Abstract: "The Kiss of Clio" gives birth of the interest for the past, and "the embrace of Urania and Clio gives birth of the fundamental History disciplines without which she [the History] couldn't declare pretentions to be a Science". The author analyses, first, the History social role, and the second, the species of the beings, kissed by History - that is to say, the nature of the History ministers, the Historians. In the author's opinion, the development of the Science of History and of the History fundamental disciplines is far away of its end. This development is not "an image in the river-view mirror" but an endless process. "Urania and Clio continue to flirt with us, thus changing the contours of our horizon of knowlidge".
Key words: Clio, Urania, History, Historians, past, knowledge
Странни са били божествените отношения в Античността. Или по-скоро – представата на хората за тях. Във всеки случай това, което е достигнало до нас като противоречиви сведения не помага да схванем изцяло онова, което древните са мислели, че знаят за Divine Order. Животът им е бил отражение на страстите, капризите и съперничествата между членовете на едно огромно недосегаемо „кралско“ семейство, една монархия par excellence, чиито божествени индивиди са се намирали в сложни връзки помежду си. И то не само в средиземноморската част на Европа, където търси корените си съвременната цивилизация. Същата сложна йерархия с разпределение на функционалните задължения, откриваме в древна Месопотамия и в долината на Нил, откъдето тръгва уж познатата история. Защото основните шумерски божества с техните вавилонски съответствия[1] си имат своите паралели в древногръцката и римската митологии. И тъкмо те чрез латинския език дават названията на седмичните дни като ден на Слънцето, на Луната, на Марс, Меркурий, Юпитер, Венера и Сатурн.[2] А по аналогия с чертите на божествения „владетел“ на всеки седмичен ден се определя и характера на човека, роден в него. С това вече пристъпваме към темата, която ни вълнува, защото тук иде реч не само за миналото (сиреч историята), но и за отделни научни области (астрология, хронология, генеалогия), част от които се обособяват впоследствие като помощни исторически дисциплини.
Особен е бил античният свят и неговото „божествено отражение“. Не се знае кой по кого се е увличал и с кого се е съчетавал, за да се постигне тази огромна пъстрота от основни, главни, второстепенни и цяла сурия третостепенни по значение „дивни“ персонажи, които пърхали в небето, по земята, из водите и в подземното царство, въвличайки в забавленията си отделни люде, за да стане „кръстоската“ още по-преплетена, досущ като по времето на Библейските нефелими.[3] Нищо чудно, че изкушените в митологията древни автори са предлагали различни генеалогии, освен ако тук не е изиграла някаква роля и привързаността им към родното място или въобще един или друг тип субективни предпочитания, чиито мотиви днес трудно могат да се проследят.
Всички са единодушни в едно – от брачния съюз на Зевс с Мнемозина (титанката дъщеря на Уран и Гея, олицетворяваща паметта) произлизат девет класически музи, покровителки на изкуствата. Понякога се спори за първородството – дали най-голяма е Калиопа, музата на красноречието, епоса и науката, или пък Урания („Небесната“), свързвана с възвисяване на човешкия дух чрез въображението и силата на мисълта, със стремежа към Небето и звездите. Тя е била изобразявана с небесен глобус и сочещ към него жезъл (показалка), смятало се е, че е способна да предсказва бъдещето по разположението на звездите, а в Ренесансова Европа е идентифицирана с Всемирната Любов и Светия Дух, определяна е за муза на християнските поети.
Урания е музата на астрономията. Днес това може да изглежда странно, поради издълбаната пропаст между точните науки и интерпретативните такива, сред които и историята. Но някога, когато вдъхновението е играело основополагаща роля за интелектуалния труд, на всичко това се е гледало като на изкуство. Навярно и поради тази причина александрийските филолози разделили Херодотовата „История“ на девет части, всяка от които наречена на една от музите. Името на Урания носи осмата книга на труда, а това донякъде е в съзвучие с подреждането на музите при Псевдо-Аполодор, където най-старшата е Калиопа, а веднага след нея идвала Клио.
