Генезисът и предисторията на онези етнически групи и племена, които образували ядрото на куманския (или кипчакския) народ, изиграл толкова голяма роля в съдбините на Източна Европа, са обвити в мрак. Още през III-II в. пр. Хр. по времето на консолидацията на „източните хуни“ (Hsiung-nu), когато начело с shan-yü Mao-t’un (или Mo-de, 209-174 г. пр. Хр.) те изграждали първата в света степна империя, западно от племената Ting-ling (Din-lin) са били покорени и Küe-she (или K’in-ch’a, Tsin-ch’a) – възможни предци на кипчаките. В монголската епоха името K’in-ch’a се е произнасяло *K’im-ch’a (< Qïbčaq), а едно друго название – K’u-mo-shi (K’u-mo-hi) вероятно е отразявало старата форма на етнонима Qumuq или една композитата Qumaγai (< *Qumaq + *γai), загатваща за евентуално смесване на племената Qum-aq (~ Qum-an) и Qay.[1]
Името на този народ се среща и в древнотюркските рунически надписи във фразата tür[k] [qy]bčaq älig jyl olurmuš „когато тюрките-кипчаки господстваха 50 години [над нас]”.[2] В по-ново време Сергей Клящорни коригира превода на „тюрки и кипчаки“, като потърси и други податки за едновременното споменаване на двата народа в подобен контекст. Той установи, че в някои по-стари паметници вместо за „тюрки и кипчаки” се говори за „тюрки и сири”,[3] поради което предложи отъждествяване между кипчаките и сирите като различни названия на един и същ народ. След победата на уйгурите този народ отстъпил към северен Алтай и района на горен Иртиш. Тъкмо там през следващите десетилетия се появили комплицирани варианти на древнотюркските конни погребения, развити през ІХ-Х век в т. нар. „сросткинская“ култура, приписвана на кимаките и кипчаките.[4]
Историята на куманите (кипчаките) в рамките на Кимекския ханат не е обект на това изследване. Нито тяхното разширяване на запад, в хода на което по следите на оттеглящите се [ог]узи техните предни отреди достигнали Причерноморието. Тук само накратко могат да се маркират някои основни моменти от „добалканската“ куманска предистория.
След победата на уйгурите в 744 г. тюрките и сирите (къбчак) били прогонени към Алтай и Саян. Част от тюрките се заселила в степта между Болгар на Волга и Баласагун над езерото Ъсък-кул. Там станали съседи на появилите се по Иртиш протомонголски кимеки (наричани от тях също куман > кун), които пристигнали от Западна Манджурия и включили кипчаките като „дясно крило“ на своята политическа организация.[5] Идването на кимеките е било свързано с разширяването на протомонголските кътаи, (китани, кидани), образували в 916 г. държавата, която дала руското и монголско название на Китай. Около 986 г. те завоювали областта на северозапад от Пекин и с това породили изселването на куманските предци. По-късното придвижване на народи през XI в. е причинено от северозападната експанзия на същите тези кътаи, начело с династията Ляо, чието падане в 1125 г. е дало тласък на нови миграции. Смята се, че около 1020 г. кипчаките, като част от конфедерацията Kimäk, вече са се били обединили с народа Qûn и с увлечените от него на запад т. нар. Sārī, полагайки начало на един кумано-шаръ-кипчакски племенен съюз в Западен Сибир. Десетина години по-късно (1030 г.) те се споменават в околностите на Хорезм.[6]
Около 1040 г. някогашните съседи на кимеките в Манджурия, също протомонголските по произход кай се появили в степта и породили верижно раздвижване на номадските народи. В рамките на десетина години кай изтласкали кимеките, те пък – кипчаките, тези – огузите (или торките), а те – печенезите на запад от старите им обиталища.[7]
Новият народ дошъл край руските граници в средата на 50-те години на XI в. Руската летопис го споменава за пръв път под 6563 (1055) година: „приходи Блуш с половци и створи Всеволод мир с ними и возвратишася восвояси“.[8] В 1061 г. куманите, предвождани от хан Сокал (вариант: Искал), вече нахлули в Переяславското княжество и нанесли поражение на Всеволод.[9] През 1068 г. куманите отново навлезли в руските земи, разбивайки край река Алт съюзените сили на князете Изяслав, Святослав и Всеволод. По това време Кай навярно са били вече наложили властта си над степта, формирайки господстващия кипчакски клан на мястото на предишния династичен род Тертер-оба (?), към които може би е спадал Тугоркан – тъстът на киевския княз Святослав Изяславич.[10]
Смята се, че между 1068 и 1071 г. отделни групи от кумани са започнали да проникват на територията на Молдавия,[11] където се смесили с настанилите се в региона печенези и [ог]узи. Трудно е да се определи дали новодошлите са били част от отстъпили пред Каи номади, близки на господстващия преди кимекски клан (откъдето сред унгарците ще да е било възприето името куни като вариантно обозначение на куманите) и дали техни елементи са участвали в нахлуването през 1068 г. в Трансилвания на някакъв източен народ, разбит от крал Саломон при Черхалом (Керлеш). Унгарските извори определят инвазьорите като печенези или Cuni („Cumani“), но това може да са и узи, т. е. торки, които след разгрома във Византия се оттеглили на север към Молдавия.[12] В 1071 г., когато половците били вече достигнали до югозападните граници на Киевското княжество, отново се съобщава за „Cunorum“ в Унгария. През северна Трансилвания те навлезли начело с Осул (Osul) в Бихарската равнина. Завръщайки се обратно, номадите били разбити от крал Саломон край Самош (Számos), но занапред куманите вече трайно присъствали в земите на север от Дунава (бъдещата Кумания [Cumania]). С времето те абсорбирали заселилите се там преди тях [г]узи (торки) и печенези,[13] което по всяка вероятност е довело и до частична огузация на говорения от тях тюркски диалект.
На юг от голямата река куманите се появявили от края на 70-те години на XI в. – първоначално като съюзници на печенезите, но скоро идват и самостоятелно. За пръв път те нахлули във Византия заедно с печенезите, които, използвайки размириците в края на царуването на Михаил VІІ Дука (1071-1078), проникнали до Адрианопол.[14] Второто им навлизане на Балканите било скоро след възцаряването на Алексий І Комнин (1081-1118) и се намирало в тясна връзка с голямата печенежка офанзива през 80-те години, когато, с подкрепата на богомилите (манихеи, павликяни) и в съюз с емира на Смирна Чака, печенезите успели да стигнат до Константинопол. Обикновено нейното начало се търси в опита на крал Саломон, детрониран от братовчедите си Геза ІІ (1074-1077) и Ласло І (1077-1095), да си възвърне короната с помощта на т. нар. куни. Той обещал на техния хан Кутеск при успех да му отстъпи Трансилвания, но край Бьокьони в комитата Саболч (Szabolcz) номадите били разбити и тогава Саломон ги повел към Византия. През пролетта на 1084 (или 1087) г. една 80-хилядна армия, начело с хан Целгу прекосила Дунава и опустошила Тракия и Македония. Някои изследователи смятат, че това са били кумани. По-вероятно е обаче основната маса на нашествениците да се е състояла от печенези, като е включвала и други (кумански и узки) елементи.[15] Те са били в крайна сметка разбити, а оцелелите номади прекосили Хемус и останали в Дунавската равнина в продължение на цяла година.
Появата в Североизточна България на нови тюркоезични елементи, което съвпадало с изтичането на 30-годишното примирие с живеещите вече там печенези, накарало Алексий І Комнин да организира eкспедиция срещу тях. Още преди византийците да акустират край Доростолум (Dristra, Силистра) комендантът на този град, печенегът Татус, се отправил на север да търси куманската подкрепа. Печенезите на свой ред проводили пратеничество до императора, предлагайки му „съюз“ и 30 000 конници,[17] но той не пожелал да преговаря. Борбата била вече приключила, когато куманите пристигнали край Дунава и поискали дял от плячката, защото били изминали дълъг път, притичайки се на помощ, без да имат вина за забавянето. Поради отказа на печенезите, те обърнали оръжието си срещу тях, обкръжавайки ги край Озолимни (Οζολιμνη) („узкото блато“). Недостигът на храна ги накарал да вдигнат обсадата, но не след дълго куманите се завърнали обратно.[18]
Оттеглянето им позволило на печенезите да започнат голяма офанзива на юг от Хемус. Императорът отклонил едно куманско предложение за съдействие,[19] опасявайки се от съюзяване на двата народа срещу Византия, но печенезите опустошили цяла Тракия и стигнали до Константинопол. Ето защо, когато край ромейската армия при Енос се появили 40 000 кумани, Алексий тържествено посрещнал техните ханове Боняк (Maniak) и Тугоркан (Togortak), приемайки неочакваната подкрепа. В последвалата битка при Левунион край устието на Марица (29 април 1091) печенезите били напълно разгромени. Повечето пленници, включително жени и деца, били за една нощ изклани, а оцелелите – заселени в провинция Мъглена (prouinciam Moglenam) в Македония. И тъй като дотогава императорът водел предимно отбранителна война, а изпратените му на помощ от граф Робер Фландърски 500 западни рицари не познавали номадската бойна тактика, то победата на византийците е била извоювана най-вече благодарение на куманската намеса.
