) се говори за прогонването на Yüeh-chih от старата им родина под натиска на хуните (или на жуан-жуаните!) и заселването на по-голямата част начело с царя им Кидара в град Балх, откъдето той нападнал Северна Индия, подчинявайки пет царства на север от Гандара, докато синът му с по-малката част тохари (т. нар. малки Yüeh-chih) се заселил в град Пуруша(пура) югозападно от Болор. Вж. K. Czeglédy. From Wast to West, 69-70. Като подлага на анализ противоречията в това съобщение ученият правилно заключава, че в него се говори по-скоро за миграцията на кидаритите, прогонени в Балх от т. нар. жуан-жуани, чиито племена Uar и Hua се настанили на освободените територии в Източен Туркестан (вж. на 73).
[166] От надписа върху стоманената колона в Михраули не става ясно, дали това е Чандрагупта II (ок. 320–350 г.), както се съмнява и K. Czeglédy. From East to West, 72 [той отнася обаче неговото царуване към 335–375 г.], или по-скоро Чандрагупта III (375–414 г.), когато властта на Гуптите се разпростира и в Северна Индия, където били разгромени остатъците от някогашните кушански владения и били инкорпорирани също земите на днешната провинция Гуджарат.
[167] Срв. Liu Mau-tsai. Kutscha und seine Beziehungen zu China vom 2. Jh. v. bis zum 6. Jh. n. Chr., Bde. I-II. Wiesbaden: Otto Harrassowitz, 1969, VIII + 305 S. (= Asiatische Forschungen, Bd. 27), където въз основа на китайските извори (единствените за историята на Куча) авторът проследява контактите с този град-държава до инкорпорирането му в състава на Западно-тюрк[ют]ската империя през 581 г. Вж. за по-късния период също A. von Gabain. Das Leben im uigurischen Königreich von Qočo (850–1250), Bde. I-II. Wiesbaden: Otto Harrassowitz, 1973, 251 S. + 99 Taf. (= Veröffentlichungen der Societas Uralo-Altaica, Bd. 6), засягаща въпроси от историята на Китайски Туркестан, където след унищожаването на Уйгурската империя в Монголия от киргизите (840 г.) представители на бившата управляваща прослойка създали нова държава със столица Qočo (кит. Kao-č’ang; при Масуди – Kūšān < *Kawšān) близо до Турфан, която била основана и населена от иранци.
[168] Вж. H. H. Lamb. The Changing Climate. London, 1966; B. Brentjes. Nomadenwanderungen, 15.
[169] Срв. Л. Н. Гумилев. Хунну. Средная Азия в древние времени. М., 1960, с. 192. Също и по-новото издание: Л. Н. Гумилев. Хунну. М., 1993.
[170] Вж. А. Н. Варушченко, С. И. Варушченко, Р. К. Клизе. Изменение уровня Каспийскаго моря в позднем плейстоцене-голоцене. – В: Колебания увлажненнности арало-каспийского региона в голоцене. М., 1980, с. 79-90; Chao-chin Hsien. Chu K’o-Chen and China’s climatic changes. – The Geographical Journal (Kensington), 142, 1976, 248-250. Цит. по B. Brentjes. Nomadenwanderungen, 14-15.
[171] Първоначално сарматите са представлявали част от голямата скитска племенна общност и са обитавали териториите в урало-каспийската степ на изток от същинските скити. През V в. пр. Хр. те явно са поддържали връзки с Близкия Изток, Централна Азия и Черноморския регион, защото в сарматски погребения са открити централноазиатски и ахеменидски съдове, както и египетски алабастров съд с йероглифи и триезичен клинописен надпис, датиран от времето на Артаксеркс I (465–425 г. пр. Хр.). Вж. при Th. S. Noonan. Russia, the Near East, and the steppe in the early Medieval Period: an Examination of the Sasanian and Byzantine Finds from the Kama-Urals Area. – AEMAe, 2, 1982, 269-302.