Клио („Прославящата“) е същинската покровителка на историята. Името, произлизащо от глагола κλέω или κλείω („разказвам, прославям, правя прочут“), сякаш насочва към едно от разбиранията за същността на историята – да разказва за отминали събития и да прославя нечии дела. Така най-често разбираме историята и днес – затова публиката се радва на юбилейни тържества. Този неин аспект, обаче, в който акцентът пада върху разказа („ще ти разкажа една история“, “I’ll tell you a story”, „Ich erzähle dir eine Geschichte“) и който в голяма степен е запазен до наши дни, прави историята (History, Geschichte) субективно занимание, чиито резултати зависят от уменията на разказвача да представя по подходящ начин разглеждания обект. Тук роля играе и отношението на автора към визираните теми, личности и събития, поради което те често получават противоречиви оценки. Величавите фигури и герои на една епоха могат да се превърнат в злодеи и анти-герои в друга, а описанието да варира от безкритично превъзнасяне до пълното им заклеймяване. И това важи не само за преломните времена, когато е изключително забавно да се наблюдава как някогашни „славотворци“ бързат да се наредят сред най-активните отрицатели на досегашното в унисон с „новите повели на епохата“. Оттук и разочарованието на неизкушения потребител на исторически писания, недоволен от променящата се картина. Той иска да знае какво „точно“ е станало и напразно търси да разбере „пълната“ истина, да чуе „окончателната“ преценка за миналото, каквато уви историците не успяват да му представят.
Покровителка на историописанието, Клио е муза и на епичната поезия, а оттук навярно – и на свиренето на лира. Така тя помага да се прославят великите дела на предходниците и да се запомнят те за идните поколения. Затова е изобразявана с калем и разтворен свитък, защото litera scripta manet („написаното остава“) дори и да знаем, че sic transit gloria mundi („така преминава световната слава“). Паисий може да не е съзнавал, че е получил благоволението на музата, но като един същий Омир е следвал нейните стъпки, прославяйки величието на предците, за да пробуди съзнанието на народа и да предотврати културното му претопяване. „И Клио е муза!“ – възкликна голямата Вера Мутафчиева. Голяма, защото величието на един човек се определя от сътвореното от него, а не от заеманите постове и натрупаните материални блага. Понякога ми е жал за онези колеги, които зарязват своето поприще, за да станат държавни послушковци – добре заплатени, но все пак слуги на властта. Не трябва да ги упреквам – всеки сам избира как да живее. Но ако Клио е муза, то дали и доколко вдъхновени свише са нейните „свещенослужители“? Може би са единици онези, които умеят възторжено да пресъздават отминалите реалности. Освен Вера тук се сещам за един Андрей Пантев, чийто стил бегло докосва чувствения интелектуален изказ на Петър Увалиев. При основаването на Хумболтовия съюз в България той ни беше удостоил с присъствието си – тогавашният председател на БАН, акад. Ангел Балевски рецитираше свои стихове на немски пред почетните гости от Германия, а на мен ми идеше да целувам ръката на Увалиев за всичко онова, което той олицетворяваше.
Музите са, за да вдъхновяват. Клио е запленила царя на Пирея, Пир – синът на Македон (затова ли македонците поставят себе си в началото на човешката история?) и му е родила син Хиацинт. Има и други версии,[4] според които не е бил Пир, а спартанският цар Амикъл и не е била Клио, а Диомеда майката на Хиацинт. Това само свидетелства, колко несигурни могат да бъдат генеалогиите в митологичното време – досущ като субективно обагрените спомени, използвани днес като градиво при антропологичния подход в историята. Със своята необичайна красота Хиацинт привлякъл любовта на Аполон, но и на Зефир (или Борей). В тези така актуални днес среди чувствата са често изпепеляващи. Според легендата, ревнивият вятър (дали „лек“ или „бурен“ все едно) отклонил хвърления от Аполон диск към главата на Хиацинт и го убил, а съкрушеният Аполон сътворил от кръвта на любимия си цветето хиацинт, по нашенски – зюмбюл. Още една важна отлика между нас и либерална Европа, защото в тукашната патриархална култура турско-персийското название е с женска конотация – „Зюмбюл ли си, лале ли си, гюл ли си“, докато на запад от Будапеща същият хиацинт се асоциира с многострадалния Вертер, пренасочил чувствата си от Лоте към някой себеподобен самотник.