След битката Боняк и Тугоркан побързали благоразумно да се изтеглят, без да чакат полагащата се награда – доста впечатляващо било нехристиянското отношение на ромеите към пленения враг. Приблизително по същото време кумани (Cuni) или печенези (Bessi, Bisseni) се появили в Унгария, където крал Владислав (Ladislas, László) ги сразил край Темеш и после – отново на Дунава. Година по-късно кумани нахлули в Полша, а към края на ІХ в. малък техен отряд, начело с Боняк, победил тежката маджарска конница при Пжемишл (Przemysl).[20] През 90-те години обаче вниманието на куманите е било насочено повече към руските земи и едва след като накарали новия киевски княз Святополк да поднови договорните отношения с тях,[21] те отново могли да се ангажират с действия във Византия. Тогава Боняк и Тугоркан подкрепили претендиращия за престола Псевдо-Диоген, обявил се за син на покойния император Роман ІV Диоген (1068-1071). В 1095 г. куманските войски прекосили Дунава и упътени от влашки пастири преминали планинските проходи, като нахлули в Тракия, достигайки до Одрин.[22] Псевдо-Диоген обаче бил пленен с измама и после ослепен в Константинопол, а в една от решаващите битки край Тавроком (Taurokomos) куманите дали 7000 убити и 3000 пленени. Още пленници с част от плячката те оставили при оттеглянето си към Дунава. Политическата цел на тази експедиция не била постигната – въпреки жертвите, куманите не успели да издигнат на престола подкрепяния от тях претендент и така да придобият по-голямо влияние на Балканите. Това обаче не накърнило мощта им в севернопонтийските степи. След завръщането си хановете Боняк и Тугоркан предприели наказателни походи в руските земи (1096), достигайки в непосредствена близост на Переяслав и Киев.[24]
Десетина години номадите не смущавали Византия. Тогава те били заети в борба със засилващите се руски князе, сплотени около Владимир Мономах и започнатата от него настъпателна политика. Приблизително по същото време (около 1110 г.) Кай трябвало да отстъпят върховенството си в степта на появилите се край Донец Отперлюеви или Оперлюеви (Ölberlü), начело със Шарукан,[25] който занапред повел заедно с Боняк съюзените кумански племена. През 1106 г. русите преследвали някакъв половецки отряд до Дунава и успели да му отнемат плячката,[26] но в общи линии тогава борбата се водела повече на изток и в крайна сметка довела до преселване на част от половците, начело с Шарукановия син Отрок (Атрак) към Кавказ „в Обезы“ (Абхазия), където те постъпили на служба при грузинския цар Давид ІІ (1089-1125).
Едва през 1114 г. византийските извори отново споменават за кумани. Тяхното раздвижване отвъд Дунава накарало императора да вземе мерки.[27] Когато научил, че номадите прекосили границата, той се насочил към Видин, но не ги срещнал, тъй като те били поели по обратния път. Изпратените след тях войски не ги открили – следите им се губели при някаква река отвъд Дунава. Нахлуването на куманите тъкмо в този северозападен район, където през 1385 г. е фиксирано селището Vadul Cumanilor (Кумански брод), подсказва, че по това време куманите вече изцяло са владеели долината на север от Дунава, бъдещите влашки земи.
По времето на Йоан ІІ Комнин (1118-1143) се съобщава за нова война със „скитите“ през 1121-1122 (или 1122-1123) г., но може би в случая наистина става въпрос за печенези – потомци на останалите през 1048 г. на север отломки от основната маса на този народ, а не за кумани, както предполага Петре Дякону.[28] Куманите се появяват отново в полезрението на византийските писатели едва към края на 40-те години. Те прекосили Дунава в 1148 г., завладели някакъв град, а после опустошили земите до Балкана – в момент, когато новият император Мануел І Комнин (1143-1180) се намирал в околностите на Филипопол (Пловдив) на път за Корфу.[29] Нахлуването на номадите накарало императора да преустанови похода си към Адриатика и да свърне на север, като нареди на флота да навлезе в Дунава и поеме срещу течението на реката. Докато чакал тези подкрепления Мануел І научил, че куманите с голяма плячка вече се изтеглили обратно. Той решил да не се бави повече и по мост от лодки преминал с 500 души отвъд Дунава. Там византийците се натъкнали на още две големи реки,[30] после открили по границата на Тавроскития изоставения кумански лагер. На другия ден техните съгледвачи засекли куманската войска и извикали силите на императора. В последвалия сблъсък куманите побързали да се оттеглят, оставяйки само стотина пленени.[31]
По време на по-късния конфликт на Мануел с унгарския крал Гейза (1141-1161) те отново минали Дунава (в 1154 или 1155 г.) и оплячкосали близките селища. Не е ясно дали са действали по собствена инициатива или като съюзници на унгарците. Във всеки случай изпратената срещу тях войска е била разбита и те си отишли необезпокоявани, отнасяйки богата плячка. Отново се чува за куманите, когато Мануел І е бил ангажиран в бойни действия, този път на изток. При завръщането му от войната срещу селджуките една тяхна орда нахлула в земите по Долни Дунав (през 1159 или 1160 г.). Това принудило василевса да промени маршрута си и през Дарданелите да се насочи бързо на север. Изглежда броят на нашествениците не е бил достатъчно голям, защото те избягвали всякаква среща с ромеите и скоро се оттеглили през реката.
До края на епохата на Комнините куманите не обезпокоявали Византия. Занапред тяхното внимание е било насочено към руските земи. Те обаче са доминирали вече в Молдавия и в Източна Влахия (Мунтения), достигайки на запад Карпатите, а на юг – до течението на река Дунав. Тъкмо това са били крайните точки на сезонните им миграции, при които, съобразно спецификата на трансхуманното животновъдство, през зимата те се спускали със стадата си на юг, където климатът е бил по-мек, а през лятото са се отправяли на север, където не изгаряла тревата. Този ритъм до голяма степен е определял времето на куманските нахлувания през Дунава – било при набезите им срещу Византия, или по-късно вече като съюзници на българските царе.[32]
Цели 30 години империята не била смущавана от номадите и съвсем естествено византийските хронисти престанали да пишат за тях. Може обаче да се предполага, че към заселеното тюркоезично население в българските земи още тогава започнали да проникват и отделни кумански елементи.[33] По всичко личи, че с времето куманите са се разпространили нашироко из българските земи – в Македония, Софийско и Търновско, около Враца, Видин и Котел, по течението на река Вит, в Силистренско и др. Особено наситени с тюркска антропонимика са селищата около Плевен, Ловеч, Видин, Враца, Перник и София.[34] По-значителни групи узи и кумани ще да са уседнали навярно в Североизточна България – там, където преди тях се било установило печенежкото население, а още по-рано са обитавали прабългарите.[35] Постепенно пришелците се интегрирали в новата среда, запазвайки елементи от своята традиционна култура. Във всеки случай през XII в.на Балканите вече е имало население със смесен славяно-тюркски произход, обозначавано във византийските извори като „миксоварвари“. Към тях са спадали и основателите на Второто българско царство, братята Петър и Асен.
Още навремето големият български историк Васил Златарски издигна хипотезата за българо-куманското потекло на Асеневци като внуци на „скита“ Борил, чието име също е било куманско,[36] а езиковедът Стефан Младенов доказа тюркския характер на Асеневото прозвище Белгун.[37] Антропонимът Асен обикновено се отъждествява с името Äsen, Esen (< тюрк. esen – здрав, бодър, жизнерадостен; умен, разумен),[38] но той би могъл да бъде съпоставен с A-shih-na – китайска транскрипция на названието на тюркския династичен род от VI-VII в., както и с по-стария етноним Wu-sun (< Å-sun ~ *Ås-un), т. е. с името на покорените от Hsiung-nu през II в. пр. Хр. усуни (осуни), с които са били свързани не само племената аси (асиани) и техните потомци аланите, но и водещият клан на Tՙu-küe.[39] Преди да се появи в България името е регистрирано като название на починалия през 1082 г. половецки хан Осень (< Åsen),[40] баща или тъст на хан Аепа, чиято дъщеря се омъжила в 1107 г. за княз Юрий Владимирович. Вероятно на него е бил наречен и град Осенев (преименуван впоследствие на Шарукан или Чешуев),[41] завладяван на два пъти от русите през 1111 и 1116 г. Един друг кумански хан на име Асинь е бил пленен в 1096 г. край Саркел или Шар[у]-кел (Белая вежа). С възхода на българските Асеневци антропонимът прониква във византийските извори, а впоследствие се разпространява в Гърция и в Румъния, където една от най-старите боярски фамилии се е наричала Asan.[42] Името се среща още в ранните османски регистри от територията на България, но тогава то не било толкова разпространено както днес, навярно и поради своеобразната му „сакралност“ – бивайки название на стар владетелски род то едва ли е могло да бъде „достъпно“ за всеки и носителите му са го получавали обикновено във връзка с някой от своите предци.[43] Това обстоятелство обаче поставя на дневен ред въпроса за същинския произход на първите Асеневци. С този въпрос разбира се може само да се спекулира, поради липсата на каквито и да било преки изворни податки. Не бива обаче да се игнорира фактът, че при характерната за патриархалното общество „възпроизводимост“ на старите названия често новороденото момче е получавало името на своя дядо или на друг предшественик в рода. Така се е прехвърлял мост между поколенията и се е запазвала родовата традиция. Като „миксоварвари“ Петър, Асен и Калоян са представлявали първо или второ поколение от брака на заселил се южно от Дунава виден номадски воин с местна българка християнка. Името на техния баща не е известно, но те са били внуци на „скита“ Борил. Изглежда на него е бил назован и синът на сестрата на Асеневци – техният племенник Борил, възцарил се след Калоян. Би могло по аналогия да се предполага, че и самият Асен (Белгун) е носел името на някакъв свой прадядо. Единственият познат по-ранен негов съименник обаче е бил починалият в края на XI в. половецки хан Осень, баща на прочутия Боняк и главата на Кай при тяхната поява в Европа. Нахлуванията на кумани във Византия съвпадат с епохата на Боняк, който десетилетия наред е предвождал западното половецко крило. Към него са принадлежали и онези кумански групи, които проникнали най-близко до Дунава, включително и по южния бряг на реката. В такъв случай „скитът“ Борил също ще да е спадал към тях, а обстоятелството, че един от вече побългарените му внуци е бил наречен Асен, може би загатва за името на Бориловия баща. Дали това означава, че Асеневците от България са били чрез своя кумански дядо родствено свързани с Асеневата династия на Кай, а оттук евентуално и с могъщия хан Боняк, може само да се гадае.[44] В политическата си дейност те са се проявявали като български владетели, независимо от смесения им произход, но в борбата с външните врагове винаги са разчитали на куманската съюзна подкрепа.