[172] Срв. G. Vernadsky. Der sarmatische Hintergrund der germanischen Völkerwanderung. – Saeculum, 2, 1951, 340-392 (вж. на с. 344).
[173] G. Vernadsky. Der sarmatische Hintergrund, 342-343.
[174] Срв. A. Sobolevskij. Einige Hypothesen über die Sprache der Skythen und Sarmaten. – Archiv für slavische Philologie, 27, 1905, S. 240 (цит. по B. Munkácsi. Über die Namen der Flüsse Don, Wolga und Ob. – KCsA, 1, 1921-1925, 301-305). Иранската основа *d°n се съдържа също в имената на Днепър (Danapris), Днестър (Danastris) и в названието на Дунав (Danuvius), смятано за келтско по произход. Всички те са свързани с обозначението за „река“. Беззвучният вариант на тази основа *t°n (срв. Τάναις) откриваме в турското име на Дунав – Tuna, което навежда на мисълта, че и Tana от тюркското название на Меотис – Tana Azak (откъдето е дошло днешното име на Азов) може първоначално да се е използвало в значението на ‘река’. То навярно е визирало Керчския пролив и е значело „реката на азите“ (асите, аланите), т. е. Tan-a Az-ak като вариант на стара иранска изафетна конструкция (срв. тук бел. 161: бълг. καν-α συβιγι), включвайки също множествения показател -°k, добавен към името Az (< Ās). По подобен начин и Сърдаря се интерпретира като „река на серите“ (от перс. darya > тюрк. dere ‘река, долина’ + Sär, Sir ‘сери’).
[175] Срв. навремето R. Roesler. Romänische Studien. Untersuchungen zur älteren Geschichte Romäniens. Leipzig, 1871, 340-344.
[176] По аналогия на него Вернадски тълкува името на остроготите ‘блестящи готи’, смятайки го за имитация на роксолани, където astur би представлявало превод на ruḫs (срв. G. Vernadsky. Sur l’origine des Alains, 84).
[177] Като предпоставя наличието на самостоятелен етноним Rukhs (~ Dukhs, Tukhs) Г. Вернадски е склонен да допусне ирански произход и на руското народностно име Ῥως – не от названието на скандинавските варяги (< фин. Ruotsi, ест. Roots ‘швед’), нито от прилагателното ρουσιος (русый), а от срещаното на юг още преди идването на варягите име на иранското племе или клан Rukhs > Rus. Той припомня, че някога и Волга е била наричана Ros, намеквайки вероятно за нейните по-ранни обитатели. (Всъщност названията Ῥως или Ῥα за Волга биха могли да се свържат с името на легендарната река Raŋhā- в Авеста или Rasā в Ригведа, а освен това и с мордвинските названия Rav или Ravo, произлизащи от rava ‘река’ < *raŋā < ст.инд. ramh-, raŋh- ‘бързо течащ’ [B. Munkácsi. Über die Namen]. В такъв случай имената Rōs, Rā, Rav, Ravo ‘Волга’, както и Rona, Rain и пр. биха означавали просто ‘река’. Коренът r° обаче [с варианти đ, d, t или l, напр. в Danubis, Tanais, Lena] намираме не само в угрофинското ‘rava’, славянското ‘река’ или иранското ‘rōt’ [срв. Weh-rōt = Weh-āb, Wei-šui; при което кит. šui отразява тюрк. su ‘вода’], но също и в дравидските езици: тамил. aru ‘река’). По-нататък Вернадски се позовава на отделни сведения, че някога и край Дон е живял народ на име Hros ~ *Rhos, че Низами (XII в.) е смятал племето Rus в Северен Кавказ за отделно от аси и алани, а с името Oros (тюрк. Urus ‘руси’) в китайските извори от монголския период са се обозначавали както ‘руси’ така също и ‘алани’. Всичко това го кара да допусне, че варягите са заварили вече славизирани части на иранския (алански) народ Rukhs, който вероятно е почитал слънцето Хорс (< осет. ḫur ‘слънце’). От него варяжкият предводител и по-късно руски княз (Rus-kagan) ще да е приел специфичната кланова емблема във вид на тризъбец Ψ (вариант „двузъба палка“, знакът Y [sic]), характерна за по-късните Рюрикиди, но напомняща някои хорезмийски тамги и сходна с тамгоподобни знаци върху обекти от хазарски, алански и български поселения, а също и от предхождащото ги Боспорско царство. (Знае се, че когато Тмутороканският княз Мстислав се оженил около 1022 г. за аланска [или касожска, т. е. черкезска] принцеса от рода Burgalty [< *Bulgar-ty?], той поставил нейната родова емблема [Y] на своето знаме). Вж. при G. Vernadsky. The Origin of the Name Rus’. – SOF, 15, 1956, 167-179.