По други извори Клио е майка и на Хименей (той всъщност е детето на Калиопа и Магнет, брата на Македон), или е майка на певеца Лин от Аргос, брат на Пеласг. Това би могло да изкуши някои да търсят „по македонски“ връзката на днешните българите с пеласгите и Клио, т. е. да поставят в центъра на историческия развой въображаемите предци на съвременните българи. Не, че не го правят, но то е в обсега на една изкуствена реконструкция на миналото, в която механично се пренася представата ни за нацията и националната държава към съвсем различна и неадекватна на съвремието реалност.
Разностранни са версиите за раждането на Лин, учителя или брата на Орфей и съчинител на песните за Дионис и други древни герои, в това число за сътворението на света, които той бил записал с пред-елинските „пеласгийски“ букви. По една от тях той е дете на Посейдоновия син Амфиар и на музата Клио, но обикновено Лин е представян като син на музата Урания от Херакъл, или по-скоро на Урания и Аполон. Неговата дарба предизвикала бащината завист и Аполон го убил. По други данни, Урания е майка и на Хименея (както Клио е майка на Хименей). Това още веднъж показва колко неизяснени са връзките между отделните митологични персонажи – сякаш Божествената Оргия е прокарала пътя към днешния свят, в което вече не се знае кой кого, как или за какво.
Така още в най-древните митологични времена деянията на Урания и Клио често се преплитат, а от тяхното екстатично вдъхновение се ражда плодът на едно (по)знание, съчетало аромата на вселенския безкрай с поезията, обединени в същината на историята. Самото название (от гр. ἱστορία „проучване; знание, придобито чрез изследване“) вече показва, че в работата на историка (ἳστωρ „познавач, знаещ“) основно място се полага на проучването и проверката на сведенията, а едва после идва разказът (story), облечен в подходяща, било то и художествена форма. Тъкмо анализът на изворовия материал позволява да се очертае една по-сгъстена и по-достоверна картина на търсения елемент или отрязък от миналото, ограничен в конкретните времеви и пространствени рамки. А доколкото източниците биват от най-различно естество, то също така многобройни са и отделните дисциплини, занимаващи се с тях. Така от прегръдката на Урания с Клио се раждат фундаменталните дисциплини на историята, без които тя не би могла да претендира да е наука. Някога Бъртранд Ръсел (1872-1970) твърдеше, че историята въобще не е наука, но се прави на такава чрез фалшификации и пропуски. Настъпилата с времето симбиоза по границата на историко-филологическото познание с редица „точни“ науки, предоставящи методологично „ноу-хау“ и за историческите дирения, сякаш оборва британския учен и разширява възможностите на Клио да се впише по нов начин в информационното поле на Акаша. Защото помощните (специалните, основните) дисциплини на историята са тези, които я въздигат до пиедестала на истинска НАУКА. Иначе тя щеше да си остане обикновена прислужница (политиците от всички епохи предпочитат тя да е такава), възхваляваща безкритично силните на деня и критикуваща или възвеличаваща собственото време, според субективната оценка на автора.
Но, ако корените на историята като специфично интелектуално занятие се простират до древността, където тя „мери мегдан“ с митологията, епоса, поезията, химнографията и редица други дейности, отнасящи се както до логичното и интуитивно знание, така и до изкуството, емоционално пресъздаващо отношението ни към света, то истинския си научен облик историята започва да придобива едва от ХVІІ в. Това продължително на пръв поглед време е само миг от диханието на Брахма, миг от вечността – толкова трае оплодителният проблясък в прегръдката на божествените сестри.