Да се пише подробно за българо-куманските отношения през XII-XIV в. означава да се проследява политическата история на Второто българско царство и съседните нему страни, защото през целия период куманите активно са присъствали като съюзници, наемници или местни участници в протичащите събития. Това е време на къде единични, къде по-масови заселвания на тюркски елементи на Балканите (не само на север от Дунава в сегашните румънските земи, но и на териториите на съвременните България, Гърция, Македония, Албания и Сърбия, включително в днешно Косово[45]) и може би е прав Петър Ников, когато отбелязва, че ако номадските нашествия и опустошения през Дунава са продължили и по-късно, те са могли „сериозно да застрашат българския етнографски характер на областта“.[46]
Още при възстановяването на българската държава куманите играят изключително важна роля. При избухване на въстанието в Търново (1185 г.) по-старшият брат Теодор поставил на главата си златна корона и обул червени обувки (знаци на върховна власт), като се провъзгласил за „цар на българите“ и приел името Петър,[47] след което се опитал да влезе в бившата столица Преслав, навярно за да бъде там коронован, демонстрирайки приемственост със старото българско царство. Изглежда успоредно с това за негов „съвладетел“ е бил провъзгласен и Асен – същинският ръководител на въстанието. По-късно, когато Петър запазил под собственото си управление територията на Добруджа със земите около Провадия и Преслав,[48] той предоставил държавните дела изцяло в ръцете на брат си Асен.
Струва ми се, че обясненията за едно такова „оттегляне“ на старшия брат в апанажното му владение, обхващащо района около старата българска столица, не са достатъчно убедителни.[49] Ако въпросът обаче бъде поставен в контекста на тюркските номадски традиции, то много неща си идват на мястото. Петър, като върховен владетел, се разположил всъщност на изток – в земите, които от времето на кан Аспарух са имали средищно сакрално значение за българския народ.[50] Асен от своя страна, който е царувал от новата резиденция Търново,[51] ще да е бил първоначално господарят на дясното (западно) крило на обновената българска държава. И независимо че в борбата си срещу Византия братята са действали съвместно,[52] освобождаването на Мизия е позволило на Петър като по-старши да заеме „средищните земи“, където, навярно във Велики Преслав, е приел през 1195/6 г. в качеството си на върховен държавен глава посолството на новия император Алексий ІІІ Ангел (1195-1203), изпратено до него и до брат му Асен.
Десетина години по-рано обаче изходът на въстанието е бил под въпрос. След първоначалните успехи Петър и Асен е трябвало да отстъпят пред войските на Исак ІІ Ангел (1185-1195), нахлули в Северна България през лятото на 1186 г. Братята се обърнали за помощ към куманите, които по това време изглежда се намирали в планинските си пасища на север, защото пристигнали едва когато дошло времето да се връщат в зимовищата си по Дунава. С тяхната подкрепа Асен и Петър успели да отвоюват цяла Мизия, а после се насочили на юг от Балкана към останалите български земи. Във всички последвали войни куманите са били съюзници на България само през есента, зимата и пролетта,[53] а това подсказва, че и тогава техните основни сили са продължавали да обитават земите отвъд Дунава. През пролетта на 1190 г. вестта за приближаването им е била напълно достатъчна, за да подтикне императора да вдигне обсадата на Търново и да се изтегли през Хемус. Пак през пролетта на 1191 г. той се натъкнал на кумани вече край Пловдив, а в 1198 (или 1199 г.), отново през пролетта, войските на новия български цар Калоян (1197-1207), заедно с многобройни кумански отреди, достигнали до Константинопол.
По време на петгодишната кампания на Калоян кумани проникнали в Македония[54] и с българските войски опустошили Тракия,[54] а след превземането на Константинопол от войските на Четвъртия кръстоносен поход (13 април 1204 г.), с което е била образувана Латинската империя на граф Балдуин Фландърски, 14 000 кумански конници допринесли за съкрушителната победата на Калоян над рицарите при Одрин (15 април 1205 г.).[56] Калоян продължил да воюва до края на май, когато куманите не могли повече да останат на юг и се завърнали в своите земи. През пролетта на следващата година (1206 г.) те отново дошли като български съюзници в Тракия, където опустошили редица градове. През пролетта на 1207 г. кумани са участвали в обсадата на Адрианопол. Тя се затегнала до края на април и номадите се прибрали обратно, което принудило Калоян да отстъпи в момент, когато градът е бил почти готов да се предаде.[57] Отново виждаме кумански сили в армията на българския цар при обсадата на Солун (1207 г.). Те са били предвождани от навярно християнизирания куманин Манастър (< манастир?) – същият, който взел участие в заговора за убийството на Калоян. И ако две години по-рано в преговорите с латинците по сведения на Робер де Клари заедно с българските пратеници са участвали и съюзни кумански вождове, то сега под Солун шатрата на Манастър е била разположена непосредствено до тази на царя, както приляга повече на български военачалник, а не на предводител на съюзните сили или на наемнически командир.[58] Изглежда неговите кумани са останали за по-дълго (или завинаги) в българските земи, а самият Манастър е заемал положението на пръв главнокомандващ след царя. Това би могло да се обясни и с династичния брак на Калоян с неизвестната „скитска“ (куманска) принцеса, вероятно идентична с Ана – Анисия от Синодника на българската църква.[59]
След смъртта на Калоян, когато неговият племенник Борил легитимирал правото си на престола, оженвайки се за вдовицата на царя, куманите продължили да участват в политическия живот на страната. Те приютили невръстните Асеневи синове – князете Иван Асен и Александър, които били тайно преведени отвъд Дунава (т. е. в „Кумания”), преди да достигнат до „земята на русите”.[60] Отначало кумански съюзнически отреди са продължавали да участват във войните на новия цар,[61] но скоро настъпило охлаждане в отношенията. Неуспехите на Борил на бойното поле, недоволството на болярите от него и разтрогването на брака му с царицата куманка към края на 1213 или началото на 1214 г., когато Борил се оженил за племенница на новия латински император Анри I. Фландърски, вероятно са били част от причините за това. Във всеки случай куманите постепенно започнали да се дистанцират от царя. През същата 1211 или най-късно в 1213/14 г. във Видин избухнал бунт на неназованите поименно „четирима родственици“ на Борил, подкрепен от силите на Карач и на още двама други кумански вождове. Въстанието е могло да бъде потушено единствено с маджарска помощ. Възможно е то да се е намирало в някаква връзка с последвалата война между Борил и Иван Асен II, която ще да е започнала поне няколко години преди възцаряването на Асеневия син. Това означава, че куманите и „родствениците” на Борил са подкрепили всъщност законния според тях потомък на Асеневата (и Бонякова?) династия.
Претендентът за българския престол се завърнал в страната, преминавайки контролираните от куманите земи. Той се насочил към Дунава, подпомаган от „скити“ (куманите) или от „сбирщината руси“.[62] След овладяването на трона Иван Асен II (1218-1241) винаги е можел да разчита на тези „скити“ и „да напада с тях когато си пожелае“, както отбелязва византийският историк Георги Акрополит. Царят е разполагал с кумански подкрепления през 1230 г. във войната му срещу Солунския (Епирски) император Теодор Ангел Комнин. Той продължил и по-късно да се ползва от помощта на номадите. Така с умелата си политика, съчетаваща дипломацията и военния натиск, Иван Асен II възвърнал величието на българската държава от времето на цар Симеон. Тя отново се разпростряла на три морета, владетелят е бил провъзгласен за „цар на българи и гърци“ (1230 г.), а след повече от двеста години е била възстановена и Българската патриаршия (1235 г.).