[178] H. W. Haussig. Die Quellen über die zentralasiatische Herkunft der europäischen Awaren. – CAJ, 2, 1956, 21-43.
[179] Вж. тук бел. 151.
[180] Срв. при O. Maenchen-Helfen. Huns and Hsiung-nu. – Byzantion, 17 (American Series, 3), 1945, 222-243 (вж. на с. 239).
[181] В. А. Дремов. Обычай искусственного деформирования головы у древних племен Западной Сибири и его происхождение. – В: Проблемы археологии и этнографии, вып. 1. Ленинград, 1977, с. 99-110.
[182] Вж. B. S. Bachrach. Two Alan Motifs in Åberg’s Aquitanian Style. – CAJ, 16, 1972, 81-94.
[183] Срв. K. H. Otto [et alii]. Deutsche Geschichte (in drei Bände), Bd. I, Berlin, 1964, S. 97.
[184] На това съобщение на Авентин от Мелк набляга А. Стаматов. Tempora incognita, 30, когато говори за „първата миграционна вълна“ на българите (от средата на IV в.), свързана с тяхното усядане в Южна Бавария, Пентаполис, Беневет, Илирик и Южна Панония.
[185] Вж. V. Kiparsky. Finnougrier und Slawen zu Anfang der historischen Zeit. – UAJ, 42, 1970, 1-8.
[186] Например O. Pritsak. The Slavs and the Avars. – Settimane di Studio del Centro Italiano di Studi sull’Alto Medioevo, 30, 1982, 353-432; авторът смята, че дори до VIII или IX в. от н. е. терминът „славяни“ е обозначавал определена форма на организиране на граничните войски в империята и в някои номадски държави. Срв. също W. Pohl. Die Awaren. Ein Steppenvolk in Mitteleuropa, 567-822 n. Chr. München: C. H. Beck, 1988, S. 94-98 и др., който е склонен да допусне възможността от множество локални етногенези на славянските народи.
[187] Срв. при M. Vasmer. Untersuchungen über die älteste Wohnsitze der Slawen, I: Die Iraner in Südrußland. Leipzig, 1923; G. Vernadsky. On the Origin of the Antae. – JAOS, 59, 1939, 56-66; G. Vernadsky. Das Ostslawentum bis zum Mongolensturm. – Historia Mundi (Bern), 5, 1956, 251-300; B. Strumin’skyj. Were the Antes Eastern Slavs? – HUS, 3-4, 1979-1980, 786-796 и др. G. Vernadsky. Der sarmatische Hintergrund, 345-346 вижда податки за ирано-славянско смесване и край Тиса в съобщението за бунта около 358 г. на т. нар. Limigamtes (< осет. lämäg ‘слаб’ + Antes ‘анти’), обозначени също като ‘роби’ (servi) срещу своите господари – „свободните“ сармати, наречени Acaragantes (< осет. äqäräg ‘ням’ + Antes), защото когато последните потърсили римска закрила, вождът им Zizais и всички негови воини сякаш онемели от страх, преди да могат да изложат молбата си. Тази случка съвпада приблизително по време с първата поява на българското народностно име в западните извори и по-специално в Анонимния латински хронограф, където е отбелязано „Ziezi ex quo Vulgares“. Според G. Vernadsky. The Origin of the Name Rus’. - SOF, 15, 1956, 167-179 в името „анти“ се крие аланското (осетинско) ändä ‘outside’, ändag ‘outer’, т. е. антите са били „външни“ или периферийни племена на аланите и като такива вероятно смесени с тях или поне управлявани от алански клан. В лимигантите (Lämäg-Antes) по Средни Дунав той също вижда „помощно“ славянско племе на акарагантите (Äqäräg-Antes), които ще да са били сармати (алани).