1681 г. се приема за рождената дата на помощните исторически науки. Не че техни кълнове на практическо ниво не са съществували и преди. Наред с митологичните сюжети нашите най-ранни „предшественици по призвание“ са си служели с описанията на чужди страни и народи, на техните нрави и обичаи, на запомнените по-важни събития, получени от разказите на очевидци или предадени по косвени източници. Тези често непроверими сведения са били вплитани в историческия разказ и после предавани (с повече или по-малко изменения) от автор на автор, защото още тогава се налага „добрата практика“ ученият да цитира ползваните от него извори, дори когато ги е допълвал или променял. С течение на времето по-късните автори се позовавали на своите предходници – те са вмъквали цели абзаци от впоследствие загубени произведения, като с това са запазвали за поколенията частици от градивото на човешките духовни търсения. Продукт на цивилизационното развитие са били и писмените актови материали, откъси от които са цитирани в хрониките и при описание на династичните истории, а и въобще на универсалната църковна история. Тяхното подправяне през средните векове с цел потвърждаване на стари или придобиване на нови права, е породило след Тридесетгодишната война истински сблъсък между подкрепяните с грамоти претенции за владения и привилегии, останал в историята с названието bella diplomatica („дипломатически войни“). Практическите нужди на съдопроизводството от експертиза върху автентичността или фалшивостта на представените в спора документи довело до създаване на правила за критика на писмените актове, както и въобще на старата книжнина. Така през „ранното Ново време“ на мястото на сляпото доверие в писменото слово, та било то и Божието, се появява критично отношение към заобикалящия ни свят – зачатъкът на всяка наука. Ако проверката е „майка на знанието“, то до нея се стига едва след скъсване с догмата и повдигане на недопустими преди въпроси, чиито отговори разширяват хоризонта на познанието. Критичният метод прониква и в теологичните среди – проверява се историята и дори автентичността на текстове от Светото писание, което още повече задълбочава пропастта между двете „крила“ на Християнството – западното, търсещо научни потвърждения за Божието величие, и източното, заклеймяващо като „отстъпление от вярата“ всяко изречено съмнение. Така, както това се прави все още в Ислямския свят.
В „науката за миналото“ всеки факт е относителен. Също определящата го хронологична рамка. Още преди 1681 г. отделни учени се занимавали с изработката на правила за установяване достоверността на писмените свидетелства.[5] Но едва задълбоченият труд на Жан Мабийон поставя началото на научната дипломатика и палеография, а с това въобще и на помощните исторически науки.[6] Впоследствие са публикувани и други трудове по дипломатика (която от помощна юридическа се превръща в помощна историческа дисциплина) и палеография (основно латинска), започва обособяването на генеалогията, хералдиката, сфрагистиката и историческата хронология като отделни научно-практически области; с времето от историята се отделят археологията и етнологията, възникват и редица други специфични ареали в изучаване на изворовия материал, които дават началото на нови и нови специални науки на историята.