Царуването на Иван Асен II съвпада с голямото раздвижване в Евразия, породено от възхода на Чингиз хан и възникването на монголската империя, което довело до разместване на етническите пластове и масови миграции на куманското население на запад към Русия и Унгария или на юг към Балканите. През 1219 г. Чингиз хан започнал похода си срещу Хорезм, а в 1221-1223 г. монголите вече чукали на вратите на Европа. В Северен Кавказ една малка армия, предвождана от Джебе и Субудай, разбила обединените сили на алани и кипчаки, после оплячкосала половецките земи, достигайки Крим. Тогава изглежда загинали Данило Кобякович[63] и Юрий Кончакович,[64] когото русите смятали за „най-велик от всички половци“, а оцелелите, начело с Котян Сутоевич, тъст на Галицкия княз Мстислав, се обърнали за помощ към русите.[65] В битката при река Калка на 31 май (16 юни) 1223 или 1224 г. съюзените руско-половецки сили били напълно разбити. Засега монголците се върнали обратно (техният щурм към Европа последвал едва в 1237 г.), но с разгрома край Калка е бил сложен край на половецката мощ в степта. Още тогава маджарският крал Стефан ІІ (Istvan II) приел група кумански мигранти в Унгария. В 1227 г. преселилите се в Молдавия 15 000 кумани на хан Борц (Borz, Borč, Burğ)[66] получили кръщение от Гранския архиепископ Робер и това дало повод за създаването на отделно куманско епископство с център в Милков (около 1229 г.), разрушено в хода на татарската инвазия. При крал Бела IV (1235-1270), провъзгласил се и за „Rex Cumaniae“, в Унгария потърсили подслон допълнителни номадски групи. Той ги заселил на различни места в страната, като задържал само водещия им клан по-близо до кралския си двор в комитата Пещ.[67] Тяхната поява е свързана с окончателния разгром на куманите в Крим при новата монголска инвазия, поради което около 1238 г. хан Котян (Kuthen) се преселил с остатъка от своя народ (около 40 000 души) в Унгария. Там пришълците приели католицизма, а дъщерята на хан Котян е била омъжена за престолонаследника Ищван (Stephan V).[68]
Една друга номадска вълна от „много хиляди кумани“ (10 000 души) прекосила Дунава още през лятото на 1237 г. против волята на Иван Асен II и на него не му останало друго, освен да ги насочи към Източна Тракия. Настанили се по долното течение на Марица, тези кумани, начело с хан Йонас (Ionas, Yunus?), се съюзили в 1240 г. с латинския император на Константинопол Балдуин ІІ. На следващата година, когато ханът умрял, неговият съвладетел Сороний минал с хората си на страната на Никейската империя. Император Йоан ІІІ Дука Ватаций (1222-1254) заселил новодошлите като гранично население в Тракия, Македония и Мала Азия. От тях бил формиран силен корпус, взел участие в редица събития от византийската история, а сред членовете на династичния им род освен „скита“ Клеопа (Сороний?) е споменат и Сиргиан (Sytzigan), чийто баща е бил женен за родственица на Михаил VІІІ Палеолог (1259-1282).[69]
Възможно е част от тези кумани да са останали в българските земи – османските регистри от ХV в. свидетелстват за присъствието на християни с тюркски (навярно и кумански) имена в Беломорска Тракия.[70] По-значителни кумански маси обаче ще да са се заселили в северозападните райони на страната през пролетта на 1241 г., когато, след убийството на хан Котян (Кутен), неговите привърженици и роднини (членове на клана Terter-oba) намерили убежище в България. Смята се, че в основата на заговора срещу Кутен[71] са стояли накърнените интереси на местната (включително немска) аристокрация, но не е изключено инициаторите му да са се надявали с отстраняването на хана да отклонят и надвисналата монголска опасност, доколкото хан Бату изрично бил изискал от унгарския крал да предаде куманите с претенцията, че те са негови роби. Иначе трудно може да се обясни един подобен акт, когато в началото на март 1241 г. монголите вече стояли на унгарската граница. Куманите отмъстили за смъртта на своя хан, опустошавайки Южна Унгария, после се преселили на Балканите – непосредствено преди нахлуването на Бату. Вече след неговото оттегляне, Бела IV ги повикал обратно и през 1246 г. те участвали във войната му с австрийския херцог Фридрих II. Една година по-късно той оженил сина си, бъдещия крал на Унгария Етиен V (1270-1272), за дъщерята на куманския хан и във връзка с това номадите положили пред него клетва за вярност. От тях Бела IV се възползвал в борбата през 1264-1265 г. с другия си син и junior rex – Стефан, женен за дъщерята на Кутен.
Изглежда обаче, че не всички кумани се завърнали в Унгария. Част от тях предпочели да останат на Балканите. В по-късните маджарски извори като водещи кумански кланове се сочат Чертан, Улашоба (Улашевичи), Бурчоба (Бурчевичи) и Колоба (Колобичи). Сред тях липсва Тертероба,[72] към който е спадал Кутен. Това подсказва, че в България навярно са се преселили (и са останали) най-вече пряко подчинените на Kuthen негови съплеменници. Между тях ще да е бил и бащата на Георги І Тертер – може би брат, син или племенник на убития кумански владетел, или поне човек от върхушката на същия династичен род.[73] Явно изборът след упадъка на Асеневата династия на деспот Георги I. Тертер за цар е мотивиран не само с личните му качества, но и с това, че той стоял начело на всички кумани в България, бил е женен за Кира Мария – сестрата на цар Иван Асен ІІІ (1279-1280), а като потомък на Тертероба се е намирал в родствени връзки и с най-важните съседни владетели: както с внука на хан Кутен и крал на Унгария Ладислас IV. (László) „Куманина” (1272-1290), така също със сръбския крал Стефан Драгутин (1276-1282) и с византийския престолонаследник Андроник ІІ Палеолог (1282-1328), които са били женени за сестрите на крал Ласло Кун. Това масово заселване на номади в Северозападна България обяснява също значителното присъствие на куманска аристокрация в региона към края на столетието, засвидетелствана не само в имената на отделни боляри, но и с редица топоними и антропоними, които активно продължавали да се използват и през първите векове на османското владичество.[74]
Смъртта на Иван Асен II приблизително съвпада по време с преселването на Тертеровия клан в България и завръщането на монголите от Унгария и Полша, когато едно тяхно крило минало на юг от Дунава. Едва ли тези събития са имали директно отношение към кончината на големия владетел, но след него българското царство се превърнало в бледа сянка на някогашната могъща империя. Наследниците на Иван Асен II – Калиман I (1241-1236) и Михаил Асен (1246-1257) загубили обширни територии за сметка на своите съседи, а освен това се превърнали – макар и формално – във васали на Златната Орда. При цар Константин Асен Тих (1257-1277) татарите до такава степен безпрепятствено кръстосвали из страната,[75] че това довело до стопански упадък, народно въстание и ожесточена борба на провъзгласения за цар „народен водач” Ивайло (Иваил)[76] с протежирания от Византия Иван Асен III. Не е изключено от тези размирни години в североизточните райони на страната да започнали да се настаняват и допълнителни кумански елементи – част от татарските воини на Ногай, тъй като в Златната Орда е оставала голяма маса от кумано-кипчакско население, което с приемането на исляма и под въздействието на редица други трансформационни фактори е залегнало след ХV в. в основата на новите тюркоезични народи в Източна Европа.
След възцаряването на Георги I Тертер (1280-1292) кумните започнали да играят още по-голяма роля в българските държавни дела. Това са били не само военни отреди (в царската гвардия и като наемници – редом с татари, алани и руси), но и представители на аристокрацията. На видни постове са били издигнати роднини и приближени на владетеля, в повечето случаи – също с куманско потекло. Такива са били Тертеровият брат и управител на Крънската област деспот Алдимир (Елтимир), видинският болярин Шишман[77] (родоначалник на последната средновековна българска династия) и неговия брат Белаур, бащата на добруджанския владетел Балик, Браничевските князе (братята Дърман и Куделин) и много други, на свой ред ред разполагащи с кумански наемни отреди от земите на хан Ногай.[78] С времето те са били българизирани – така както са се интегрирали в местната среда и потомците на куманите в Унгария, Византия, Русия, Молдо-Влахия, Златната Орда, Египет и пр.
Изглежда този процес е протичал по-бързо при аристокрацията, докато сред по-низшите социални слоеве асимилацията е вървяла бавно и е траела по-продължително време. Ето защо османските завоевания на Балканите са заварили тук все още обособени маси от потомците на някогашните печенези, узи и кумани, които – вече в тюркоезичната мюсюлманска среда – вероятно са се слели с новодошлите турски колонисти от Анадола. Във всеки случай в борбата между Байезидовите синове в началото на ХІV в. жителите на Североизточна България са подкрепяли един от претендентите, а и през ХVІІІ в. големият османски пътешественик Евлия Челеби изрично определя североизточните български земи като Узки еялет (Uz eyāleti), давайки на местното турско население – поради характерната му специфика – прозвището „читаци”.
(Summary)
The genesis and pre-history of those ethnical groups that formed the core of the Cumanian (or Kipchak) people, played an important role in the destiny of Eastern Europe, are covered in darkness. As the “Eastern Huns” (Hsiung-nu) founded the first steppe state in the world under the leadership of their shan-yüi Mao-t’un (Mo-de, 209-174 BC), they conquered also the Küe-she (K’in-ch-a) who are accepted as possible ancestors of the Kipchaks. The name of those people is found in Old Turkic (Uighurian) inscriptions saying “When the Kipchaks [and] Turks ruled us for 50 years...”. However, in an earlier inscriptipon instead of “Turks and Kipchaks” one can read “Turks and Sirs”, therefore it is supposed that “Sir” and “Kipchak” are both names of one society. After the victory of the Uighurs (744) this people immigrated with remnants of the Turks to North Altay and Upper Irtish region, where later appear the Kimeks. Their arrival is related to the expansion of the Proto-Mongol Kidans (Kitans, Kitays), who in 916 established a state, that Russian and Mongolians called Kitay (China). In about 986 the Kidans occupied the lands Northeast of Peking and caused the immigration of the Cumanian ancestors. The late movements of people in the XI century was again related to the expansion of this very Kidans under the Liao dynasty, whose downfall in 1125 gave an impulse for further migrations. It is assumed that in about 1020 the Kipchaks were already united with the Qun and the Sari people, forming a new tribe union, that was registered 10 years later in the surrounddings of Khwarizm. And approximately in 1040 another Proto-Mongolian Kay tribe, former neighbour of the Kimeks in Manchuria, emerged in the steppe and caused a chain-movement of tribes whereby Kimeks repelled Kipchaks, Kipchaks repelled Oghuzs, which repelled the Pecheneges from their homeland. The new rider people came to the Russian boundaries in the middle of the XI century and the next three decades they penetrated in Moldavia, partly in Hungary and on the Balkans.
The Cumanians emerged at the south side of the Danube river in the late 1070s. They enter the Byzantine territory firstly as alias of the Pecheneges, then they assisted the emperor against those same Pecheneges and finally began to invade and to settle the region on their own. They spread widely on the Bulgarian lands, in Macedonia and the regions of Vidin, Vratsa, Kotel, Sofia, Tărnovo, Silistra etc. In the course of time the newcomers integrated into the local community, preserving some of their cultural characteristics. Anyway in the XII century there was already an ethnically mixed population on the Balkans, called “mixobarbarians” in the Byzantine sources. Moreover the founders of the Second Bulgarian Tsardom in 1185, the brothers Asen and Peter, belonged to them. The name Asen generally derives from turk. äsen, esen (healthy, lively, clever), but it could be compared with A-shih-na, the Chinese transcription of the first Turkic dynasty name (< *Arsil?), or even with the name of the older Iranic speaking Wu-sun (< Å-sun, *Ås-un), d. i. with the Osun or Usun tribes invaded by the Hsiung-nu in the II century BC, that were probably related not only to the Asi (Asiani) and their descendants, the Alans and Ossetians, but also with the leading clan of T’u-küeh (the old Turks) themselves. Before its appearance in Bulgaria the name Asen was registered as a name of a Khan Osen (Asen) died in 1082, who was probably the father of the great Cumanian Khan Boniak. With the needful precaution one can suppose that the dynasty of the Asenians was somehow connected with the leading Cumanian clan of Kay. The following two dynasties – the Terterians and Shishmanians, have such a mixed Bulgarian-Cumanian origin as well.