[188] J. Charpentier. The Original Home, 168-169.
[189] Срв. N. Minissi. What Does ‘Indo-European’ Mean in Reference to the Slavic Language? – HUS, 12-13, 1988-1989, 587-592.
[190] Срв. при Gy. Moravcsik. Byzantinoturcica, I-II. Berlin: Akademie-Verlag: 21958 (= Berliner Byzantinische Arbeiten, Bde. 10, 11); вж. Bd. I, Die byzantinischen Quellen der Geschichte der Türkvölker, S. 48-49.
[191] Вж. повече подробности при K. H. Menges. Early Slavo-Iranian Contacts and Iranian Influences in Slavic Mythology. – In: Zeki Velidi Togan’a Armağan, İstanbul, 1950-1955, pp. 468-479.
[192] Като „син на небето“ китайският император е управлявал по силата на заповедите на Небето (T’ien) и на Ti (или Tê), което първоначално означавало и магическа сила. Предполага се, че носител на този момент в имперската идеология, т. е. силно магически (лунарно-митологично) обусловената царска власт, е била династията Шан, възприела доста елементи от местната аграрна култура, докато представата за императора като висше същество – жрец и посредник между Небето и народа – е възникнала по времето на династията Чжоу, която в много по-голяма степен е била свързана с пастирските номади от Вътрешна Азия. Срв. W. Koppers. Urtürkentum und Urindogermanentum im Lichte der völkerkundlichen Universalgeschichte, 1. – Belleten, 5, 1941, 481-525 (вж. на с. 492-493). Още при Hsiung-nu се е смятало, че техният владетел (shan-yü) е бил създаден от Небето и Земята и поставен да властва над хората от Слънцето и Луната. Не е изключено почитането на Слънцето и Луната като специални царски божества да е било заимствано при хуните от древните ахеменидски перси (ок. 650–331 г. пр. Хр.), срв. P. Aalto. Iranian Contacts of the Turks in Pre-Islamic Times. – Studia Turcica, Budapest, 1971, 29-37 (вж. на с. 31). Авторът предполага, че и полумесецът като „имперска емблема“ на османските турци може да е бил възприет от Сасанидите (226-642 г. от н. е.) или дори от някои по-стари модели (вж. за това В. В. Бартольд. К вопросу о полумесяце как символе ислама. – В: Същият. Сочинения, т. IV. Работы по истории ислама и Арабского халифата. М., 1966, с. 489-491). Идеята за връзката на върховния владетел с Небето е засвидетелствана също при древните тюрки и при тибетците и може би не е случайно, че единствените неномадски владетели, на които тюрките отдавали в Орхонските надписи каганско достойнство, са били тези на Китай (Tabġač Qaġan) и Тибет (Tüpüt Qaġan). Срв. при P. B. Golden. Imperial Ideology and the Sources of Political Unity amongst the PreÈinggisid Nomads of Western Eurasia. – AEMAe, 2, 1982, 37-76.
[193] Срв. различните датировки на управлението на династията Чжоу тук в бел. 107.
[194] Вж. A. Róna-Tas. An Introduction to Turkology. Szeged, 1994, pp. 10-13.
[195] Срв. V. Stojanov. Struktur und Bedeutung des bulgarischen Ethnonyms, 85-86; В. Стоянов. Етнонимът „българи“, 35-36.