Една бегла съпоставка със случващото се по същото време из нашите земи само доказва отдалечеността на Балканите от общоевропейския развой (както технологично, така и в менталната сфера) и обречеността им да догонват в развитието си постиженията на европейската култура. Когато в 1681 г. се появява работата на Мабийон, съдържаща и редица офортни изображения на меровингски документи (а това вече задава стандарта за бъдещите извороведски проучвания), в България още не е избухнало Чипровското въстание, едва след чието потушаване част от по-активните и по-осъзнати българи католици се изселват в пределите на Австрийската империя. Близо 80 години по-късно св. Паисий подработва своята история по издирени от него вкл. чужди (неправославни) извори. Тогава, ползвайки в руски превод знаменития труд на Мавро Орбини за „Славянското царство“, той определя автора като „някой си Мавробир, един латинец“. Каква по-добра илюстрация за отдалечеността на двете християнски цивилизации (източната и западната) една от друга. Но ако ние назнайваме нещо за „Мавробир“, то на запад от Калотина за Паисий се сещат само единици тесни специалисти по славянска (или българска) история, литература и култура [Stojanow, V. 2019, S. 39-51]. Такава е орисията на малките народи – да изучават делата на „големите“, без да има реципрочност. Това обаче им разкрива шансове, каквито „големите“, почиващи на старите си лаври, не притежават. Защо ли после се изненадваме на „глупотата“ на „стандартните“ представители на днешните най-велики нации? Не, разбира се, че нашите са много по-различни. Все пак да не забравяме, че „онези“ са продукт на идеята за консуматорското общество, към което ние тепърва започваме да се приобщаваме. И че, когато техните предци са разкривали нови хоризонти, когато са насаждали своята култура из всички краища на света, строили са архитектурни чудеса и са създавали нови и нови машини, нашите са предпочитали да лежат на сянка край изстудена в поточето любеница. Един друг поглед към темата за „Турското робство“…
Деветнадесети век е може би „класическият век“ на историята – тогава, усвоили критичния подход към миналото и неговите извори, търсачите на ретроспективни знания се опитваха да установят закономерностите в историческия процес, а позитивизмът бе на път да възвеличи историята като сравнително обективна наука. Разочарованието от постигнатите резултати, обаче, подсилено от стреса, съпътствал разрухата през двете световни войни, което подтикна Айнщайн да отъждестви безкрайността на Вселената с тази на човешката глупост, допринесоха за залитането в другата крайност и до надценяване на субективния момент в миналото. Днес историческата наука, такава, каквато я познавахме доскоро, все още привлича вниманието на широката публика, но отдавна престана да бъде „крепост на високото знание“. Зидовете са порутени, принцесата – похитена, съкровището от разбития трезор – замъкнато в незнайна посока, а из тесните лабиринти на обителта се скитат варвари лаици, огласящи своята собствена „истина“ за някогашното време. Историята отстъпва все повече терен на „пръкнали се“ от нея научни дисциплини, задоволявайки се с ролята на „гарнитура“ и „предястие“ към основните блюда на политологията, социологията, културологията, етнологията, антропологията. И ако за „инсайдера“ това не е забележимо, то още по-лошо за него! Защото, ако не се адаптира към новите повели на времето, ученият историк ще остане „аутсайдер“ и ще изпадне от потока на този така стремглаво променящ се свят. Или пък може би не? Кой знае, може махалото на Фуко да се устреми отново в противоположната посока и от съчетаването на „субективистичния“ опит с този на проверимите в резултата „точни“ науки да се породи една нова визия за историята не само като фундаментално интерпретативна, но и като приложима на практика (експериментална) наука? Времето понякога поднася неочаквани решения на привидно „забатачени“ казуси. Не е изключено бъдещето на историческата наука да се крие в развитието на една „дигитална история“ (Historia digitalis), която би разработила и механизмите за „проиграване“ на различни опции и варианти в осмисляне на историческия развой като система от множество (вкл. и неосъществени) реализации.
Всичко това свидетелства, че развитието на историческата наука и нейните фундаментални дисциплини далеч не е приключило. То не е застинало изображение в „огледалото за обратно виждане“, а нескончаем процес. Урания и Клио продължават да флиртуват с нас, променяйки контурите на познавателния хоризонт. Те се заиграват с въображението ни, подхранвайки въпроса „какво ли още има зад следващия завой?“. Карат ни да преосмисляме миналото, подтикват ни към действие чрез все по-нови методи и изследователски инструменти. Къде сме ние в цялата схема? Само бъдещето ще покаже.
Conring, H. 1672 [1723] - Hermanni Conringii censura diplomatis quod Ludovico imperatori fert acceptum coenobium Lindaviense : qua simul res imperii & regni Francorum ecclesiasticae ac civiles, seculi cumprimis Carolovingici, illustrantur. Helmestadii: Muller, 1672. Второ издание: [Helmstadium] 1723.