The paper examines the penetration of the Cumanians on the Balkans and their participation in the medieval Bulgarian history prior to the arrival of the Ottoman Turks.
[1] Срв. P. Pelliot. À propos des Comans. – Journal asiatique, 11. Ser., t. 15, 1920, 125-185 (вж. на с. 149, бел. 1 и с. 150, бел. 2). Това е критична рецензия към труда на J. Marquart. Über das Volkstum der Komanen. – In: W. Bang, J. Marquart. Osttürkische Dialektstudien. Mit 10 Tafeln. Berlin, 1914, S. 25-238 (= Abhandlungen der königlichen Gesellschaft der Wissenschaften zu Göttingen. Philologisch-historische Klasse, Neue Folge, Bd. XIII, N° 1)
[2] Срв. т. нар. Селенгински камък – част от надгробното съоръжение на един от основателите на Уйгурския каганат Елтемиш Билге-Каган (747-759), открит в Шине-Усу, Монголия в началото на ХХ в. от G. J. Ramstedt. Zwei uigurische Runeninschriften in der Nord-Mongolei. – JSFOu, t. 30, fasc. 2, 1913, 10-63 (вж. на с. 13, 44).
[3] Срв. „türk sir bodun“ (племенният съюз на тюрки и сири), като отделна и надпоставена група от племенния съюз „toquz oguz” (деветте огузи, деветте племена) в надписа на Тонюкук (ок. 726 г.).
[4] S. G. Kljaštornyj. Die Kiptschaken auf den runischen Denkmälern. - CAJ, 32, 1988, 73-90. Руският учен търси тези сири в китайските извори. Според него етнонимът Sir се е срещал в китайска транскрипция като Hsieh (siet), а племето Sir от надписа на Тонюкук китайските хронисти са наричали Hsieh-yen-t’o. Трябва да се отбележи обаче, че при своето разширяване на север Hsiung-nu покорили през 203-202 г. пр. Хр. и неидентифицирания народ Tsai-li или Hsin-li, Sien-li – възможен вариант на името Hsien-li (< тюрк. *sär-lär, т. е. сер-и, сир-и?). Такова название споменава и Страбон, когато пише за разпростиране на гръко-бактрийските завоевания през II в. пр. Хр. „до серите и фауните“. Като допуска възможната идентичност на серите и по-древните иседони Ханс Вилхелм Хаусиг свързва и двата народа с тохарите (H. W. Haussig. Die Beschreibung des Tarimbeckens bei Ptolemaios. – Zeitschrift der Deutschen Morgenländischen Gesellschaft, 109 (Neue Folge 34), 1951, 148-190. Вж. също H. W. Haussig. Die ältesen Namen der Seide und die Wanderungen iranischer Stämme aus Mittelasien nach Südrußland. – In: Proceedings of the 32nd International Congress for Asian and North African Studies (Hamburg, 25th–30th August 1986). Stutgart, 1992, S. 671-672). Днес трудно може да се определи дали тези сери (~ тохари, Yüeh-chih?) са имали някакво отношение към по-късните сири (Hsieh) и дали отглас от техния етноним (Hsien-li < *sär-lär?) не се крие в името на народа, който е бил покорен от Hsiung-nu заедно с Küe-she (~ K’in-ch’a?), т. е. с възможните кипчакски предци. В контекста на хипотезата за белокожата и светлокоса раса в Централна Азия обаче и в светлината на доказаните ранни ирано-алтайски взаимопрониквания това би било допустимо. Още повече, че са познати и други примери за запазване на ирански етнически названия в по-късната тюркска етнолингвистична среда.
[5] Срв. О. Прiцак. Половцi. - Украïнський iсторик, 1-2 (37-38), 1973, 112-118 (вж. на с. 112).
[6] Оттогава датира и последното известие за хазарите. По-късно вместо хазари и тяхната столица Итил изворите говорят за [о]гузите и областта и града Саксин. И тъй като [ог]узите, които сложили край на Хазарския каганат, се придвижили на запад под натиска на куманите, като на свой ред изтиквали предхождащите ги печенези, то споменаването на хазари и през 1030 г. е terminus post quem за появата на „куните“ в Европа, а 1049 г. е terminus ante quem за нахлуването на узите в страната на печенезите. (Така В. Бартольд. Новый труд о половцахъ. – Русскiй историческiй журналь, 1921, № 7, 138-156, вж. на с. 143. Статията на Бартолд представлява критична рецензия към J. Marquart. Über das Volkstum…) Във времето между тези две дати в източния край на степта протичат събития, чиито последици резонират и в Европа.
[7] Омелян Прицак допуска, че към 1043 г. сред кипчаките вече започнал да прониква „тюркският вариант на исляма”. В основната си част обаче номадите и по-късно съхранили традиционните си вярвания, към които са се напластявали нови религиозни елементи, възприети от съседните народи. (Срв. показаните от българската тюрколожка Мефкюре Моллова следи от шаманистични, будистки, несториански, манихейски и други вярвания на Централна и Средна Азия, запазени в Codex Cumanicus: M. Mollova. Codex Cumanicus, le boudhisme et le turk oriental. – Wiener Zeitschrif für die Kunde des Morgenlandes, 80, 1990, 141-165; Idem. Nouveaux côtés dévoilés du Codex Cumanicus. – Ibidem, 83, 1993, 117-148; Idem. Traces de querelles religieuses dans le Codex Cumanicus (II). – Arciv Orientální, 61, 1993, 419-432). Прогонвайки [о]гузите на запад, кипчаките завладяли печенего-хазарската (или гузска) степ, която от ХІ в. започнала да се нарича „Кипчакска степ” (Dešt-i Qïbčāq) или „Половецко поле”. Няма сведения за името на техния управляващ тюркски клан, но по-късно, след преминаване на половците (кипчаките) на служба в Грузия (1118 г.), този клан е известен като Terter-oba. Срв. О. Прiцак. Половцi…, 112-113.
[8] Обикновено се предполага, че идването на хан Болуш е било с разузнавателна цел – за да се определи обстановката в Русия след смъртта на княз Ярослав Мъдри. И тъй като наследилият го в Переяслав Всеволод Ярославич нямал достатъчно сили (князът току що е бил разбил в поречието на Сула при град Воин голям отряд торки, притиснати от половците към руското пограничие) той побързал да сключи мир. Срв. А. И. Попов. Кипчаки и Русь. – Ученые записки Ленинградского государственного университета, № 112, Серия исторических наук, вып. 14, 1949, 94-119 (вж. на с. 94); С. А. Плетнева. Печенеги, торки и половцы в южнорусских степях. – В: Труды Волго-Донской археологической экспедиции, т. I. Москва-Ленинград, 1958, с. 151-226 (= Материалы и исследования по археологии СССР, № 62; вж. на с. 182); С. А. Плетнева. Половецкая земля. - В: Древнерусские княжества Х-XIII вв. Москва, 1975, с. 260-300 (вж. на с. 260); С. А. Плетнева. Половцы. Москва, 1990, с. 25.
[9] Причината за тези враждебни действия може да се свърже с разгрома на торките година по-рано от обединените сили на руските князе, когато навярно част от номадите започнала да минава на служба при киевския княз (през XII в. те формирали съюза на т. нар. черни клобуки). Други групи от торки останали в степта под властта на половците, докато основната маса е била изтикана на запад и в 1064 г. прекосила Дунавската граница на Византия под името узи (< огузи).
[10] В руските извори Кай получават името Каепичи (< Кай-опа). От тях произлизал синът на починалия в 1082 г. Осень или Ясен (т. е. Asen) – прочутият хан Боняк (ум. 1117 г.), за чиято дъщеря се оженил Юрий Мономахович. Юриевият син и Боняков внук Китий (< Kitay, Kitan) е познат в историята на Източна Европа под християнското име Андрей Боголюбски. В 1116 г. Кай признали върховенството на новодошлите от Средна Азия Ольберлю (Ölberlü < *Alp-erlü), начело със „Змията“ Шарукан Стари. Шарукановият син Кончак омъжил дъщеря си за сина на княз Игор Святославич, а сестрата на Кончак и дъщеря на Атрак (Отрок) станала жена на грузинския цар Давид II (1089-1125) под името Гурандухт.
[11] P. Diaconu. Les Coumans au Bas-Danube aux XIe et XIIe siècles. Bucarest, 1978, p. 35.
[12] B. Kossanyi. XI.-XII.nci asırlarda Uz’lar ve Koman’ların tarihine dair. – Belleten, 8, 1944, 119-136.
[13] Срв. езиковите податки, анализирани от I. Conea, I. Donat. Contribution à l’étude de la toponymie petchénègue-comane de la Plaine roumaine du Bas-Danube. – In: Contribution Onomastique. Bucarest, 1958, pp. 139-169.
[14] Петре Дякону отнася първата поява на куманите във Византия към 1077 г. (срв. P. Diaconu. Les Coumans…, p. 35; вж. също P. Diaconu. Les Petchénиgues au Bas-Danube. Bucarest, 1970, p. 111). Други изследователи се придържат към 1078 или дори 1079 г.
[15] Византийските податки говорят за „сармати“ (печенези), „скити“ (узи и/или кумани) и „даки“ (маджарите на крал Саломон).