[196] Вж. A. Ayda. Une theorie sur l’origine du mot „Türk“. – Belleten, 40, 1976, 229-237. Авторката дава примери за двусричния състав на тюркския етноним (Türük, Török) и аргументира тезата, че някога първата му гласна може да е звучала твърдо (срв. гр. Τούρκοι, рус. Тур[ъ]к, итал. Turco, араб., перс. Turk). Това я кара да потърси начин за разчленяване на евентуалната изходна дума Turuk и така тя достига до авестийското название Tur (Tura), съпоставяно още от E. Blochet. Le nom des Turks dans l’Avesta. – JRAS, 1915, 305-308 с етнонима Türk. Според нея формата Tur-uk би могла да означава „племето (< uk, ok ‘стрела, племе’) тури”, където tur ‘тур[и]’ представлявало название на онези народи, които изоставили номадския си начин на живот, установявайки се в плодородни земи, т. е. tur ‘ceux qui restent’ < tur-mak ‘оставам, спирам’ и оттук: tur-uk ‘племето, което останало’. Етрусколожката Адиле Айда смята, че мекият вариант на името е резултат от съчетаване на формата turuk с епитета kök, gök ‘небесни’, използван от орхонските тюрк[ют]и. Поради невъзможността да бъде произнесено kök-turuk това обозначение е станало в съгласие със звуковата хармония kök-türük, а оттук и türük. По-късно с приемане на арабицата думата türük (trk, ﺘﺮﻚ) се запазила в истанбулския диалект (основата на литературния турски) като türk. Тезата на авторката е интересна, но етническото отъждествяване на тюрките с живелите по времето на Омир и Заратустра (около VIII в. пр. Хр.) тури е повече от съмнително. Всъщност г-жа Айда е склонна да отнася и други древни народи, включително етруските и пеласгите към „прото-тюркската раса“ (срв. още A. Ayda. Pelasglar kim idiler? – Belleten, 46, 1982, 475-486).
[197] Вж. при E. Oberhummer. Der Name Turan. – Túrán, 1918, 193-208.
[198] Срв. по-подробно при D. Sinor. The legendary origin of the Turks. – In: Folclorica. Festschrift for Felix J. Oinas. Bloomington, 1982, 223-230; N. Yamada. The Original Turkish Homeland. – JTS, 9, 1985, 243-246.
[199] S. G. Klyshtorny. The Royal Clan of the Turks and the Problem of Early Turkic-Iranian Contacts. – AOH, 47, 3, 1994, 445-447.
[200] Вж. С. Г. Кляшторный. Древнетюркские рунические памятники как источник по истории Средней Азии. Москва, 1964, с. 162.
[201] Срв. при A. von Gabain. Vom Sinn symbolischer Farbenbezeichnung. – AOH, 15, 1962, 111-117.
[202] Вж. L. Jisl. Wie sahen die alten Türken aus? – UAJ, 40, 1968, 181-199. Авторът изрично подчертава, че лицата на западните тюрки показват европеидни черти с висока основа на носа и енергично издадена раздвоена брада. Също и антропологичните материали свидетелстват за европеидни компоненти на черепа при тюрките от западните части на тяхната поселищна зона, докато на изток в Трансбайкалието и край Селенга са регистрирани монголски черти.
[203] Срв. например у П. Добрев. Българи, тюрки, славяни. Физическите им образи в ранните средновековни паметници. София: И. К. „Огледало“, 1996.
[204] Така В. Абаев и M. Räsänen, отразени при P. Aalto. Iranian Contacts, 32.
[205] Вж. P. Aalto. Iranian Contacts, 34-35. Срв. също на съответните места при G. Doerfer. Türkische und mongolische Elemente im Neupersischen, Bde. II-IV, Wiesbaden: Franz Steiner-Verlag, 1965, 1967, 1971, който обаче е склонен да отнася тези чуждици към непознатия предхунски език на т. нар. руан-руани.
[206] Срв. M. Adamović. Die alten Oghusen. – Materialia Turcica, 7-8, 1981-1982 (1983), 26-49 (вж. на с. 33).
[207] Срв. P. Aalto. Iranian Contacts, 31.