Mabillon, J. 1681 [1709] [1789] - J. Mabillon. De re diplomatica libri V_. Luteciae Parisiorum: Billaine, 1861. 2 ed. Robustel 1709; 3 ed. Neapoli: Ursinus 1789.
Papebroch, D. 1675 - D. Papebroch. Propylaeum antiquarium circa veri ac falsi discrimen in vetustis membranis. - Acta sanctorum, Aprilis II (Antwerp, 1675), I-LII.
Stojanov, V. 2019 - Valery Stojanow. Als Petrus zum Felsen wurde. Das Erwachen der bulgarischen Nation. – In: Attraktionen und Irritationen. Europa und sein Südosten im langen 19. Jahrhundert. Hrsg. Harald Heppner. Berlin: Peter Lang, 2019, S. 39-51.
* Този текст е част от доклад, посветен на 70-годишнината на Института за исторически изследвания при БАН (2017 г.). Той не бе обнародван на български език – една англоезична версия намери място в кн. 3-4 от 2018 г. на Bulgarian Historical Review. Убеждението ми, че материалът би бил по-подходящ с оглед на научното амплоа на юбиляра, ме подтикна – въпреки първоначалните намерения – да го предложа като един скромен принос към нaстоящия почетен сборник (б.м., В.С.).
[1] Ан/Ану (господар на всички богове, владетел на Небето), Нинту/Ки (Богинята-Майка, олицетворяваща Земята, срв. по-късната Кибела/Семела), Енлил/Еллил – бог на въздуха и господар на света, Енки/Еа (бог на първичния океан, мъдростта, магията, занаятите, създателят на цивилизацията), Нана/Син (бог на Луната), Уту/Шамаш (бог на Слънцето, справедливостта и гадателството), Инана/Ищар/Ицар (богиня на Венера, любовта и плодовитостта).
[2] Dies Solis (нем. Sonntag, англ. Sunday), Dies Lunae (фр. lundi, нем. Montag, англ. Monday), Dies Martis (фр. mardi, гр. Ἂρεως ήμέρα [ден на Арес], при германите се свързва с бога на войната Tyr/Ziu, срв. англ. Tuesday ), Dies Mercuri (фр. mercredi, ит. mercoledi), Dies Iovis (фр. jeudi, ит. giovedi, исп. jueves; към името на бога на гръмотевиците Donar/Thor се отнася нем. Donnerstag, англ. Thursday, дат. Torsdag), Dies Veneris (фр. vendredi, итал. venerdi; към името на богинята на любовта Freya или към Frija - пазителката на семейството и майчинството се отнасят нем. Freitag и англ. Friday), Dies Saturni (англ. Saturday, хол. Zaterdag).
[3] Библейските гиганти – това са исполините отпреди Потопа, родени от съчетаването на „синовете на Небето“ или „Божиите синове“, сиреч „падналите ангели“, с произлизащите от Каин „човешки дъщери“ (Битие, 6: 1-4).
[4] Срв. различните версии при Хезиод (Каталог женщин, фр.171, вж. [Гесиод] Каталог женщин, на адрес: <http://ancientrome.ru/antlitr/hesiod/women-f.htm>), Публий Овидий Назон (Метаморфозы, X 195, вж. на адрес: <http://lib.ru/POEEAST/OWIDIJ/ovidii2_2.txt>) и Аполлодор (Мифологическая библиотека, I 3, 3; III 10, 3; вж. на адрес: <http://ancientrome.ru/antlitr/apollodor/index.htm>).
[5] Например Херман Конринг, Йохан Боланд, Даниел ван Папенбрьок (Папенброх) и др. Вж. критичната поредица с жития на светци “Acta Sanctorum” на йезуита J. Bollandus (1596-1665); Conring, H. 1672 [1723]; Papebroch, D. 1675, pp. I-LII.
[6] Mabillon, J. 1681 [1709] [1789]. Дигитализация на труда със съпроводителни бележки и коментар е реализирана през 2007 г., срв. Johannis Mabillion De Re Diplomatica на адрес: <http://x0b.de/mabillon/index.html> (04.04.2018).