[16] Още при царуването на Константин ІХ Мономах (1042-1055) две печенежки „колена” (около 20 000 души) потърсили убежище във Византия, където, след като били кръстени в Дунава, се настанили в района на Добруджа. Това въвлякло Византия във война с останалите печенези: две години по-късно 800 000 номади нахлули в империята. Те били разбити, а пленниците – заселени в района около Ниш, София и Скопие. Оттук 15 000 печенези били мобилизирани за борба със селджуките, но от Мала Азия се завърнали обратно към София и заедно със своите близки се прехвърлили в Дунавската равнина. В областта „Сто могили” край Девня печенезите нанесли поражение на византийската армия; в началото на следващата година я принудили дори да се оттегли зад стените на Адрианопол, след което се прибрали зад Хемус, плячкосвайки Тракия и Македония. Така печенезите се задържали в българските земи и добили сравнителна независимост, която била подсигурена чрез сключеното между тях и императора 30-годишно примирие.
[17] Това може да се тълкува и в смисъл, че желаели да останат като федерати на територията, която вече владеели, защото в последвалата битка се споменават използваните от тях коли, на които седели жените и децата им. Тук не става дума само за военни отреди, а за семейства или родове, тъй като единствено по време на сезонните миграции или при преселения на целия род (племе) номадите са използвали коли за придвижването на своята челяд. По-късните събития, когато в 1091 г. заедно с пленените печенежки воини византийците избили и много от техните жени и деца, сякаш потвърждават предположението, че може би към втората половина на ХІ в. трябва да се отнесе началото на сравнително по-масовото заселване на средновековни тюрки в Североизточна България (печенези, узи), които, смесвайки се с дошлите по-късно в региона кумански елементи са били повлияни от българската (и гръцката) християнска култура. Това съответства и на приблизителното географско разположение на източноевропейските тюркски народи по онова време, когато куманите са владеели степта по Северното Причерноморие (отчасти и Молдавия), а разположените на запад от тях между Русия и Унгария узи (торки) са номадствали в Молдо-Влахия (където са оставили множество свои топоними), на свой ред изтиквайки печенезите към земите на Унгария и Византия. В такъв случай обаче „печенежките войни” на император Алексий следва да се интерпретират и във връзка с частичното заселване на печенезите на юг от Дунава, а не само с желанието на крал Саломон да възнагради куните за оказаната му подкрепа или да основе ново кралство в балканските провинции на Византия.
[18] Сблъсъкът положил началото на нов тип отношения между двата народа. Дотогава натискът на куманите е бил насочен главно срещу [г]узите, чиито територии в причерноморската степ те постепенно овладели. Контактът им с печенезите е бил по-скоро спорадичен и се е изразявал в участието на кумански групи при отделни печенежки набези, откъдето сред маджарите отрано е проникнало названието куни (срв. унг. Kún-ok). Дългият път, който куманите били изминали, за да стигнат до Дунава, както и последвалите събития, подсказват, че те са спадали навярно към новото племенно обединение, начело с династията Кай, а не към проникналите далеч на запад по-ранни техни елементи, подчинени на първоначалния управляващ клан (Тертер-оба?).
[19] Куманите поискали да бъдат пропуснати през планината, за да ударят печенезите в гръб.
[20] L. Rásonyi. Tuna Havzasında Kumanlar. – Belleten, 3, 1039, 401-422 (вж. на с. 406). Руските летописи съобщават, че хан Боняк се притекъл на помощ на Галицкия княз Давид Игоревич в борбата му против Святослав Давидович. При битката срещу маджарите обаче, в която участвал и хан Алтунопа, споменат през 1103 г. в групата на Урус-оба, Давид е разполагал само със 100 воини, докато Боняк е командвал 300 души. Освен това изворът изрично споменава, че преди битката с угрите Боняк е разпределял армията, поставяйки Давид „под стягом“ (той е разделил своите воини „на три полка“, предоставяйки на Алтун¬опа 50 души и групирайки русите в две части от по 50 души на всяка страна), а това подсказва, че не Боняк е бил съюзникът на волинския княз, както обикновено се интерпретира в руската историография, а по-скоро обратното – русите са представлявали своеобразна „помощна войска“ в похода на куманите в Галиция. Маджарските сили на крал Коломан, които наброявали около 100 000 души, били напълно разбити. Още преди сражението хан Боняк се отделил от лагера в полунощ и започнал да вие като вълк, на което вълците отвърнали и той го изтълкувал като благоприятна поличба, вещаеща победа. В това кратко съобщение е запазен спомен за старата куманска религия, изпълнена с тотемистични и магически вярвания. Срв. тук също В. А. Гордлевский. Что такое „босый волк“ (К толкованию „Слова о полку Игореве“). – Известия АН СССР. Отделения литературы и языка, т. 41, 1947, вып. 4, 319-337.
[21] При което той се оженил в 1094 г. за дъщерята на Тугоркан. От нея (с християнското име Елена) княз Святополк Изяславич (1093-1113) имал четири сина (Мстислав, Изяслав, Ярослав и Брячислав) и две дъщери, от които едната (Сбыслава) се омъжила за полския крал Болеслав Кривоусти, а другата (Предслава) – за маджарския престолонаследник и впоследствие крал на Унгария Бела. Срв. Н. А. Баскаков. Половецкие отблески в „Слове о полку Игореве“. – Ural-Altaische Jahrbücher, 48, 1976, 17-31 (вж. на с. 17). По този начин куманската кръв започнала да прониква и сред водещите дворове на Централна Европа. По-късно такива кумански потомци са управлявали не само руските княжества и Унгария, но също Сърбия, България и Византия.
[22] Изследователите датират различно времето на тази инвазия – от 1091 до 1095, 1096 или дори 1114 г. По хрониката на Нестор половците отишли с Девгеневич срещу гърците в 6603 (1095) г. П. Дякону, който изрично се спира на въпроса за датировката, посочвайки противоречивите мнения и съответната литература, приема куманското нападение да е станало през есента на 1094 г. Съвсем естествено е той да търси през тази епоха и наличието на едно „повече или по-малко многобройно влашко население“ по Дунава, но едва ли е нужно това да се подкрепя и с хипотези от рода за предполагаемия влашки произход на думата κλείσουρα (срв. бълг. „клисура“ „планински проход”), която авторът се опитва да етимологизира от лат. cludo „затворен”, а не от гр. κλειδίον „дефиле, планински проход”, отговарящо далеч по-добре по значение и на нейното българско съответствие. Срв. при P. Diaconu. Les Coumans…, 41-58.
[23] Заради вероломното убийство на хановете Китан и Итлар (шефът на едноименния племенен съюз Итогли < It-oglu, водещата групировка на дясното половецко крило), които били дошли мирно при Владимир Мономах в Переяслав, за да подновят старите договори.
[24] Тогава загинал Тугортак, по-късно погребан с почести в Киев от зет си Святослав, а неговите орди преминали изцяло в подчинение на Боняк. Може да се смята, че дотогава Боняк като представител на династията Кай е заповядвал над лявото (източно) куманско крило и с това – над целия племенен съюз, докато Тугоркан (вероятен член на рода Тертероба) е водел дясното крило. С идването на Олберлю вече лявото крило се е водело от Шарукан и неговите потомци, а дясното – от Боняк.
[25] Името Шарукан, Шараган би могло да се етимологизира от унг. *šar[a]qan ‘дракон’ или по-скоро като šarï [šarïγ] qān, т. е. Шару-кан ‘хан на [народа] sārī’, респ. ‘Жълт [централен, средищен] господар’.
[26] Срв. К. В. Кудряшов. Половецкая степь. Москва, 1948, с. 124, 131.
[27] Още в 1113 г. той напуснал столицата, отправил се към Филипопол, откъдето наредил на войските си да се разположат в някои селища (в София, Нишката област и в Браничево), а после се заел да усмирява павликените (манихеи) край Пловдив. По същото време след смъртта на великия киевски княз Святополк половците проникнали дълбоко в руските земи, предвождани от хановете Аепа(к) и Боняк. Те били разбити от Владимир Мономах, който две години по-рано (1111 г.) нанесъл поражение и на силите на Шарукан. Това подсказва, че набегът от 1114 г. във Византия е бил дело на западното куманско крило, предвождано вече от Боняк.
[28] Срв. P. Diaconu. Les Coumans…, 72-77.
[29] Островът е бил завладян една година по-рано от норманския крал на Сицилия Роджер ІІ (1101-1154). В конфронтацията си с него Мануел І успял да привлече Венеция и Германия, докато крал Роджер се бил съюзил с французите, унгарците и сърбите. П. Дякону предполага, че при такова разпределяне на силите именно норманите са били подтикнали куманите към инвазия, за да отслабят византийския натиск срещу Корфу (срв. P. Diaconu. Les Coumans…, 76-81, 88-89).
[30] Нужните за мостове лодки били докарани от Дунава, влачени за опашките на конете.
[31] Изворите съобщават, че когато куманите се построили в боен ред, те наредили на своите съюзници да започнат битката. Сражението било използвано от някой си Сота, за да избяга от плен, а освен това сред пленниците се намирал и някакъв „скитски вожд“ на име Лазар. От всичко това П. Дякону бърза да заключи, че съюзната военна част на куманите може да е била рекрутирана от „влашките елементи на Мунтения“. Според него името Сота (Sota) не ще да е било кавказко или грузинско, а по-скоро румънско (Sota, Zota), като плененият скитски вожд с християнското име Лазар трябва да е бил един от влашките вождове от севернодунавските региони.
[32] Вж. Д. Расовскiй. Роль Половцев в войнах Асеней с Византийской и Латинской империями в 1186-1207 годах. – Сп.БАН, кн. 58, кл. Иффо, 29, 1939, 203-211.
[33] Запазена е една prostagma на император Андроник І Комнин (1183-1185) от 1184 г., в която се споменава за кумани прониари (дребна аристокрация с военни задължения) в областта Мъглен (Moglena). Те не само не плащали десятък за ползваните манастирски ливади, но подтиквали към съпротива българите и власите, като угнетявали също пастирите на манастира наравно с ромейските чиновници. Това показва, че в Югоизточна Македония към края на XII в. сред византийските прониари е имало и кумани, притежаващи стада, пасища и крепостни селяни. В случая обаче е по-важно обстоятелството, че те са споменати там, където е било заселвано печенежкото население. И независимо че процесът на настаняване на кумани в българските земи да остава скрит за очите на изследователя, в крайна сметка следи от тях се намират в онези райони, където и преди е имало групи от средновековните тюрки (печенези, узи). За кумански военни заселници в Македония, района на Ниш, Шумен, Беломорието и пр. срв. при D. Anastasjević, G. Ostrogorsky. Les Koumanes pronoïas. – In: ПАГАРПЕIA. Mélanges Henri Grégoire. Bruxelles, 1951, 11-29 (= Annuaire de l’Institut de philologie et d’histoire orientales et slaves, t. XI); Г. Острогорски. Jош jедном оj прониарима куманима. – В: Зборник Владимира Мошина. Београд, 1977, 63-74; В. Тъпкова-Заимова. Долни Дунав – гранична зона на византийския запад. София, 1976, 130-143; C. Asdracha. La région des Rhodopes aux 13e et 14e s. Athen, 1976, p. 80; Р. Рашев. Късни номади в Плисковското поле. – Преслав, 3. Варна, 1983, 242-252.
[34] В. Стоянов. Bulgaro-turcica 3-4: История на изучаването на Codex Cumanicus. Кумано-печенежки антропоними в България през ХV век. София, 2000, с. 299.
[35] Това неминуемо е довело до нови етнокултурни напластявания сред българизиращото се вече генуинно тюркско население, породили с времето спецификата на отделни етнографски групи (срв. шопи, капанци), но реанимирало на места и тюркския език, особено в такива региони, където славянското влияние не е било така силно (срв. например гагаузите).
[36] Срв. В. Н. Златарски. Потеклото на Петра и Асеня, водачите на възстанието в 1185 год. – СпБАН, 45, 1933, 7-18. За евентуалното взаимопроникване на различните ономастични системи (славянска и тюркска) и възможността от двойна интерпретация на форми като Борчо, Борил и други сродни антропоними вж. при В. Стоянов. Bulgaro-Turcica 3-4…, 239-241.
[37] Срв. С. Младенов. Потекло и състав на среднобългарското Белгоунъ, прякор на цар Асеня I. – СпБАН, 45, 1933, 49-66.
[38] Така L. Rásonyi. Kuman özel adları. - Türk Kültürü Araştırmaları, 3-6, 1966-1969, 71-144 (вж. на с. 82-83). Значението „умен, разумен“ на думата esen семантично се свързва с прозвището на цар Асен – Белгун (< тюрк. bilgün ~ bilgin ‘знаещ, мъдър’).
[39] Китайските извори пазят легенда, свързваща появата на A-shih-na с чудодейно спасеното от вълчица дете, което единствено оцеляло, захвърлено край „Западното море“, след като племето му било изтребено. Този мотив частично напомня генеалогичния мит за произхода на усуните, при който K’un-mo при аналогични обстоятелства е бил спасен от вълчица. При тюркската легенда един от „синовете на вълчицата“ се оженил за жена от местното население на Източен Туркестан (според друга версия предводителят на второто поколение потомци на вълчицата е имал две съпруги, едната от които е била „от местните жени“) и от този брак се е родил A-shih-na, който съгласно племенния обичай възприел родовото име на майка си (срв. по-подробно при D. Sinor. The legendary origin of the Turks. – In: Folklorica. Festschrift für Felix J. Oinas. Bloomington, 1982, 223-230; N. Yamada. The Original Turkish Homeland. – Journal of Turkish Studies, 9, 1985, 243-246). Тъкмо това обстоятелство навежда на мисълта, че той е носел фактически обозначението на по-старо племе или клан, т. е. бил е назован по някакъв етноним, запазен сред части от предтюркското население на Турфан, а това би могло да се тълкува и като косвена податка за неговия смесен произход. Родът на A-shih-na е предвождал онези 500 семейства, които след нанесеното в 439 г. от китайците поражение на хунския клан Chü-ch’ü са мигрирали до жуан-жуаните в Алтай. Там те се проявили като добри ковачи и оглавили племенния съюз, обозначен в китайските записи от 542 г. нататък под името Tՙu-küe (Türk). В средата на VI в. A-shih-na (< *ā-ṣi-nā ~ *a-ṣa-nā) е било вече название на царуващата династия в Тюркския каганат, съпровождащо личните имена на кагана и неговите родственици. Срв. хипотезата за връзката на името A-shih-na с представата за „синьо, небесно” и неговото съотнасяне към Kök-Türk („сините, небесните тюрки”) от тюркските „рунически“ текстове при. S. G. Klyashtorny. The Royal Clan of the Turks and the Problem of Early Turkic-Iranian Contacts. – Acta Orientalia Hungarica, 47, 3, 1994, 445-447.
[40] Според О. Прiцак (Половцi, 115) „Ясен“, т. е. Asen, е бил бащата на хан Боняк и е предвождал т. нар. Кай. По друго мнение „Осень“ е умрял в 1092 г. и вероятно е бил наследен от Шарукан – главата на източно-донското половецко обединение (С. Плетнева. Половецкая земля…, 274).
[41] Формата Осенев ‘[принадлежащ] на Асен’ се среща само в Лаврентиевата летопис. След като водените от Шарукан Ольберлю (Олберы, Alp-eri) изместили на втори план Асеневата династия Кай тази резиденция е била преименувана на Шарукань. Другото име на града Чешуев (Чешлюев < рус. чешуь ‘люспи’) също се свързва с Шарукан, особено ако това име бъде съпоставено с унг. шаркан ‘дракон’.
[42] Срв. П. Мутафчиев. Происходот на Асеневци. – Македонски преглед, IV, 4, 1928, 1-42 (вж. на с. 12, бел. 4); M. Lăzărescu-Zobian. Cumania as the Name of Thirteenth Century Moldavia and Eastern Wallachia: Some Aspects of Kipchak-Rumanian Relations. – In: Journal of Turkish Studies, 8, 1984 (= Turks, Hungarians and Kipchaks. A Festschrift in Honor of Tibor Halasi-Kun), pp. 265-272 (вж. на с. 270).
[43] Вж. В. Стоянов. Bulgaro-Turcica 3-4…, 201-204.
[44] Между смъртта на хан Асен и въстанието на братята Асен и Петър изминали 100 години – време, отговарящо приблизително на три поколения при средна продължителност на живота около 33 години. Точно толкова биха били те, ако Асен I е бил назован по името на евентуалния си кумански прадядо, така както три са поколенията и от „скита“ Борил до неговия правнук и цар на България Борил. Преминаването на властта не от баща към син, а брат към брата или към друг старши родственик е типичен обичай при тюркските конни народи, едва впоследствие променен под въздействието на околните уседнали общества. Това обяснява възцаряването на сестриния син на Асеневците, Борил, който само от гледище на местната християнска традиция е трябвало да се ожени за куманската съпруга на Калоян, за да „легитимира“ своята власт. Може би тук трябва да търсим и обяснението защо Борил (както навярно и Асен) са носели имената на прадядовците си, а не на дядовците или бащите (т. е. забелязва се повторение през три поколения), но това са спекулативни догадки, неподплатени от изворова информация. Трудно е да се твърди също въз основа само на външното сходство в имената, че е имало някаква далечна приемственост между управляващия род на Кай в лицето на половецкия хан Осен ~ Асен (евентуално на българските Асеневци) и древнотюркския династичен клан A-shih-na. Твърде голяма е дистанцията във времето, която разделя куманите от Tՙu-küe. Съществуват обаче и други подобия с предполагаеми общи корени. От една страна етнонимът кай напомня названието на рода или племето кайъ, което, начело със султан Осман, е положило основите на турската държавност в Европа. Родовата тамга на тези кайъ съвпада с прабългарския сакрален символ „ипсилон с две хасти“ (IYI), познат не само на сарматските (алански) племена от Кавказ и в империята на Великите кушани в Средна Азия, но използван като апотропеен знак и върху златната броня за челото на коня на Сюлейман Великолепни. От друга страна ранните тюрки са обозначавали някои от по-видните свои владетели като „мъдри“ (срв. Bilgä qagan, Köl Bilgä xan) – една практика, унаследена от Hsiung-nu, при които най-висшият сановник и бъдещ приемник на shan-yü е имал ранга на ляв „мъдър (hsien, tՙu-chՙi) цар“, а тъкмо това прозвище Belgün ~ Bilgün „знаещ, мъдър“ е било дадено и на цар Асен І, възстановителят на българската държава.
[45] Срв. в случая István Schütz. Des „comans noirs“ dans la poésie populaire albanaise. – AOH, 29, 2-3, 1985, 193-203; Idem. Les contacts médiévaux albano-comans reflétés par l’onomastique de Kosovo. – AOH, 40, 2-3, 1986, 293-300.
[46] Срв. П. Ников. Второто българско царство 1186-1396. София, 1937, с. 12-13.
[47] Същото, което носел някога последният независим владетел и син на Симеон Велики, преди страната да попадне под ромейска власт.
[48] Близо половин век след това областта продължавала да се нарича „Петрова земя“.
[49] Обикновено биват изтъквани черти от характера на двамата братя, като се противопоставя уравновесеността и готовността към компромиси на Петър срещу енергичността и дързостта на по-младия и по-войнствен Асен.
[50] Така още хунският shan-yü е резидирал в източното или ляво крило на своята империя, преди да заеме центъра на подвластния нему свят (ако се изхожда от двуделното или четириделното поделяне на света), така впоследствие и по-високопоставеното половецко крило, където се намирал главният за всички кумани династичен род, е било винаги отляво (на изток).
[51] С възможна тюрко-алтайска етимология на името: от *tïrïn (срв. turun ~ tudun ‘наместник, владетел, княз’) и славянския притежателен суфикс -ov/-ev, т. е. *tïrïn-ov > *tïrn-ov = Tărnov > Tărnovo, което би означавало „нещо, принадлежащо на княза“, „княжеска резиденция“ или просто „Княжево“. Такова обяснение съответства добре и на позицията на Търново като резиденция на цар Асен (съвладетел на Петър и негов „наместник“ на запад) през първите години, когато старата Симеонова столица Велики Преслав е била във владение на цар Петър. Впоследствие незначителното до въстанието селище Търново става най-важният център на българската държава и получава прозвището „Велико“, като по аналогия с Константинопол, известен сред славяните като Цариград, започва да бъде наричано също Царевград-Търнов.
[52] По същия начин обаче и големите кумански кампании обикновено са били предвождани от двама върховни хана, предводители на лявото и дясното крило на половецкия племенен съюз, респективно на водещата и подчинената групировка в рамките на всяко едно крило: срв. Боняк (от Кай) и Тугоркан (от Тертер-оба?), по-късно Шарукан (от Олберлю) и Боняк (от Кай) и пр.
[53] Срв. Д. Расовскiй. Роль Половцев…, 205-207.
[54] През есента на 1199 или пролетта на 1200 г.
[55] Април 1201 г.
[56] Тогава е бил пленен и самият император Балдуин, прекарал остатъка от живота си като затворник в една от Търновските кули.
[57] Д. Расовскiй. Роль Половцев…, 209. Според очевидеца на събитията Жофроа де Вилардуен (Geoffroi de Ville-Hardouin) куманите са били едва ли не повече от основните войски на Калоян (включващи освен българи също и власи) и след като си отишли той не посмял да остане без тях под Адрианопол.
[58] Вж. разсъжденията на П. Павлов. Куманите в обществено-политическия живот на средновековна България (1186 г. – началото на XIV в.). – ИПр., 46, 1990, № 7, 16-26. Срв. също: П. Павлов. По въпроса за заселванията на кумани в България през XIII в. – Във: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 6, София, 1987, 629-637; П. Павлов. България, „Златната орда“ и куманите (1242 – около 1274). – Векове, 18, 1989, № 2, 24-33; П. Павлов. Средновековна България и куманите. Военнополитически отношения (1186–1241 г.). – Трудове на Великотърновския университет „Кирил и Методий“, 27, 1989, № 3.
[59] Срв. П. Павлов. Куманите…, 19.
[60] Т. е. в Киевското княжество, респ. при т. нар. бродници – формиращото се под влияние на половецката номадска култура протоказаческо руско население. Срв. П. Павлов. Куманите…, 20. Същият. Древноруските бродници в българската история (XII-XIII в.). – В: Българо-украински връзки през вековете. София, 1983, с. 136, където се отхвърля традиционното схващане за бягството на двамата братя в Галицкото княжество.
[61] Например при неуспешната му кампания в Тракия през пролетта на 1208 г.
[62] Това навярно са били протоказаческите групи на руските „бродници“ или на близките до тях „галицки бегълци“, също тясно свързани с номадите.
[63] Синът на Кобяк Карлиевич (срв. Köpek ‘куче’ и Qarly-epa < qar-li ‘снежен’ + opa, epa; oba, eba; ova, eva) – член на династията Кай и хан от „не-дивите“ (Лукоморски) половци, спадащи навярно към It-oba (It-oglu), който в началото на 70-те години на XII в. се коалирал с „дивите“ половци под водачеството на хан Кончак. Срв. О. Прiцак. Половцi…, 115; O. Pritsak. Non-‘wild’ Polovtsians. – In To Honor Roman Jacobson. Essazs on the Occasion of His Seventieth Birthday, 11 October 1966. Vols. 1-3. The Hague-Paris: Mouton, vol. II, 1967, 1615-1623 (вж. с. 1616, 1620, 1623); P. Golden. The Polovci Dikii. B: Harvard Ukrainian Studies, 1979-1980, N° 3-4, 296-309 (вж. с. 308 и бел. 70).
[64] Синът на хан Кончак (< Könčäk?), предводител на „дивите“ половци, който помогнал на княз Рюрик Ростиславич през 1203 г. да превземе Киев. Кончак и убитият в 1180 г. негов брат Елтут са били деца на преселилия се в Грузия хан Атрак (Отрок) и с това внуци на прочутия Шарукан от династията на Олберю. След смъртта на великия киевски княз Владимир Мономах, който прогонил някога половците „в Обезы“ (т. е. в Абхазия, в Грузия), Атрак се завърнал в степта, извикан от брат си Сърчан и по-късно по силата на номадските традиции синът му Кончак оглавил източното куманско крило. Може би затова Юрги (Юрий) Кончакович е бил наричан в руските извори „болии всех Половцев“.
[65] Според С. Плетнева (Печенеги, торки и половци…, 205-207, 224) половците, които потърсили помощта на русите през 1224 г. (sic), са били предвождани от Юрий Кончакович и от „великия половецки княз“ Бастий. Тя се позовава на Ипатиевата летопис, докато Лаврентиевата летопис изрично отбелязва, че „Данил Кобякович [и] Юрьи Кончакович убиена быста, а инии мнози Половци прибегоша в Рускую землю“, след което посочва, че сред тях бил Котян, който дошъл с другите ханове и с много подаръци при зет си Мстислав Галицки и останалите руски князе, за да ги подтикне към съвместни действия. Преди руската офанзива срещу монголите хан Бастий се покръстил в Киев и с това – съгласно Плетньова – поставил себе си и своя народ под защитата на християнската държава.
[66] Навярно отломки от водещата някога в източното крило група на Бурчевичите (Бурдж-оглу), клон от която през 1279-1390 г. е владеел мамелюкския Египет и Сирия.
[67] Срв. András Pálóczi-Horváth. L’immigration et l’établissement des Comans en Hongrie. – AOH, 29, 1975, 313-333 (вж. на с. 315).
[68] От този брак се родил László – бъдещият крал на Унгария Владислас ІV (Ladislas), който носел прозвището Kún („Куманина“) поради явните му предпочитания към куманската „мода“ и начин на живот.
[69] Вж. при П. Павлов. България, „Златната орда“ и куманите…, 32. Тези кумани са играели голяма роля във войните на Михаил VІІІ Палеолог, например в битката при Палагония (Битоля) в 1259 г., при освобождаването на Константинопол от латинците в 1261 г. и пр.
[70] В. Стоянов. Bulgaro-Turcica 4…, 217-218.
[71] При непосредствена заплаха от монголската инвазия в Унгария се разпространявали слухове, че приетите в 1238 или 1239 г. кумани са били татарски шпиони, а Котян е дошъл всъщност, за да опознае страната и научи нейния език. Действително в армията на Бату са били включени и групи от живеещите на юг кумани, покорени в понтийските степи. Когато се разрбрало, че някои от заловените монголски конници, говорели на кумански, това подсилило съмненията и дало допълнителен повод за оклеветяването на Котян пред краля, което довело до убийството на хана с част от неговото семейство.
[72] Ако не смятаме за член на този род Arbuc Turtel – един от убийците на крал Владислас (Ladislas).
[73] Срв. П. Павлов. По въпроса…, 632 и сл.
[74] Срв. В. Стоянов. Bulgaro-Turcica 4…, 194-196 (Дърман), 196-197 (Шишман), 197-199 (Душман), 199-201 (Алдомир), 204-206 (Балик) и др.
[75] Известен е походът им във византийска Тракия за освобождаването на селджукския султан Аляеддин Кей-Кавус (1264), в който – противно на традиционната интерпретация – българският цар е участвал по-скоро като васал на хан Берке, отколкото като негов съюзник или инициатор на антивизантийските действия. От друга страна татарите на хан Ногай, който като повелител на западното крило на Златната Орда се бил сродил с Михаил VІІІ Палеолог, взимайки за жена незаконната императорска дъщеря Ефросина, постоянно плячкосвали страната. Техните набези парализирали българските сили за каквато и да било съпротива срещу Византия и поради това някои историци са склонни да допускат, че политиката на Ногай спрямо България е била инспирирана всъщност от Константинопол.
[76] Също с възможен смесен кумански произход – срв. по-подробно при Тодор Балкански. Българският цар Ивайло в светлината на езиковата археология. Велико Търново, 2005.
[77] Според някои податки синът на този Шишман – цар Михаил III Шишман (1323-1330) е бил братовчед на Тертеровия син – цар Теодор Светослав (1300-1322). Оттук и предположението, че когато в Търново през 1292 г. с подкрепата на Ногай се възцарил узурпаторът Смилец (1292-1298), Шишман може би се самопровъзгласил за цар и приемник на Георги Тертер (П. Павлов. Куманите…, 24, бел. 59). Това не е изключено, доколкото още по времето на цар Константин Тих Видинската област (заедно със земите около Ниш, Пирот, Трън и навярно София) започнала да се оформя като самостоятелна единица, отделна от Търновското царство. Тогава там, отначало под маджарски сюзеренитет, като „български цар“ е управлявал Яков Светослав. По-късно при Шишмановия потомък Иван Александър (1331-1371) подялбата е била институционализирана и редом с Търновското царство на Иван Шишман (1371-1393) възниква и второ Видинско царство на брат му Иван Срацимир (1352/56-1396). Конфигурацията се запазила и в османския период, когато Видинският санджак образувал отделна административна единица.
[78] Подобни помощни „татарски” или „кумански” сили са имали Браничевските владетели Дърман и Куделин при войната им със сърбите (1291 г.), видинският господар Шишман (1292 г.), неговият син и български цар Михаил Шишман в битката със сърбите при Велбъжд (1330 г.) и пр. Навярно кумански потомци са били онези „скити”, които нахлули през България във Византия в 1298-1299 г. След разгрома на Ногай от войските на хан Токту (1300 г.) част от неговите татари (вече ислямизирани кумани) са се настанили в Добруджа, подсилвайки състава на местното тюркоезично население и обособеното от Търновското царство владение на деспот Балик.